Геополитическите
терзания на премиера Бойко Борисов плашещо напомнят на мъките на
многострадалната Геновева. С такова усещане, убеден съм, е останал всеки
зрител, който е успял да намери време, нерви и достатъчно успокоителни хапчета,
за да се посвети на поредните телевизионни шаманизми на министър-председателя.
Очевидно в дясното пространство тече люта битка за това кой да е основния
говорител на евроатлантическата линия, тоест кой да получи правото първи да
докладва на американският посланик и съответно първи да бъде погален по
перчемчето. Точно заради това в думите на Борисов се чува разчистване на сметки
и трошене на кокалите на конкуренцията. Той нямал нужда някой да му помага
евроатлантически. Това обаче е дипломатичен език. Казано по народному, реплика
като тази може да се преведе с фразата - "нямам нужда от ортаци в
слугинажа".
Мъките на
многострадалния Борисов съвсем не са малко. Защото пред нашия премиер стои една
практически нерешима задача - как да се поклони на едните и да направи мили очи
на другите. Заради това в речта му веднага след евроатлантизма присъства и
Русия, а според Борисов руснаците му вярват, обичат и му се доверяват. И, ако
си мислите, че в неговия анализ има някакво по-висше ниво, някаква
по-стратегическа задача - дълбоко се лъжете. В този развълнуван и гневен свят
нашият премиер свежда цялата политика до това да се наведем пред всички и да
чакаме торнадото да не мине през нас. Бойко Борисов не изразява нито една
европейска амбиция, нито една стратегическа и глобална идея. Неговото мислене е
материално, свързано е само с някакви регионални инфраструктурни обекти и дотам
спира размахът на неговия евроатлантизъм. Отвъд това зее черен вакуум. Отвъд
това с подобен премиер България се превръща просто в петънце на картата на ЕС,
което изглежда смешно на самите си граждани, а какво да кажем за хората отвън.
Но така е във времената на пречупения гръбнак, пардон, на евроатлантизма.
No comments:
Post a Comment