Държавата на оскотяващата бедност

Eдно кошмарно дежа вю, което описва безпощадно България.

На 14 януари 2016 година в ловешкото село Радювене се разшумя новината, че възрастно семейство е починало от студ. Дона и Вълчо Дишеви са си отишли между 6 и 7 януари, но дъщерята Мария, която е на 60 години и е живеела с тях, нарочно не съобщила за смъртта на родителите си, защото чакала пенсиите им, за да има с какво да ги погребе. В мигове като този медиите се превръщат в кръвожадни хиени. Бедността като бедност не им е достатъчно интересна, но зловещите подробности от една такава смърт ги хвърлят в екстаз. Заради това в репортажите за трагичното събитие се начетохме на подробностите за това как къщата в която са живеели тримата е приличала на истинска съборетина, занемерена и схлупена. За това как хората не можели да палят добре печката си, защото коминът бил разбит и стаята, която отоплявали се одимявала зловещо. Репортерките се нахвърлиха върху оцелялата дъщеря - основно ги интересуваше дали тя е премълчала за кончината на родителите им от алчност, за да прибере пенсиите. С изключение на една-две статии почти никой не се поинтересува от случая в дълбочина. Като например да види, че цялото семейство на практика не е съществувало за държавата и за социалните й системи. Тримата са съществували единствено с пенсиите на двамата родители и то при крайна мизерия. Отказали са се от всички удобства, включително и от електричеството. Оцелялата дъщеря, преместила се при майка си и баща си, постепенно е скъсала всички връзки с обществото и семейството е заживяло в ежедневна мизерия, която би ужасила дори и Емил Зола. Оказва се, че в България, в 21 век, това е съвсем обичайна картина - едно семейство като удавници да изпадне зад борда и никой да не се поинтересува от тях. Абсолютно никой. Трагедията на тези хора стана очевидна едва, когато се случи необратимото. Но пък медиите пошумяха малко около случая, описаха всички мрачни и диаболични подробности, а след това се отдадоха пак на обичайните модерни теми - битката с корупцията, кървавите следи на ДС в историята и как ГЕРБ и десницата ще мачкат на президентските избори.

На 14 януари 2017 година медиите отново примляснаха мрачно и пуснаха тежките заглавия. В благоевграския квартал Струмско нова смърт от студ ужаси хората. В трагедията има различни подробности, но като цяло пред нас е аналогичен случай - семейство, което е прекъснало всички контакти с държавата и социалните системи, забравени от власт, съседи и институции. 67-годишната Николинка и нейната 31-годишна дъщеря бяха открити мъртви в тяхната схлупена и бедна къща. Майката починала от инфаркт, а дъщерята-инвалид малко по-късно от глад и студ. Кошмарът и тук се състои в това, че смъртта е настъпила около Нова година, а двете жени са били открити цели две седмици по-късно. Нито съседи, нито социални работници, никой не се е интересувал от съдбата на тези отхвърлени хора. Удивително повторение на една и съща история, която винаги стига до медиите в своята катастрофична форма. Когато е твърде късно и, когато всички тръгват да си съчиняват оправдания. В конкретния случай директора на дирекция "Социално подпомагане" към община Благоевград Александър Балев се оплете като пате в кълчища. Той веднага обвини майката, че е взела дъщеря си от център за инвалиди за Коледните празници и това е предизвикало трагедията. Проверката на местните медии обаче го улови на местопрестъплението - всъщност майката е подала такава молба, но за Коледа през 2015 година. След това няколко пъти е отказвала да върне дъщеря си в центъра и очевидно социалните служби са сметнали това за достатъчно, за да изтрият от съзнанието си проблема на това семейство и да въздъхнат с облекчение, че още една тежест им пада от гърба. Голямата истина, която започва да се изяснява и ще става ясна тепърва, е, че в продължение на година нито един път социален работник не е посетил семейството, нито се е поинтересувал как живее то и успява ли да се справи. Когато се сещат за него вече е твърде късно. Медиите са ги изпреварили в осветяването на проблема.

Между двете случки минава точно 1 година. 

Една година в която можем да кажем, че абсолютно нищо в бездушната политика не се е променило, нито мръднало. В България продължават да съществуват напълно изключени и забравени хора, които не съществуват за остатъците от държава. Заради това, когато някой интелектуалец от дясната школа започна да философства на тема как социализмът и етатизмът убивали България, просто му наврете в лицето статии за тези два случая. Те показват много ясно каква философия властва вече у нас. Това е философията на пълното бездушие, на радикалното дезинтегриране на обществото, на оскотяващата бедност. Хората за които говорим се водят като граждани на тази страна съвсем номинално. Държавата не дава пет стотинки за тях, не се сеща да ги потърси, защото те изобщо не й трябват. И, когато някой лъскав костюмар започне да се пени за това как хората са най-голямото богатство е добре да имате едно наум. Тези произвеждат политика, която води след себе си бяла смърт за бедните хора, изолирани, забравени, захвърлени на произвола на съдбата. В мигове като тези се оказва, че държавата дори не се интересува колко са хората, които са изпаднали от социалните системи. Което показва много ясно и целенасочено отношение. Защо да броим лузърите? На кого са необходими те? Лузърите влизат в медиите единствено в мига на своята смърт. Те са интересни единствено със своята кончина. Само тогава могат да правят заглавия през които се вижда докъде се е докарала България, държавата на напълно изключените и забравени хора. И наистина всички говорят за ужасите на ДС и е богатите лумпени много обичат да трият сълзи от очите си, когато говорят за  нея, но смъртта от студ и бедност на хора в държава-членка на ЕС не трогва никого. Защо някой да си разваля скъпата вечеря? Как така ще отклоняваме вниманието от перманентната реформа на съдебната система с някакви досадни лузърски истории.

Когато подобни истории излизат на бял свят, тогава като че ли се събуждат остатъците от неампутирана човечност. Хората, поразени от ужаса на страданието, започват да се интересуват, да помагат, да се организират. Проблемът е, че нищо в тази държава не работи за трайност на такова усилие. Самата държава е на трупчета, така че и хуманитарните акции или избликът на солидарност рано или късно отшумява. И е така до следващото покъртително заглавие, до новата смърт от бедност.

Правило ли ви е впечатление, че бедността у нас изобщо не е тема на дебати. Разбираемо е, държавата дори няма истински инструменти, за да установи фактическото състояние на проблема. Напусналите системите хора не се водят на отчет, така че можем да ги броим като истински вътрешни емигранти, оставени на случайното внимание на някой млад кмет на който все още му се работи.

Целият този процес показва едно - преходът наистина е успял. Време е да го признаем. Той постигна целта си - напълно демонтира държавата и имплантира в българското общество неолибералния токсин на разбирането, че неравенството не само е нещо естествено, но и, че то е ценност само по себе си. Преди няколко месеца в "Гардиън" Джордж Монбио с тревога описа същия процес, но във Великобритания - "В свят, управляван от конкуренцията, тези, които не могат да поддържат темпото биват дефинирани и сами дефинират себе си като губещи.

Последиците включват, както документира Пол Верхаге в своята книга „А аз?“, епидемия от самонаранявания, хранителни разстройства, депресия, самота, страх от провал и социална фобия".

Това не е обикновена констатация, това е истинска диагноза на проблема. Какво, ако не социална фобия е опитът на най-бедните семейства да са затворят в своя свят и да се опитат да оцелеят в блатото на мизерията, но сами. Това се случва, защото те на гърба си са разбрали, че българските социални системи не действат, стават все по-рестриктивни и ограничени, а хората, които трябва да се опитват да следят проблема, отдавна са вдигнали ръце. И най-лошото е, че никой нищо не прави, за да предотврати подобни инциденти. Защото за превенцията им е нужно да се откажем от дясната философия на действие, че всеки трябва да се оправя сам. Нашето общество редовно произвежда сигнали, че хората не могат да се справят с тази атмосфера. Не е само смъртта от студа. Спомнете си самозапалванията. Те бяха безпощадния знак, че, когато всичко е отишло по дяволите, най-големите жертви просто не виждат смисъл да продължават напред. Така че студът и огънят са невинни. 

За разлика от държавата.