Журналистиката не е биопродукт за стомасите на презадоволени сноби

(слово за Празника на левия печат)

Скъпи приятели, другарки и другари,

благодаря ви, че за поредна година се събирате на празника на левия печат. Вашето присъствие тук е много важно. То е от съществено значение за усилията на левите журналисти в България да покажат, че статуквото не е вечно, че системата не е непобедима, както и, че Американското посолство не е единственият център на властта у нас.

Тази година празникът е под надслов "За свобода на словото". Докъде само се докарахме - да се борим за нещо, което мислехме за извоювано един път завинаги. Това, уви, се оказа илюзия.

Днес битката за свобода на словото е еднакво важна с битката за достоен труд, нормално заплащане и българско производство. Защото на власт се връща Любителят на сутрешните блокове, който в ранните си години като премиер изпитваше върховно удоволствие от това да звъни в телевизиите, за да кряска на всеки, който има различно мнение, а после мина на по-префинен начин на цензура - с директен натиск върху медиите, с есемеси към репортерите, да за си купи тяхната любов и безусловно подчинение. Заради това днес живеем в такива изкривена реалност - по телевизиите виждаме рязане на лентички и никога хората, които не получават заплати. Слушаме мъдри мисли за далаверата със санирането, но не и какво правят родителите, които не могат да купят учебници на децата си. Гледаме как гербаджийските всичколози и социолози обясняват за харизмата на Генерала, но не и защо криха за урана във водата на Хасково, защо доходите са толкова ниски и защо цената на тока скочи така, че да изкара хората по улиците.

Свобода на словото ли е да скриеш премиера и вицепремиерите от блиц контрол, както и да запокитиш парламентарния контрол в БНТ 2? А те го направиха. Без да им мигне окото.

В предизборната кампания тия същите много се възмущаваха от това, че някой бил говорил срещу демокрацията, но в момента, в който взеха властта, потъпкаха същата тази демокрация с парламентарно презрение. А техните придворни журналисти си мълчат добре нахранени. Очевидно те вече нямат проблем с разстрела на демокрацията.

А междувременно България продължава да пада в класациите за свобода на словото и е последна в Европейския съюз по този показател. Няма как да е иначе. На хоризонта като древно зло се задава власт, която се страхува от свободата на словото, ненавижда прозрачността и се опитва да се окопае в корупционните сенки и в задкулисието на своята очевидна некадърност. Тази черна империя на кубинките в журналистиката си въобрази, че е вечна. Но пукнатините в нея вече са налице - най-накрая почнаха да излизат скандалите за редакторки, които са прикривали далаверите на кметове на ГЕРБ. Но това е само началото. Тепърва ни предстои да разберем докрай истината за това как активистите на Бойко Борисов, а и самият той дирижират медийната любов и изпиляват зъбите на свободното слово.

В тази ситуация и самата журналистика заприлича на цирк. Основни стойности на професията бяха заметени под килима и днес вече живеем в кошмар - в българската журналистика интригата е подменила информацията, скандалът е заменил анализа, най-много се цени сензационността, а не достоверността. Гръмките заглавия обаче не са изява на демокрацията, а по-скоро димна завеса, която да скрие факта, че нея вече я няма. Жълтината не е симптом за свобода на словото, а за негова хронична болест. Това е една от големите подмени по време на прехода и лявата журналистика остана последното островче, което да се съпротивлява на тази интелектуална деградация.

Скъпи приятели,

не бива да забравяме, че има и друга подмяна. А виж за нея никой не говори. Става дума за процес, който можем да наречем "подмяната на умните и красивите". Защото има една група журналисти, които са първи, когато трябва да дават мнение за свободата на словото, вечно реват, че някой ги гледа накриво, но в края на деня повечето от тях се оказват изпълнители на елементарни политически поръчки. Обикновено платени от "Америка за България".

Те са тези, които тласкат българската журналистика в една неприсъща за нея, антисоциална поза. Все едно да пишеш за социалните проблеми на хората е вид популизъм. Тази подмяна се опитва да превърне журналистиката в нещо като биопродукт за стомасите на презадоволени сноби. Това жълтопавиране на журналистиката е част от друг процес на деградация. И не забравяйте, че хора от същия този кръг само преди няколко седмици извадиха на бял свят един доклад, в който малките островчета на свободното слово у нас бяха наречени "разпространители на антидемократична пропаганда".

Виждате ли за какво говорим? Ако имаш различно мнение - те са готови да те качат на клада. Ако не споделяш ентусиазма на техните геополитически поклони и си убеден, че е възможен друг свят - те те сочат с пръст заклеймяващо. Това са другите цензори в нашето общество. В други времена сигурно щяха да отварят концлагери и да палят книги. Но засега основно се задоволяват с доклади.

Засега...

Противоотрова срещу това може да бъде единствено лявата журналистика. Защото нейният истински смисъл и безсмъртна мисия е да стоиш в опозиция на водещите моди и лустросаните реалности.

Някой трябва да дава глас на безгласните.

Някой трябва да коментира пренебрегнатите новини, да даде думата на пренебрегнатите хора, да осветли пренебрегнатите събития. Точно тези събития, които не са поднесени на вниманието на публиката, защото някой политкоректен редактор е решил, че те не се вписват в хармонията на света, изпълнен с евроатлантически ценности. 

Преди много години Георги Кирков бе изказал точно това като свое кредо. Неговите думи вълнуват и до днес - "За нищо на тоя свят аз не бих се съгласил, о мои скромни и прости герои, да ви заменя с бъбривите нищожества на земята...".

Точно това го прави толкова велик и днес – той никога не прие диктатурата на бъбривите нищожества.

Няма да го направим и ние.

Честит празник!