Господ беше българин. А Сатаната?

Не гледам футбол от много години. Успях да се опазя непокварен от тази душевна зараза с изключението на миговете на световни и европейски първенства, но дори и тогава гледам по-скоро заради геополитическата тръпка, отколкото заради някаква моя потребност от спорт. Но човек дори и да живее в паралелна реалност или зад стените на древен манастир, някъде високо в планините, няма как да се опази от информациите за поредния конгрес на Българския футболен съюз и припламналите искри около поредният опит за революция срещу Боби Михайлов, опит, сгромолясал се драматично, шумно и медийно. От два конгреса насам виждам този филм да се повтаря и всеки път да завършва по един и същи начин - с поредното възцаряване на Михайлов, който според един новопоявил се виц очевидно ще управлява футбола докато е жив, а след това спокойно би могъл да го завещае на сина си до постигането на окончателен династичен модел в тази сфера. Няма да претендирам, че разбирам от апаратните драми, които са се разиграли на конгреса на БФС, нито, че познавам детайли от от личните взаимоотношения между Боби Михайлов и Любослав Пенев, които даваха толкова хляб на спортните журналисти напоследък, но схващам друго - как се стига до такава концентрация на власт, както и откъде произтича несменяемостта на лидерството, която се установява като правило на толкова много места из обществения живот на страната. Просто българският футбол функционира като типично българска система и можем да изведем някакви общи закономерности, които движат страната от стабилност до стабилност, докато най-накрая не дойде някое бедствие и не ни изличи от лицето на прекрасния и гневен свят. 

За ужас на всякакви психодесни, автори на десни фейсбук-статуси и новоизмислени дисиденти от детските градини има един факт за българския социализъм, който е незаобиколим. И го дава не друг, а Збигнев Бжежински. Правейки анализ на страните от Източна Европа американецът посочва, че единствено в България социализмът никога не минава през политическа криза. Такава има дори в СССР, но в България - не. Което означава, че в социализма е имало нещо, което е близко на националната психика, дали, защото говорим за мощен модернизационен проект или просто, защото подрежда света по разбираем начин, но е факт, че ако не бяха вътрешнопартийните превратаджии на 10 ноември, не е ясно кога точно и как щеше да падне той на местна почва. Тук няма да слагаме ценностни категории или да разглеждаме тази страна в огледалото "добро - лошо". Ще подходим като безпристрастни анализатори и само ще отбележим, че след кратък шок националната психика отново реши да подрежда света по разбираем начин. И единствено по този начин можем да си обясним трайността на партия ГЕРБ във властта. Те са като постмодерен кавър на БКП, организация на властта, която би се разпадналата от ветровете на промените, ако някога дори и за минута остане без финансовия ресурс на еврофондовете и възможността да осигурява работа на бандата си от кариеристи. Но пък докато разпределят властови потенциал, те могат да изкарат и 50 години на власт, замръзнали в безвремието на пропагандираната от тях стабилност. Ако светът не се беше разкашлял геополитически и огромните буреносни облаци на конфликтите не се бяха скупчили по границите на Европа, ГЕРБ сигурно щяха да имат шанса да повторят 45-те години на социализма, макар и в среда на псевдодемокрация. Тоест у нас е естествен процес властта да се концентрира и нейната деконцентрация се разглежда като слабост, а не като копнеж по демокрация. Това е подсъзнателното умение на Бойко Борисов. Не напразно в последната му телевизионна изповед той не намери нищо странно в това парламентарното мнозинство да е изцяло подчинено на изпълнителната власт. Не обратното, а точно в този субординационен ред. Това не може да бъде наречено просто атрофия на парламентаризма, това е разбиране за парламентаризъм от различно измерение. Всъщност като гледаме целият този процес, трябва ли да се учудваме, че във футбола нещата стоят по абсолютно аналогичен начин. Колкото повече замръзва България в безвремието, толкова по-сигурен победител е Бойко Борисов. Колкото повече българският футбол изпада от световните класации, толкова по-голям е резултата за Боби Михайлов. Това също е естествен процес. От един момент нататък всички съучастници в определено действие имат все по-малко интерес от разпадане на статуквото или случването на промяна. И така от един момент се оказва, че нямаме политика, нито имаме футбол. Но въпреки това има избиратели, които искат да подкрепят нищото, а някои от тях дори и фанатично го защитават. Вероятно, защото властта е свръхконцентрирана, а специалитетът на българската душа е да сънува как ще бъде облагодателствена, ако се дореди до тези, които консумират нейните благини. Тоест всеки успех, бил той на Световно първенство или на европейско председателство не само може да бъде разглеждан като пречка пред властта, защото успехът предизвиква страсти, а страстите развалят безметежните мигове на безвремието. Свръхконцентрираната власт знае само да се радва на безоблачната меланхолия и на безпределната стабилност, дори и на ръба на умирането. В този смисъл всички надежди за различен футбол/политика са обречени на катастрофичен неуспех. Нищо ги предполага, нищо не ги изисква. Гласовете за господарите на безвремието си увеличават и какво изобщо повече очаквате да се случи. Боби Михайлов ще е вечен. Сигурно и Бойко Борисов. Ако науката напредне техните клонинги успешно ще поемат местата им и така стабилността на политиката и футбола ще си осигури цяла вечност. 

С други думи - защо изобщо чакате футбола да се оправи? Нима толкова мразите Боби Михайлов? Защо чакате България да се подобри? Нима люто ненавиждате Бойко Борисов?

Едва ли има българин, който да е бил жив свидетел на мача с Франция от 1993 година и да е забравил великите мигове в които Мичмана произнесе фраза, която ще носи от поколение на поколение: "Господ е българин". В онзи миг и то макар, че преходът беше в мрачното си начало нацията повярва, че може би наистина небето е на нейна страна и, че макар и само за един мач, но то й дава знак за бляскаво бъдеще и великолепен футбол. Нито едното, нито другото се оказаха истина. Бъдещето се сведе до три правителства на Бойко Борисов, а и футболът замръзна в някакво интригантско безвремие, което няма да помръдне скоро. Може би, защото не разбрахме докрай богословското откровение на Мичмана. Защото, ако Господ е българин, има голям шанс и Сатаната също да е такъв.

А това обяснява много неща, нали?