Клоуните, които пренаписват историята

"По-добре фашист, отколкото комунист". С тази изсъскана реплика ще остане в парламентарната история депутатът от ГЕРБ Спас Гърневски. Той я изстреля докато слизаше от парламентарната трибуна след поредната тирада в която по свръхпоетичен начин обясняваше как за проблемите на България от 2017 година са виновни отвратителните комунисти, тези червени изроди, които тормозят душата на литератора като черно видение от кошмар. В друга държава заради подобни думи с политическата му биография щеше да е свършено, а политическият му труп отдавна щеше да се разлага на бунището на историята. Но Спас Гърневски е народен представител в България. Тук за такива думи не само няма да му се случи нищо. Някой ден дори могат даже да измислят литературна награда на негово име, а защо не и да кръстят малка уличка на скромната му персона. В момента България е рай за хора със заличено минало, истинска офшорка за хора с пребоядисани биографии. И Гърневски с неговия естествен фашизъм е политическа метафора на процеса.

Разказваме тази история с конкретна цел. Тези дни министърът на образованието Красимир Вълчев си позволи да направи историческа аналогия, която сигурно е подмокрила читателите на "Дневник". По време на парламентарен контрол в отговор на въпрос за новите учебни програми в които е вкарана темата за комунизма, той обяви: "И хитлеризмът има постижения, но това не го реабилитира". Аналогията е елементарна и простовата, но продължава да работи в определени среди в България. Вълчев удобно се прикрива зад нея, за да не отговори на основния въпрос - защо учебниците по история отново се идеологизират по отвратителен начин и от хора, които навремето като бесни орки пищяха, че комунистите са политизирали образованието. Достатъчно е човек само да проследи телевизионните турнета на новата звезда на телевизионния антикомунизъм проф. Евелина Келбечева, за да се убеди, че тя е пълна с политически проклятия към комунистите, фанатизирана е като редови член на ИДИЛ и, ако я издебнете в романтично настроение ще се подпише моментално под фразата на Спас Гърневски. Това нямаше да е толкова страшно, ако не бяха претенциите, че темата за комунизма се вкарва по обективен начин. И тъпотиите на министър Вълчев и пируетите на Келбечева доказват, че не е така.

Но да се върнем на елементарната аналогия между хитлеризма и комунизма. Нейната безпомощност е ясен знак, че хората, които пишат учебниците нямат никаква представа в какво блато се вкарват. Комунизмът е красива и романтична социална идея, която залага на класовата борба и люто мрази всеки национализъм или расизъм. Един комунист чувства по-близък чужденецът, който има същите социални проблеми като него, отколкото своя сънародник изкачил се на върха на обществената пирамида с цената на тотална експлоатация. Комунизмът ражда общност, която не отрича общественото развитие и световната култура. Българският социализъм успя да извади България буквално от средновековието и да модернизира една изостанала селска страна, да я индустриализира и изкачи до първите места в индексите за развитие на ООН. Тези, които днес пишат учебниците със сатанински блясък в очите много искат историята на българския комунизъм да бъде разказана като мрачно фентъзи, където ДС трепи всеки трети, по телевизията са давали само Тодор Живков, а всички комунисти дружно са се чудели как да направят страната република на СССР, за да може местните дисиденти да лежат не в Белене, а направо в Сибир. И понеже са наясно, че това е измислица, тръгват да мислят аналогии, да приравнят хитлеризма и комунизма. Между другото - Хитлер не случайно напада СССР. Не, защото там приличат на него, а защото знае, че това е страната, която може да го измете от картата на Европа. Тези, които много държат да обясняват какви съюзници са били СССР и Германия и до днес не могат да дадат разумно обяснение като как германците масово искат да избягат при американците, когато поражението почуква на вратата им, а не при руснаците. Но тук си говорим за българският социализъм. Той направи много грешки, но в крайна сметка създаде една нелоша държава. Държава, която и до днес бива разграбвана и разпродавана. Авторите на учебници няма да обяснят това, но всички, които са живели при социализма го знаят. Социализмът в България беше живителна сила, която не намери сили да се обнови и рухна. Но въпреки това създаде могъща индустрия, производство и социална сигурност, която все повече изглежда недостижима в наши дни 

Точно това е другата причина темата за комунизма изведнъж да стане толкова актуална, че цялата психодясна общност да се възбуди като гладни вампири на лунна светлина и да държи да я натика в учебниците по своя психарски начин. На 28 година от прехода стана безпощадно ясно, че по-добър живот просто няма да има. А това беше основната легитимност за политическите елити, които се появиха след 10 ноември. Те трябваше да направят България по-добра и просперираща страна от това, което е била преди. Днес този провал е очевиден, болезнен и искрящ. Един процент от българите заживяха космически и стилен живот, но за всички останали прехода беше мъчение и социален срив. Като срив на статуса си го преживяват дори и тези, които успяват да оцелеят, но това е единствената им обозрима перспектива. И всичко това роди носталгията. Тя е тих и невинен протест. Но се усилваше всеки път, когато на екрана минаваше поредният агент на влияние, платен с чужди пари, който с кресчендо обясняваше колко коварен, мрачен и отвратителен е бил социализма. Това можеш да го продадеш на невинните души, но но тези, които са живели по онова време няма как да го пробуташ. Тези, живелите, дори създадоха един бял мит за социализма, разкрасиха го по начин по който се разкрасяват спомените, но това беше повече от естествено. И когато тази носталгия нахлу в живота, разпространи се из пенсионерските вестници, появи се в телевизионните реклами и стигна дори до младите поколения, грантаджийството започна да осъзнава, че е на път да загуби битката. Така се стигна до посягането към учебниците. Това е война за мозъците на тези, които ще се появат след 30 години, когато може вече и да няма очевидци на социализма. Именно на онези млади и невинни души от бъдещето ордата на психобесни иска да разкаже черното си фентъзи за социализма и постоянно да го сравнява с хитлеризма, дори да твърди, че фашизмът е по-готин и секси, докато гадните комунисти заслужават само смърт и презрение. Тези фанатици обаче не отчитат нещо много важно. Бабите и дядовците. Те помнят, знаят, разказват. И правят ясна разлика между обезумелите фашисти и комунистите. А в крайна сметка учебниците по история принадлежат на управляващата класа, но истинската история винаги е монопол на тези, които са я живели. Заради това авторите на учебници може да ги сполети единствено съдбата на Спас Гърневски - пребоядисани маниаци, които стават толкова смешни, че човек се чуди да им скърца със зъби или просто да им се посмее здравословно.