Различният празник

 

Гениалната поезия има една особено отличителна черта - тя преодолява времето и историческия контекст, за да изправи пред някои вечни проблеми в самите нас, които ще носим до края на историята, а може би и след нея.

Точно това е изумителното в творчеството на Ботев. 

Неговата поезия не е насочена към външния поробител. 

Не че образът на този тиранин отсъства, но основната му мишена е примирението, снишаването, очакването някой друг да реши вместо нас проблема за свободата. 

В това е моралната сила на неговото творчество. 

Това го прави и вечно  неудобен. 

Трябва ли да ви припомням, че всяка година се появява някакво обществено нищожество, което си опитва да го принизи и стъпче в калта?

Днес Ботев звучи със същата актуалност. 

България пак чак някой отвън да бъде нашия инструмент за справедливост. 

Няма да стане. 

Никога не е ставало така. 

Точно тук ми се струва, че е коренът на саможертвата на Ботев. 

Той тръгва в обречения си поход, защото твърдо вярва, че хората могат да бъдат запленени от личния пример и непримиримост. 

Че е достатъчна само една искра, за да пламне освободителния пожар и нещата никога повече да не бъдат същите. 

Че зъбенето на тираните няма да спира само в кръчмите, а ще се превърна в осъзната и страстна позиция. 

Заради това 2 юни е свещена дата. 

На нея си спомняме колко по-различна можеше да бъде България. 

А това не е малко.

Никак не е малко.