Гениалната поезия има една особено отличителна черта - тя преодолява времето и историческия контекст, за да изправи пред някои вечни проблеми в самите нас, които ще носим до края на историята, а може би и след нея.
Точно това е изумителното в творчеството на Ботев.
Неговата поезия не е насочена към външния поробител.
Не че образът на този тиранин отсъства, но основната му мишена е примирението, снишаването, очакването някой друг да реши вместо нас проблема за свободата.
В това е моралната сила на неговото творчество.
Това го прави и вечно неудобен.
Трябва ли да ви припомням, че всяка година се появява някакво обществено нищожество, което си опитва да го принизи и стъпче в калта?
Днес Ботев звучи със същата актуалност.
България пак чак някой отвън да бъде нашия инструмент за справедливост.
Няма да стане.
Никога не е ставало така.
Точно тук ми се струва, че е коренът на саможертвата на Ботев.
Той тръгва в обречения си поход, защото твърдо вярва, че хората могат да бъдат запленени от личния пример и непримиримост.
Че е достатъчна само една искра, за да пламне освободителния пожар и нещата никога повече да не бъдат същите.
Че зъбенето на тираните няма да спира само в кръчмите, а ще се превърна в осъзната и страстна позиция.
Заради това 2 юни е свещена дата.
На нея си спомняме колко по-различна можеше да бъде България.
А това не е малко.
Никак не е малко.
No comments:
Post a Comment