В една
книга на американският писател Джъстин Кронин „Проходът” (в нея се разказва за светещи
вампири, които на практика унищожават целия свят, но независимо от тъпото ми
описание в романа има доста поетични моменти, които изстрелват книгата към
истинската литература, а не към бунището на комерсиални еднодневки) попаднах на уникалния 64-ти сонет на
Шекспир. Той се оказа смразяващ и
безкрайно тъжен, но пък цяла седмица не ми излиза от главата и от постоянното
му четене май дори го научих наизуст:
Когато гледам как с един замах
руши света това свирепо време,
как горди кули стават пух и прах
и бронза мре под неговото бреме,
и как завзема с дни и часове
крайбрежията кипналата пяна,
и сушата протяга брегове
и граби свойта дан от океана,
и как пред този кръговрат от дни
и царствата не траят дълго време,
разбирам аз, че всичко се мени,
и времето от мен ще те отнеме.
А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.
И щастието ми е тъй нетрайно
Проблемът
за вечността ме тормози от години. Както и за безкрая, който е още по-поетично
продължение на вечността. И в Шекспир открих проблясък на същия лек ужас, който
обзема човек, когато реши да се замисли по този проблем.
Хората не
съществуват в историята. Историческият човек е просто една романтична измислица.
Ние помним процеси, събития, политика, която разказваме през личностите, но
практика това не е памет за хората, това е спомен единствено за промяната.
Ако
затвориш очи и се опиташ да се издигнеш над историята, никога няма да можеш да
различиш в нея обикновените хора. Историята идва като сушата в сонета на
Шекспир, тя пресушава океаните, срива кулите и те задушава като прилив, който
не можеш да спреш.
Драматизмът
на стихотворение извира от изправянето на човека срещу времето и непоносимостта
от възможната загуба. В този смисъл сонетът върви много строго срещу
установената християнска традиция за примирение със смъртта. Не знам дали не
пресилвам много, но в думите на Шекспир можем да разчетем меланхолична битка с
разбирането, което Еклесиаст също бе изразил като поет: „Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето: Има време за
раждане и за умиране... за събаряне и за градене”.
Но това е
гледната точка на човек, който е приел света като неизбежен.
Шекспировият
герой е различен. Той се е издигнал над историята, където може да види, че
времето е разрушаващо и заради това целият е изпълнен с болка. Тя е неутешима
именно, защото смъртта е неизбежна.
А
трагедията е пълна в мига в който идва осъзнаването, че дори любовта,
най-доброто нещо, което човешката душа може да извади от себе си, не е в
състояние да победи времето и да спре разрушението и смъртта.
Всъщност
можем да помислим малко. Любовта е възможна в нашия живот, защото сме кратки.
Вероятно вечните хора нямаше да познават любовта. Или поне нямаше да я познават
в нейния изгарящ вариант, който тормози човешката цивилизация откакто тя
съществува. Любовта е красива и трагична, защото е обречена да свърши някой
ден. Щастието е опияняващо и болезнено, защото не може да продължи вечно.
Религията
намира изход от тази трагедия в преклонението пред вечността на бога. Героят на
Шекспир е разкъсан от страдание заради болката от невъзможната вечност на
любовта.
В мига в
който осъзнаваш времето като върховен злодей, като похитител на любов, трагедията
става още по-голяма, защото, оказва се, тъгата е възможно да няма край (в оригинала на сонета няма фраза
като „тъгувам безкрайно”, но интуицията на преводача прекрасно е уловила идеята
на Шекспир). Обикновеният човек е обречен да тъгува дори в разцвета на своето
щастие. Защото ще бъде победен от времето.
Обзет от
детективско вдъхновение реших да проверя следите на тази тъга у Шекспир и
неспокойно зачетох 65-ти сонет, за да видя дали мрачното настроение продължава
и там.
О, да,
продължава.
Героят в сонетите постоянно се блъска в стените като герой на филм от ужасите, заради това, че не може да победи смъртта. В завършека на 65-ти сонет обаче се появява нещо като проблясък в края на тунела – надеждата, че думите ще запечатат усещането, потретите, болката, надеждата, отчаянието и любовта.
Героят в сонетите постоянно се блъска в стените като герой на филм от ужасите, заради това, че не може да победи смъртта. В завършека на 65-ти сонет обаче се появява нещо като проблясък в края на тунела – надеждата, че думите ще запечатат усещането, потретите, болката, надеждата, отчаянието и любовта.
Щастието е
болезнено. Любовта е обречена да свърши. Тъгата е безкрайна. Единствено думите
могат да бъдат вечни.
Сега е 2011
година. Минали са 395 години от смъртта на Шекспир. Но неговите думи като
бродещи призраци ме откриха и ме накараха да изчета половината му сонети на
един дъх като гимназист, който тепърва открива поезията. Океаните вече са
замърсени с петрол. Кулите отдавна са се сринали. Срина се дори Уолстрийт.
Обаче болката на Шекспир от краткия живот и пламтящото с мъката си щастие продължава
да е наоколо.
Дали думите наистина няма да са
единственото, което ще остане да броди в мрака под звездите, когато нас ни
няма....
No comments:
Post a Comment