Направих грешката да гледам документалният филм на БиБиСи „Безкрайността и отвъд” наскоро и мозъкът ми се възпали от необятната вселена, която бе представена там. Когато съзнанието ни мисли безкрайността то прилича на мушичка, която твърде много се е доближила до изгарящата светлина на огъня – пътят става все по-светъл и светъл, но в края му дебне изпепеляваща стихия. Така е и безкрайността – ние можем интуитивно да стигнем до идеята за нея, но сме обречени никога да не я разберем. А най-интересното е, че наистина разбираме отчасти за безкрая още като деца, когато се научаваме да броим. Рано или късно всеки осъзнава факта, че числата не могат да свършат, защото и към най-голямото от тях винаги може да се прибави едно и така се получава безкрайна редица, която свършва в тъмнината на вселената или в покоя на тапицираната стая. Някъде там.
Никой не е в състояние да си представи безкрайността. Защото нашата гледна точка е ограничена времево, и размишленията за безкрая ни се случват единствено като неутешима душевна жажда. Ние сме обречени на танталовите мъки, студената и бистра вода се плиска под нас, но не можем да я достигнем по никакъв начин и с неясна болка се взираме в нея. Така е и с безкрайността. Тя ни примамва като недостъпна жена, която никога няма да притежаваме. Спомням си навремето, че за да утоли поне малко съзнанието си един шотландски математик бе развил красива метафора за това какво представлява вечността, едно от коварните лица на безкрая. Той казваше да си представим висока планина, която стърчи нависоко и се допира в облаците. После ни приканваше да си представим, че веднъж на сто или на хиляда години една птица прелита над върха на планината и докато прелита над нея с крилата си забърсва няколко песъчинки. Ще минат хиляди и хиляди години, дори милиони, докато полетът на тази птица намали планината дори с един сантиметър. А ще минат милиарди, трилиони, неясно колко много, много, много години докато птицата заличи цялата планина. Но така или иначе след чудовищно количество време - това ще се случи. И математикът забиваше финалния акорд: „ Дори тогава обаче няма да можем да кажем, че е минал даже миг от вечността”. Леле, на мен ми се припи яко бира. Може би това е начина да залъжем душата си, когато тя иска да размишлява по безкрайните въпроси?
Един от математиците във филма твърдеше, че всъщност безкрайността е просто илюзия на човешкото съзнание. Той смята, че най-голямото число, което съществува е невъобразимо голямо, много по-голямо, отколкото сме в състояние да стигнем и дори разберем. Според него обаче, ако веднъж някой стигне до него и реши да прибави единица, тогава резултатът магически ще стане отново нула. Това ми прилича на нещо като рестартиране на вселената. Стигаш до нейния край и се отзоваваш обратно в началото й.
Наясно съм защо идеята за безкрайността дразни част от математиците. Просто не е сигурно, че ако безкрайността съществува е част от математиката. Тя почти със сигурност не може да бъде част от математиката, защото е по-скоро философска конструкция и като такава е много по-близка до религиозното осмисляне на света. Същият скептичен математик във филма каза запомняща се мисъл: „Безкрайността може да съществува, а може и да не съществува. Бог може да съществува, а може и да не съществува. И двете обаче нямат място в математиката”. Вероятно за себе си той е прав. Проблемът е другаде. Ако приемем, че вселената се рестартира някъде след много, много, много голямото число, трябва да попитаме – а след нея или отвъд тази вселена има ли нещо друго. Това е част от демоничното мислене, което ни води до безкрайността, но все пак няма да сме хора, ако не формулираме този въпрос – има ли нещо отвъд?
Този влудяващ въпрос за това какво има отвъд, може да бъде приложен дори за безкрайните същества, каквито по дефиниция би трябвало да са боговете. От първия миг в който съм се замислил за религията, това подозрение ме гложди упорито и настоятелно, но не знаех как да го изразя. Наскоро го срещнах обаче представено по уникален начин в книгата „Лицето на водата” от Робърт Силвърбърг. Един от героите в романа, свещеник посветил се на задачата да разпространява религията в един изгнанически и воден свят, развива следната теория. Той цитира теоремата на Гьодел, която твърди, че съществуват формални ограничения за пределите на математическото познание. Нашият инструментариум може да стигне единствено и само до този предел и не сме в състояние да направим нито една крачка отвъд тази граница. Отвъд нея вече математическата логика е невъзможна и трябва да приемем цял набор от аксиоми. Защото, ако не приемем тези недоказуеми истини, то няма начин да продължим да осмисляме вселената, осебено след като сме достигнали до предела на другото познание. Тази теорема отваря възможността за съществуването на боговете. Те са там, но се намират отвъд границата. Нашите обикновени закони и мисли не ги ловят. Според героя на Силвърбърг там, в царството на боговете, съществуват само абсолютни истини и реалност, която може да бъде променяна съобразно желанията на боговете. Обаче в следващият момент свещеникът се пита нещо влудяващо – ами ако самите богове в техния свят от абсолютни истини също имат някаква граница, отвъд, която не могат да минат. Какво ли има зад тази граница? Какви са съществата отвъд нея? А ако тези същества стигат до други ограничения?
Дори погледнат така въпросът за безкрайността придобива плашещ вид. Героят на Силвърбърг прави заключението, че ако има Върховно същество и това е Бог, който всички търсим, по тази логика той се намира толкова далече от нас, че е абсолютно недостижим.
Не е за учудване, че безкрайността може да ви прогори, нали?
Никога няма да забравя кога беше моят истински момент за разбирането на това, че вселената може да е безкрайна. Селото от което е майка ми се намира в Родопите и всяко лято изкарвах там. Името му е Орехово и се намира в една падина насред безумно красивият дял на Родопите, наречен Чернатица. Нощем долита шум на борове, а тишината може да е опияняваща. Небето изглежда близко, а дори и през лятото нощните ветрове могат да са вледеняващи. Та в един от поредните фантастични романи, които прочетох като ученик прочетох, че всъщност това, което виждаме като звезди над нас е нещо като учебник по историята. Всяка нощ ние виждаме миналото на вселената, защото светлината е тръгнала от своя първоизточник преди милиони години, за да се появи пред смаяния ни поглед. И така представете си киноситуацията: изтичах на двора посред нощ. Имаше вятър и едно небе обсипано със звезди. За първи път обаче знаех, че тези звезди са безкрайно далече. В един момент останахме само аз и звездите. Аз и безкрайността. Тогава я усетих. Знаех, че е там и, че няма да я разбера. Добре де, малко романтизирам нещата. Неизбежно е. Но тогава усетих, че човек може да разбере безкрайността само, ако стане безкраен. Ако потъне във вечността...Когато мислиш за безкрайността, дрога не ти трябва. И това също го разбрах.
Тогава се запитах, а дали човек може да постигне тази безкрайност? Дали един ден ще може да се съизмери с нея и да стане вечен? Как ли се променя животът на вечните хора? Ние нямаме сетивата, за да получим отговорите. Убеден съм обаче, че птицата от метафората на шотландският математик, която с упоритостта си разрушава планини, дори и това да й отнеме милиарди години, ще има какво да каже по въпроса. Нейното знание би било най-важно. Сигурен съм.
Филмът на БиБиСи постави и друг интересен аспект. За мен въпросът за безкрайността внезапно придоби измерение, което не съм подозирал, че ще има – изпълних се с уважение към математиците. Математиката вгорчи красивото безвремие на моя престой в гимназията и заради това никога не съм бил благосклонен към нея. Наясно ми е, че модерният свят е невъзможен без нея, но се стараех да я игнорирам и да не я забелязвам. Сега обаче осъзнах, че ние подценяваме математиците. Те първи са се сблъскали с проблема за безкрайността и вместо да го зарежат, те от години отново и отново се завръщат към него. Това е като бойно поле, което сме склонни да не видим, но то си е там. Това е тежка битка, която малцината математици водят от наше име, но си е съвсем реален фронт. Защото идеята да разсъждаваш в немислими категории може и да изглежда налудничава, но е променила света.
Математиката ни е дала сетива за неща, за които ние дори не можем да се досетим. Като например за факта, че има различни видове безкрайности и някои безкрайности са по-големи от другите. Идеята за това дължим на великият математик Георг Кантор, който трагично завършва живота си в лудница през 1918 година, но преди това е съумял завинаги да промени представата за състоянието на безкрайността. Математиката се оказа в състояние да ни доближи най-близко до опияняващата светлина на безкрайността, както и до стаите в които има решетки и санитарите ти говорят с успокояващ глас.
Нека да споделя и друго. Героят на Силвърбърг изправил се пред въпроса за недостижимостта на боговете не изпада в отчаяние. Той твърди, че осъзнаването на този факт го е направило свободен. Можеш да се стремиш към каквото искаш. В безкрайността и недостижимостта човек е в състояние да осъзнае своите предели, да ги разбере и да постигне покой със себе си. И на мен идеята за безкрайност ми носи спокойствие при това в неподозирани размери. Защото в една безкрайна вселена (това е невъзможно за представяне, но все пак...) винаги има шанс на някоя далечна планета Александър Симов да бъде пропуснат от неизбежната смърт и величествено да си остане безсмъртен. Този далечен Александър Симов (в безкрайната вселена е сигурно, че ще го има) ще трябва да пренесе мен и моите спомени през цялото време, през цялото пространство и един ден, когато всичко свърши, ще седнем на една маса между две вселени, за да си споделим нещата от живота и за това как трябва да живеем през новата епоха. Това в крайна сметка е истинската революция на безкрайността. Тя дава много възможности и прекалено много идеи за един смислен живот. Красиво е.
Повече от красиво.
Направо прелестно!
No comments:
Post a Comment