В книгата си
"Ръж", издадена през 1924 година, Ангел Каралийчев има разказ със
заглавие "Гробът го вика". Това е трогателната история на един
старец, който не може да напусне мястото, където е погребан синът му. Разказът
е смразяващо тъжен и безизходен. След ужасният погром през 1923 година, светът
просто вече не е същия, сякаш неговите съставни части са се разлетели в
различни посоки.
Съвсем същата,
но доста по-иронична и смешна е ситуацията в която е Цветан Цветанов в момента.
Ако някой пишеше разказ за него, той можеше да носи заглавие "Затворът го
вика", защото дори от птичи поглед си личи, че бившият вътрешен министър е
паникьосан от това, че ще го накарат да отговаря за тъмните си деяния.
Театралното му
отказване от мандата по никакъв начин не се връзва с хлипащото му турне из
Европа. Това са двама различни човека. Единият се прави на смел и репресиран
политик, а другият е наясно, че ако се разровят в управлението му оттам ще
блъвне смрад, която може да отрови нормално съзнание.
Може би заради
това в помощ на Цветанов се притече и Бойко Борисов, който изведнъж откри, че
хората се интересували от сметките за тока, а не от реформата в полицията с
която било започнало новото управление. И това е казано от човека, който
твърдеше, че полицейските акции били 2 в едно - и антикризисни мерки, а и начин
да се пълни бюджета.
Историята се
повтаря като фарс. Там, където в миналото след престъпленията писателите са виждали
само неясна тъга и неразбираема меланхолия, днес вече виждаме, че светът след
престъпленията може да бъде и смешен. Само погледнете Цветанов.
Затворът го
вика.
И само май той не
чува това.
No comments:
Post a Comment