Затворът го вика

В книгата си "Ръж", издадена през 1924 година, Ангел Каралийчев има разказ със заглавие "Гробът го вика". Това е трогателната история на един старец, който не може да напусне мястото, където е погребан синът му. Разказът е смразяващо тъжен и безизходен. След ужасният погром през 1923 година, светът просто вече не е същия, сякаш неговите съставни части са се разлетели в различни посоки.

Съвсем същата, но доста по-иронична и смешна е ситуацията в която е Цветан Цветанов в момента. Ако някой пишеше разказ за него, той можеше да носи заглавие "Затворът го вика", защото дори от птичи поглед си личи, че бившият вътрешен министър е паникьосан от това, че ще го накарат да отговаря за тъмните си деяния.

Театралното му отказване от мандата по никакъв начин не се връзва с хлипащото му турне из Европа. Това са двама различни човека. Единият се прави на смел и репресиран политик, а другият е наясно, че ако се разровят в управлението му оттам ще блъвне смрад, която може да отрови нормално съзнание.

Може би заради това в помощ на Цветанов се притече и Бойко Борисов, който изведнъж откри, че хората се интересували от сметките за тока, а не от реформата в полицията с която било започнало новото управление. И това е казано от човека, който твърдеше, че полицейските акции били 2 в едно - и антикризисни мерки, а и начин да се пълни бюджета.

Историята се повтаря като фарс. Там, където в миналото след престъпленията писателите са виждали само неясна тъга и неразбираема меланхолия, днес вече виждаме, че светът след престъпленията може да бъде и смешен. Само погледнете Цветанов.

Затворът го вика.

И само май той не чува това.