Нито вълк, нито брат, човек за човека е българин...

Има ситуации в които човек разбира какъв подъл, прогнил, нещастен и мрачен живот живеем. Можем с години да се самозаблуждаваме, че нещо се е променило, но после се случва събитие, което ти показва отново и отново кръвожадната истина - всичко си е останало същото. Кой допусна България да се превърне в място, където хората могат да умрат без никой да се заинтересува от тях, изолирани, нежелани, непотребни.

Преди малко прочетох, че най-тежкият българин, 270 килограмовият Иван Генов от Стражица е издъхнал в дома си и то в страшна агония. Сигурно новината нямаше да ми направи впечатление, ако преди време не бях гледал репортаж за него. Преди около половин година гледах по телевизията как Генов се оплаква, че нито една болница не иска да го приеме. Официалният мотив бил, че нямало легло, което да го издържи. Човекът имаше вид на обречен. Той знаеше, че без лечение, с неговото тегло е обречен на бавна и мъчителна смърт. И само мога да си представя какво е усещането да знаеш, че умираш, но никой да не си мръдне пръста, за да ти даде поне малък шанс за живот. Това е оскотяващо и разтърсващо преживяване. Дори и безнадеждното болните от рак, които също знаят, че дните им са преброени, поне получават някаква помощ, някакъв вид утеха, а Иван Генов - видях го в очите му - знаеше, той знаеше, че никой няма да му помогне. Дори и телевизионните репортажи не го спасиха. Историята му потъна в блатото на ежедневната истерия и никой не си мръдна пръста да се опита поне за малко да облекчи мъките на един нещастен българин, чиято единствена вина беше в това, че се е разболял в най-неподходящата държава на земята.

"Нито вълк, нито брат, човек за човека е българин", се казваше в едно стихотворение на Любомир Левчев. Пред новината за човека, починал от държавата на най-голямото безхаберие започнах да разбирам тази фраза и нейните ледени повеи.

Именно истории за такава жестока, болезнена и ужасяваща смърт ни показват истинското лице на обществото в което живеем. Изключително страшно е да умреш в такава безхаберна самота. Нали всеки човек е ценност? Нали това е венецът на природата? Нали целият смисъл на всички политически и обществени битки трябва да е никога да не случват такива неща като тези с Иван Генов? Нали за това преглъщахме цялата горчилка в течение на 24 години? Нали животът по някое време трябваше да бъде друг, по-различен?

Искам да нямате никакви заблуждения. Всички сме този Иван Генов. Всеки човек, който е гледал безмилостните лица на докторите, които му искат допълнително пари. Всеки човек, който е хъркал от ужас, когато се е чудил с какви пари ще купи безбожно скъпите си лекарства. Всеки човек, който е бил изправен пред избор дали да плати сметката за тока или да остави пари с които да храни децата си. Всеки човек, който е гледал кухите лица на администраторите, когато се е обръщал към тях с някаква човешка молба. Всеки човек, който е виждал как работодателят му си е купил нов "Мерцедес", но му казва, че и този месец ще забави заплатата поне с три седмици.

Това е лицето на новата България - то е глухо и сляпо. И заради това проспива такива случаи. Заради това с безразличие достойно за филм на ужасите подминава такива човешки трагедии. Това не е живот, а различна форма на концлагер. В концлагерите е абсолютно същото - броиш дните до смъртта. Нещо повече - вероятно разглеждаш гадната смърт като спасение, защото единствено и само тя носи упокой от студения свят в който са те въдворили без право никога да го напуснеш. Какъв свят е това? Каква държава е това?

Разбира се - страшно е тъпо да опяваш колко лоша е държавата. Дори вече е станало банално. Всички го правят. Проблемът е, че при нас вайкането не е възродителна, а разрушителна сила. Вайкането само ни доказва, че живеем в края на всички възможни светове и това увеличава силата на трагедията с пъти. Но не вайкащите са виновни за това. Виновни са тези, които подмениха държавата. Които изградиха нещо кухо и показно, но без реално съдържание. Създадоха политкоректен език, но не го изпълниха със смисъл. И сега си говорим като луди, но думите вече нищо не означават. Думите не спасиха един човек от неговата смъртна присъда. А е можел да бъде спасен. Можел е. Само е трябвало да го приемат в болница. Само е трябвало някой да не се държи като българин, а като човек с него. Представете си какво му е било на Генов - да умираш с години, да умираш с ужасна болка и на хоризонта така и да не се появи поне малко късче човещинка, което да те пренесе през големия ужас към заслужения покой.

Каква държава е това? Това е държава на призраците. Държава на празните думи. Държава на нечовешката и болезнена смърт. Държава на подменените стойности. Държава на българите. Тези, които не са нито вълци, нито братя...