В
последните дни на своето битие като президент Росен Плевнелиев се превърна в
телевизионен терорист. Медийното му турне за сбогуване с "Дондуков" 2
се проточи като сериала "Малката булка". Разказите му за петте години
в креслото на държавен глава бяха съпроводени с ахкания, самохвалство,
романтични стенания, налудничави цитати и егоцентрични изстъпления за това как
той и Обама били приятели и се консултирали по горещите световни теми. "Аз
съм Обама, аз съм Меркел, аз съм Гаук", възторгна се от самия себе си
Плевнелиев в едно интервю пред столичен ежедневник с което ни даде да разберем,
че компанията в главата му не се изчерпва с митичния образ на древната ирландка
пастирка, а е доста по-многолюдна."Аз си тръгвам заедно с Обама",
каза по-късно Плевнелиев пред журналисти, за да наблегне отново на близките си
връзки с Белия дом. Единственото, което пропусна да изясни е дали Мишел Обама е
съгласна с този неочакван ход.
Вън от
шегата обаче доскорошния български президент така и не успя да посочи своя
значима политическа инициатива, ярка национална позиция или действие заради,
което си струва историята да го запомни. А това е класическият белег на
провала.
Едно
незащитимо от политическа гледна точка президенстване обаче се нуждае от
архивраг, от голямо оправдание за своя провал и чудовището бе намерено -
вицепрезидентът Маргарита Попова. Още в първото си интервю от прощалното си
турне Плевнелиев започна да съска по неин адрес. "Тя е част от
статуквото", изхленчи той и призна, че в последната година изобщо не е
комуникирал със своето вице. Което по същество е допълнително признание за
провал, защото ни разкрива образа на една дисфункционална институция,
политически разделена и скарана, раздирана от вътрешни противоречия и неясни
обиди. Нападката не може да бъде наречена единствено некавалерска, тя е израз
на политическа подлост, защото, когато има проблем истинският държавник е
длъжен да го посрещне очи в очи, а не страхливо да мълчи пред него, а след това
да обикаля медиите и да се жалва.
Попова не
остана длъжна. На заключителната пресконференция на президентската двойка тя не
спести своя остър и критичен анализ. Вицепрезидентката обвини Плевнелиев, че е
оставил да му отнемат контрола над спецслужбите и, че е бил мотор за разделение
на държавата. "Конституцията дава правомощия на президента и той трябва да
ги използва. Това не се случи в този мандат, в това отношение политиката на
държавния глава беше пълен провал", безпощадна беше в оценката си тя.
Попова с рентгеново око размаза и показните заседания на Консултативния съвет
по национална сигурност, които според нея не са постигали нищо и не са били
използвани в достатъчна степен като инструмент. На изпроводяк тя разби и
най-свидната опорна точка на Плевнелиев, символа на неговия
"героизъм" - неприемането на назначението на Делян Пеевски като шеф
на ДАНС. Тя обяви, че този скандал е пряко свързан със загубата на контрола над
службите, с това, че президентът се е съгласил шефът на контраразузнаването да
бъде назначаван без негов указ. "Не допринесе ли и нашата институция за
това да се случи този модел "КОЙ", попита с горчивина Попова.
Медиите на
"Америка за България" веднага блъвнаха жлъч по неин адрес, защото
това е тяхното най-ценно свойство - превръщат се в бухалки за нула време.
Медийният и политически слугинаж на Плевнелиев направи поредна обиколка на
средствата за масова информация, за да брани патрона си. Злополучната
социоложко-протестърка Румяна Коларова, прибрана на заплата при Плевнелиев,
обяви от ефира на една телевизия, че "властта е самоцел за Попова".
Което сигурно трябваше да подскаже, че Плевнелиев е невинен ангел, неомърсен от
реалност и истина, неопетнен от реална политика и смисъл. Това обаче няма как
да отмени точността на анализа на Попова, анализ два пъти по-мощен, защото е
направен от пряк свидетел на калпавата работа на президентството в периода
2012-2017 година. Плевнелиев бе пратен на "Дондуков" 2 като
изпълнител на поръчки, като послушното момче, което трябваше да топли мястото и
заради това политическите му позиции не бяха взимани дори и за информация. ГЕРБ
през цялото време го третираха единствено в качеството му на лакей и отнемането
на контрола над службите е само един от примерите за това поведение, което
доведе до тотално обезличаване на институцията и превръщането й във фабрика за
гафове.
Вината на
Попова всъщност е само една - тя през всичките пет години на мандата не се
примири с това, че Плевнелиев не е на висота, че не осъзнава своята автентична
политическа мисия, както и, че постоянно излиза от рамките на правомощията си
във възможно най-неправилната посока. Тя търпя около година неговите
импровизации, но в крайна сметка юристът, експертът и боецът в нея взеха връх и
тя започна при всяка възможност да напомня какъв трябва да е един президент.
Трагедията е, че президентът трябваше да е всичко онова, което Плевнелиев не
беше.
Очевидно
искрите между тях са съществували от самото начало, но отблясъците на битката
на "Дондуков" 2 започнаха да
стават очевидни по време на размирното лято на 2013 година, когато умните,
красивите и богатите се опитваха да се реализират като политическа сила, но с
доста съмнителен успех. Именно тогава Плевнелиев и бизнес-кръгът край него бяха
решили да правят нещо като партия, която да гравитира край президенството,
формирование, което от ден номер 1 да живее чрез консумацията на власт и
ресурси. Пикът на този процес по политическо инженерство стана лансираната в
началото на 2014 година идея на Плевнелиев за провеждане на референдум по
изборните правила и, за да могат да подлъжът електората, че става дума за красиво
начинание пуснаха в употреба и питането за задължителното гласуване. Това беше
част от битката на Плевнелиев срещу кабинета на Орешарски, но той едва ли е
очаквал първата спънка в проекта да се окаже Маргарита Попова. Тя реагира
ведната. "Със забрани и задължения ли ще поправяме демокрацията",
гневно попита вицепрезидентката тогава. И до днес смятам, че в мнението й
нямаше грам желание за саботаж. Тя просто искаше да върне институцията в
правилния коловод, да спаси поне малко от авторитета на президенството, който
се срина до рекордно ниски нива. Никой не оцени нейната помощ. Дори напротив.
Най-злобните говорители на уличните пърформанси започнаха да наричат Попова
"контравицепрезидент", ясен знак, че тя е улучила сърцевината на
проблема. Всъщност тогава стана ясно, че имаме автентичен президент - Попова и
псевдодържавен глава - Плевнелиев.
Малко след
това, когато битката на президенството срещу властта мина през игра с вето на
закони, Попова отново не издържа и се включи в дебата като разкритикува ниското
ниво на юридическата аргументация във връщането на законови норми. Включването
отново не беше злобно, а конструктивно. Попова не искаше да види
президенството, превърнато в инструмент за политическа злоупотреба. Тя ясно
съзнаваше, че това върви срещу най-голямото задължение да президента - да бъде
обединител на нацията. И може би някъде тогава тя загря, че Плевнелиев не само
няма да стане такъв, той не иска да бъде такъв. Това е политическа трагедия. Да
установиш, че избраният за президент изобщо не става за такъв и бива използван
като политическа пешка в някакви тъмни схеми и неясни игри. Тогава Плевнелиев
за първи път си изтърва нервите и скръцна със зъби на вицето си. Той я
посъветва да се информира по-добре за работата на президентския екип. И така разкри,
че всъщност държи Попова в изолация, че двата екипа съвсем не работят
съвместно, че имаме президенство на две писти.
Гръмотевиците
затрещяха като при истински ураган още повече, когато Попова няколко месеца
след тази случка посъветва Плевнелиев да не се крие, а да се яви пред
създадената парламентарна комисия, която трябаше да разследва неговите срещи с
представители на EVN във Виена. Тя обаче така и не сполучи в своята мисия.
Опита се да направи така, че Плевнелиев да не е кризисен фактор в българската
политика, но нямаше никакви други правомощия в тази битка освен своя авторитет.
В края на
2014 година вече имахме всички данни, че на "Дондуков" 2 имаме
студена война. На един форум тогава Маргарита Попова каза нещо, което вероятно
ще остане като нейно политическо верую - ""Няма по-голямо
престъпление от това да разединяваш народа си". От днешна гледна точка
можем да разчетем в това вопъл на отчаяние. Това е гласът на един
вицепрезидент, който е разбрал, че началникът на президенството вече вреди, а
не помага на институцията.
Показателно
е, че в своя анализ на мандата си Плевнелиев дори за миг не се опита да оцени
тази битка, на която всички бяхме свидетели през бурните години. Защото тя
разкрива, че той можеше да бъде и добър президент. Ако поне веднъж бе чул
мнението на своето вице и се бе опитал да проведе поне една битка докрай. Той
предпочете да се хвали с това колко пъти е обядвал с Обама и с кои световни
лидери се е снимал. Май заради това България се прости с него с голямо
облекчение и омерзение. И никой няма да тъгува за него.
А пък Попова -
историята ще запомни нея като истинския президент.
No comments:
Post a Comment