НБУ не е АОНСУ. За съжаление

 

Черна ирония на съдбата: покрив в аулата на Нов български университет рухна и затрупа човек.

Това не е обикновена новина. 

Това е метафора за държавата. 

Там, където днес е НБУ навремето беше АОНСУ - академията за подготовка на управленски кадри за старата власт. 

Една истинска политическа школа. 

Когато политическото торнадо на прехода помете всичко точно там се настаниха лакеите на новото политическо статукво и тяхната фабрика за управленски бройлери. 

Така НБУ като паразит се опита да засмуче аурата, мястото и духа на старото АОНСУ. 

Но нищо подобно не се случи.

С годините видяхме всички лъскави промени, които новите костюмари се опитаха да приложат върху сградите. 

Покривите бяха осеяни с фотоволтаици, всяка година бригади от работници започнаха да правят ремонт след ремонт.

Но НБУ е метафора. 

Ремонтите им са кухи, точно както политическите теории, които продават на наивниците, които учат там. Фотоволтаици, ремонти, всичко екофрендли, либерално, извисено, лъскавко. 

А най-накрая покривите рухват и в прахта след тях се вижда истинското състояние на нещата. 

НБУ никога няма да е като АОНСУ. 

АОНСУ беше истинска школа, акедемия от която хората излизаха подготвени за живота и управлението. 

Бяха научени да свързват теорията с живота и заради това покрив в АОНСУ никога не рухна. 

НБУ е фабрика за усвояване. 

Крайният продукт е кух и смешен.

По покривите ще ги познаете.

 

Бог е евроатлантик! :)

 

Гадни путинисти и преследвачи на гейове, докато тънете в собствената си селяния и хибридно неправоверни мисли, не си давате сметка за небесната война, която се води над главите ни...

И аз нямаше да знам, ако не бях отворил своята политическа библия - сайтът "Фактор" (това са онези хардкор пияници на които Адолф Хитлер твърде много им левее). 

И попадам на дописка със заглавие: "Бог прати две небесни поличби към Даниил, не чува молитвите му".

Зачетох се с религиозен пламък в очите.

Анонимен монах от Рилския манастир разказва пред моята политическа библия, че е имало две небесни поличби тези дни.

В деня в който прокълнатия патриарх Даниил (това пипало на Кремъл в чистата евроатлантическа вяра) изпратил писмо на митрополит Онуфрий от забранената от Киев Украинска православна църква, мълния паднала от небето и подпалила гората.

Мълния бе, путинисти такива.

Не разбрахте ли?

Бог е евроатлантик!

Анонимният монах обаче продължава с разказа за небесната война, която путинистките медии, четирихилядниците и телеграм-каналите пазят в тайна от нас.

Пак същия ден гордата украинска орда, тези кръстоносци на небесния евроатлантизъм превзели град Рилск, който не случайно носел името Иван Рилски.

С това, прости селяни такива, Бог показва, че лично той ръководи победната Украинска армия, че държи десницата на Зеленски и лично регулира стомашните киселини на ген. Сирски.

Но този "демон Даниил" (цитатът е едно към едно от "Фактор") е превърнал църквата, оххх, тук пак ще цитирам: " не в общност на свободни духовници отдадени на заветите на Исус, а се ръководи от сектантски разбирания и личностни пристрастия, обслужващи единствено чужди режими в православието и политиката"...

Това е нов жанр в журналистиката.

Аз като зоолог го издирих заради мазохистичните си напъни да чета отходните продукти на българския преход.

Небесна евроатлантическа журналистика.

На нейния фон репортерката на бТВ с "турските четници" и "пукове" ми изглежда като морален и интелектуален титан...

 

Краят на романтиката за свободата

 

Павел Дуров е типичният руски либерал (и в добрия и в лошия смисъл на думата). 

Той е възпитаник не на руската, а на западната култура. 

И е попил онази величествена, романтична и утопична лъжа за това какво представлява всъщност Запада. 

Създаването на "Телеграм" е продукт на тази вяра.

Дуров като същински идеологически романтик се хвана на въдицата за абсолютната свобода. И така се роди тази социална медия - неограничена, немодерирана, без абсолютно никакъв контрол.

Преди няколко месеца пред Тъкър Карлсън Дуров обясни своята идеология като "отказ да заеме страна".

Разделението на лагери, каза той, прави света по-опасно място.

И после допълни (тук вече си личи старомодният, абсолютно прелестен либерализъм, който практически отсъства от днешната реалност), че "трябва да се опитаме да се разберем и да се сближим един с друг, като опознаем позициите на другите".

Ето това е свободата - не ограничаваш гледните точки, а вярваш, че накъде на хоризонта те ще се сблъскат, но няма да влязат във военен конфликт, а че ще намерят онази златна среда, която прави обществата и политиката възможна. Абсолютна, фантастична и прекрасна наивност.

Дуров така и не разбра най-важното - свободата на словото е най-голямата заплаха за световното статукво. То я ненавижда и я преследва по всякъкъв начин.

Така се стигна до ареста на Дуров във Франция.

Трансформацията на образа на руския милиардер с френско гражданство е потресаваща. Той беше въздигнат до статут на икона, когато отказа да си сътрудничи с руските власти и да им даде достъп до "Телеграм". Тогава медиите и лакеите на статуквото го носеха на ръце, а всякакви натегачи с натежали от слюнки усти го славословеха като истински дисидент.

Дуров обаче се оказа човек от идеологически материал.

Той отказа да сътрудничи и на всички западни правителства, за да може "Телеграм" да бъде място на истинска свобода, а не на контролирана от тайните служби демокрация.

"Дневник", тези величествени икономи на статуквото са дали думата по темата на Христо Грозев. И само забележете какво казва този екземпляр: "Несътрудничеството му с ФСБ в полза на свободата на словото, за съжаление, напълно се неутрализира от отказа му да си сътрудничи с когото и да е за спиране използването на "Телеграм" за всякакви ужасни неща".

Абсолютен култ.

Сътрудничеството с едните е престъпление, с другите се оказва задължение.

Това не е свобода.

Това е пародия.

Точно тази пародия днес се опитват да ни я опаковат като някакъв ценностен избор.

И точно тук Дуров се оказа престъпник, заплашен от затвор. Той вярва в различната свобода, а и е руснак.

Тези двете прегрешения се оказват най-големите престъпления в съвременния свят.

Свободата на словото все повече се превръща в мираж, а най-лошото е, че западното статукво даже не се опитва и да го скрие. Забраниха руските медии, ограничиха руските телевизии, а цяла сюрия от евроатлантически гарвани вечно реве, че само Една-Единствена Гледна Точка има право на медиен живот.

Всичко останало трябва да бъде сатанизирано, изолирано и напълно отстракирано.

Арестът на Дуров е още един изстрел в гръбнака на старата романтика за свободата.

 

Възможни ли са наистина осми парламентарни избори?

 

В края на миналата седмица, изтощеният от безкрайно повтаряне на едни и същи теми, едни и същи заплахи и едно и също ръмжене, Бойко Борисов заговори за осми предсрочни избори. 

Медиите настръхнаха, политическите анализатори се възпламениха, а от далечна Унгария Георги Марков като вестител на обществения апокалипсис и геополитическото торнадо повтори своята формула от зората на прехода: „избори до дупка“.   

В началото на 90-те години това беше апотеоз на седесарския радикализъм, опияняващото усещане, че синята партия е обяздила историята и я води към бляскаво бъдеще. Подобен призив съдържаше мобилизационна енергия, макар и в карикатурен мащаб.

Сега приказките за осми поредни парламентарни избори са продукт единствено на отчаяние, безпътица и мрачното усещане, че изход от кризата няма, защото на хоризонта не се появява нищо новичко и лъскаво, което да излъже за пореден път народните маси да се явят пред урните и да дадат глътка адреналин на политическия модел на България.

Предсказани сега осмите избори буквално обезсмислят гласуването наесен и поднасянето на темата като част от политическото меню е опит публиката да бъде подготвена за поредната катастрофа. 

Гласуването е върховният инструмент на демокрацията. 

Когато то стане безсъдържателно и се превърне в елемент от кризата, а не в нейно лекарство, тогава говорим за генерален проблем на политическото развитие. Попадането в задънена улица никога не е приятно, особено, ако пътят назад вече е невъзможен.

Нека да приемем, че Бойко Борисов размахва призрака на още едни избори като част от политическа стратегия за привличането на желаещи в следващо управление. Но това също е симптом за кризата, а не изход от нея. ГЕРБ предлагат управление на страха от нови избори, а не кабинет с ясна програма, хоризонт и визия за развитие. 

Ситуацията малко напомня холивудски Б-филм на ужасите – група от случайни пътници в нощта остават заедно, защото поотделно нямат шанс срещу чудовищата, призраците, зомбитата или каквото й там, което дебне в мрака.

Това е изключително краткосрочна стратегия и заради това още отсега изглежда прокълната. Борисов най-вероятно си дава сметка за този проблем, защото се опита да опакова офертата си за филм на ужасите с призив за стабилност. „Сглобка“, каза той, „е мръсна дума, коалиция – невъзможна, но поне стабилност…“.

В тези отчаяни думи е закодирана голямата промяна, която се случи в 50-ото НС. Съвсем наскоро в телевизионно предаване дежурният всичколог на България Георги Лозанов като виден теоретик на конспирацията и кръчмарски полуинтелигент, обяви, че Путин (кой друг, ако не Путин) чрез закона срещу ЛГБТИ-пропагандата разрушавал единственият „демократичен продукт на 50-ото НС – евроатлантическото мнозинство“. Май ще се окаже верен стария лаф, че когато бог иска да накаже някого първо му взима акъла.

Всъщност за първи път от много време насам този парламент не произведе евроатлантическо мнозинство. Тази конструкция се оказа изключително сложна, когато най-разпаленият евроатлантик на терена се казва Делян Пеевски. Сглобката с него е радиоактивна. Той е политическият Чернобил на България и дори Бойко Борисов избяга с писъци от всяка колаборация с мастития бизнесмен, превърнал се в партиен лидер. Междувременно всички политически напъни на предишната Сглобка бяха занулени от Конституционния съд и градската десница беше изправена пред токсична ситуация – глупостите й бяха оставени в активно състояние, а реформите им пратени на историческото и политическо сметище. Равносметката на евроатлантическото мнозинство е похвална само в главата на Лозанов. В реалността след него останаха руини, скандали, драми и интриги за поне седем сериала по „Нетфликс“. Не Путин, Пеевски мелодраматично разруши евроатлантическия вектор и неговото повторно формиране ще е задача с много неизвестни.

Всъщност с подкрепата си за закона срещу гей-пропагандата ГЕРБ показаха известна стратегическа мъдрост, защото вкараха себе си в това мнозинство, а оставиха ПП/ДБ отвън на студа. Проблемът е, че само този закон не е достатъчна ценностна база за възникването на различен вектор за управление. А на политическия пазар има хроничен недостиг на нови идеи или някаква полезна визия за развитие на държавата. Ето как седмите избори могат да се окажат само преходен етап преди осмите.

Проблемът в този сценарий е, че осмият вот може да е краят на политическия модел на България по начина по който всички го познаваме от 35 години насам.  Провалът на парламентаризма може да е добра новина за бардовете на президентската република, но като цяло това е най-лошото възможно нещо, което може да се случи на страната. Защото днес президентът е стабилен и е последния фар на морето на кризата, но утре държавата може да осъмне с някой политически клоун, а идеята клонинг на Плевнелиев с безкрайна власт и възможности ужасява. А президентската република е едва началото на списъкът от хорър-възможности да прецакаме всяко бъдеще пред България. Защото виждаме, че с намаляването на избирателната активност от подземията на политиката изпълзяват все по-странни и странни създания, а нещо във въздуха подсказва, че все още не сме видели краят на тази екзотика. Страната има проблем със създаването на правителство. Със създаването на нови партии криза няма никаква.

Лошото в окото на бурята е това, че медиите нямат време да се заровят по-надълбоко в проблема за постоянната неспособност да се създаде редовно правителство. В рамките на 50-ото НС първата политическа сила ГЕРБ много рязко избяга от отговорност. Най-голямата партия на гърба си разбра, че печеленето на избори в такава ситуация е по-скоро проклятие отколкото повод за отваряне на шампанско. Борисов така и не успя да пречупи своята гордост и да проведе преговори за максимално широко управление, което да успокои страната и контролирано да я прати на избори след година и половина или две. Вместо това той затъна в анализаторска паяжина от сметчици – как ще вземе гласове от „Величие“, как ще получи подкрепа от ИТН, как вътрешните дисиденти в градското дясно ще го подкрепят… В резултат на всичко това пропусна слонът на стаята – Делян Пеевски. Най-сигурният партньор ДПС се разтресе от вътрешно земетресение и подпечата безславния край на поредно Народно събрание.

Опасното е в това, че като виждаме какви са посланията на водещите партии, то отсега можем да кажем, че нито една от тях не е разчела правилно ситуацията.

Симпатизантите на ГЕРБ се вълнуват от идеята за нови избори, но не виждат, че ситуацията тежко работи и срещу тяхната партия. Резултатът й, макар и по-бавно отколкото при другите, пада и върви надолу. Едва ли е голямо успокоение за някого, че ще се удави след като всички останали са предали богу дух. В тази спирала от вотове рано или късно ГЕРБ също ще получи своите удари, най-малкото, защото политическата клиентела на партията не е с бездънни джобове и постоянната инвестиция в избори не се отплаща по никакъв начин.

Реакциите на ПП/ДБ също изумяват със своята глупост. След някакво поредно социологическо проучване Кирил Петков инфантилно възкликна във фейсбук, че те пак са втора политическа сила, а това означавало, че са чули хората. С подобно ниво на възприятие България е обречена винаги да бъде обществената психиатрия на ЕС.

Градското дясно излезе на второ място не заради своите постижения, а заради разрива в ДПС. А основната причина за кризата е патологична. Оказа се, че политическият модел на страната може да функционира единствено с външнополитически цели. На такава основа бе създадена Сглобката. Зеленски се оказа по-важен от българските пенсионери. В момента в който трябваше да се направи управление в името на българските граждани, бурята започна да вилнее. 

Ако това продължи още отсега можем да прогнозираме не просто осми, а и девети избори. 

Ако е останал кой да гласува де…

 

 

Трезвеник номер 1 на РБ и неговите размисли за БСП

 

Много повече си падах по Ивайло Цветков - Нойзи докато пиеше публично и полицаите го сгащваха пиян.

Сега при него е настъпил някакъв мелодраматичен катарзис, той е изтрезнял, а като черешката на тортата върху цялата тази мерзост - решил е да пише статия за БСП и то във "Фолкише беобахтер", ох, пардон - в "Дойче веле".

Трезвеният Нойзи се оказа досаден чичко и квартален киселяк. Цялата му статия е изтъкана от мърморения, политически конспирация и кръчмарски изстъпления.

БСП, казва трезвеник номер 1 на РБ, е късен комунистически конструкт: съчетание на заявен прогресивизъм и чугунен консерватизъм.

Нойзи, този изявен интелектуален космос на отечеството, се жали, че не видял нито един ляв мислител да е повлиян поне от Жижек или Маркузе, а защо не и от Жил Дельоз.

Което означава само едно - за целта на своя текст Нойзи по никакъв начин не си е направил труда да проследи лявата мисъл у нас.

О, не.

Той е станал, вгледал се е в тавана като истински десен дълбочинен интелектуалец и си е измислил картина на лявата мисъл.

И не, че политиката не е деинтелектуализарана в България, но ми се иска да ми покаже поне един десен мислител и политик у нас, който да е вдъхновен от нещо различно от преразказите на Айн Райнд, които разни бакалавърчета от ИПИ бичат на хонорар.

 

Може би статията е писана рано сутринта и заради това ръцете на автора са треперели, но след това той се бухва директно в световната конспирация. БСП била създала всички мафиоти.

Много яко.

Ако това твърдение е вярно, тогава десницата у нас има ярък морален, а и философски проблем.

Защо пируваха с тези творения на сатаната, а?

Защо ги напълниха със собственост?

Защо приеха тази олигархия като своя и подобно на космически ембрион я отгледаха в хищните си корупционни търбуси?

Всеки път, когато видя някой десничар да прави тази интелектуална подмяна съм наясно, че не седя срещу текст на идеите, а срещу поредния продукт на късен махмурлук по време на безкраен преход.

 

Дясната интелектуална мастурбация рано или късно акостира до въпроса: "каква левица бихме търпели".

Най-известният трезвеник има отговор - той бил готов да толерира, но само донякъде социалдемократическо модерно ляво, каквото и, по дяволите, да означава това.

Всъщност знам какво означава - ляво, което се вписва в неолибералното статукво и не се опитва да измъкне от богатите спонсори на десните интелектуалци повече пари като им вдига данъците.

Държавата на благоденствието ще дойде самичка, само веднъж да отстраним БСП от уравнението и да създадем една лабораторна, прилежна и подчинена левица.

Всъщност фактът, че трезвеник номер 1 на България се е захванал с разнищването на БСП, ми даде сили и енергия. БСП го дразни, значи БСП все пак прави нещо правилно.

До утре мога да ви говоря за проблемите на левица, грешките, препъванията.

Препъванията никога не са били, защото, видите ли, БСП не станала модерна социалдемократическа партия.

Препъванията винаги са идвали, защото БСП се страхуваше да бъде достатъчно радикална. Защото все се е съобразявала с някакви десни чекиджии, които не могат да осмислят собственото си политическо пространство, но за сметка за това са пълни с рецепти за отсрещния лагер.

Един десен хуморист казваше, че в тази държава се пие малко. 

Четейки Нойзи се убеждавам, че той е бил прав.

И ме е яд.

С истински пиеща десница България имаше шанс за нормалност.

С тия киселяци сме до никъде :)))

Жил Дельоз най-добре щеше да ме разбере...