Войната срещу Ясер Арафат

 

Снощи в 7/8 при Крум Савов влязохме в ожесточен, но културен спор с Давид Леви за действията на Израел, войната с Иран и геноцидът в Газа.

Има нещо в съвременния политически облик на Израел, което много ме притеснява и го споделих и пред зрителите. 

Преди няколко дни видях на страничката на израелския посланик у нас как той е споделил снимка на сръбския външен министър и полагането на цветя пред гроба на Арафат. 

След това следват цяла поредица от проклятия срещу Арафат - той бил терорист, аферист, престъпник, злодей...

Стана ми тъжно за днешен Израел и как той е абсолютно отрицание на най-добрите части от себе си. 

Защото не чак толкова отдавна велик политик като Ицхак Рабин и Ясер Арафат намериха смелост, кураж и достойнство да седнат на масата за преговори и да се опитат да договорят вечно изплъзващия се мир в Близкия Изток. Арафат и Рабин получиха Нобелова награда за мир. По-късно Рабин плати с живота си за своето миротворство, а години по-късно озверялата десница на Израел пак започна битка с паметта на Арафат.

Знам какви са аргументите срещу него - той бил терорист, убиец, никой не го обичал. 

Моето впечатление е обратното. 

Арафат не трябва да бъде обичан от израелци, йорданци, египтяни или някой друг. 

Палестинците обаче го обожават, защото той е техния символ на нестихващата борба за свобода, неспокойният дух, който посвети целия си живот за отстояване на каузата за независима палестинска държава. Със сигурност е правил грешки, но в края на живота си целият свят го призна като човек, борец и политик.

И днешните посмъртни токсички плюнки срещу него са показателни, че някои хора просто не искат да се откажат от състоянието на война. 

Но по този начин те стрелят и срещу онзи Израел от миналото, който раждаше истински хуманисти и умове, които се бяха уморили от безкрайното дрънкане на оръжие, вечните интифади и нестихващото напрежение.

Нетяняху е анти-Израел, той е кривото отражение на едно сбъркано мислене, което смята, че ракетите и убийствата са знак за сила и за промяна.

"Моята дефиниция за трагедия е сблъсък между дясно и дясно", казваше Амос Оз, един от най-великолепните гласове на Израел, човек, който знаеше, че трябва да има две държави и виждаше как фанатизмът от двете страни на барикадата бавно унищожава перспективата за мир. 

Но в анти-Израел на Нетаняху се случи точно това. 

И този Израел вече не воюва само с Иран и Газа.

А и с паметта на велики хора...

 

Софийско-московски контрасти

 

В Москва от 2022 г. насам са построени близо 70 нови станции на метрото, били са разширени над четири линии и открити две нови. 

Говорим за държава, която е под санкции, но тя все пак успява да работи за благоустройството на своите граждани.

Привеждаме този пример с Русия съвсем умишлено. За контраст. Миналата година през юни започна ремонт на половинкилометрова отсечка от улица "Опълченска" в София. Общината с апломб обяви - на 15 септември всичко ще е приключило, точно за началото на учебната година.

Година по-късно "Опълченска" все още е затворена, не е ясно кога ще бъде пусната в експлоатация, а общината дори започна "ремонт на ремонта". Безкрайният и кошмарен български цикъл. Васил Терзиев дойде с обещанието за "различен град", а го удави в безвремие. Междувременно всички живеещи на "Опълченска" тънат в неизвестност дали тази ключова артерия ще бъде отпушена някога. Защото с тази скорост може би откриването ще бъде през 2030 г. Нищо ново, нищо различно. Терзиев е като ГЕРБ, но по-пригладен.

"Опълченска" имаше нещастието да влезе в трагичната енциклопедия на несвършващите български строежи. 

Безкраен цикъл на усвояване на пари, а цената я плащат софиянци. 

Един път през данъци, а втори път през безкрайно очакване една уличка да бъде отворена някога. 

Вече не знам дали ще го доживеят...

Гнилата система

 

В България, когато някой заговори за "съдебна реформа" това е сигурен знак, че срещу вас стои политически подлец, обществен аферист и мазен до безумие автентичен популист. 

Тази дъвка вече е станал като стока от "Тему" - евтина за пласиране, удобна за предизборна употреба, но некачествена и развалена в своята основа.

"Съдебната реформа" винаги опира до математическо изчисляване на квотите във ВСС, кадрова рулетка, за да обслужи нашите интереси и стрелба по главния прокурор докато не сложим "точния човек". 

А всъщност прогниването най-ясно си личи по места и там точно става безпощадно ясно, че България е като Туин Пийкс - нищо не е това, което трябва да бъде.

Класически пример за това е драмата около прокурорския син Васил Михайлов в Перник. 

Хулиганът е добре известен и от години тормози целия град, но по някакъв странен начин всички органи на държавата се оказват безпомощни пред този млад и агресивен дихател.

 Последно той беше осъден на 4 години затвор преди няколко месеца, но е останал на свобода. 

Присъдата не била окончателна. 

И какво прави съдебната система плюс МВР в такава ситуация? 

Ами оставят го да избяга. 

Същият липсва. 

Това е или некадърност, или невероятна прогнилост или отвратителен политически чадър. 

И в двата случая на човек му идва да каже: "закривай". Закривай държавата, системата, здравия разум...

Нали знаете, че на обикновен човек в такава ситуация никога няма да му се размине? 

Цялата тежест на съдебната система ще се стовари като кирка по черепа му. Но за прокурорския син имаме системен провал от години - МВР, следствие, съдебна система. Оказа се, че един агресивен келеш може да надделее над всички. 

А това е върховното наказание. 

Затвор. 

Оттук-нататък какво повече може да направи една държава? 

Но дори и това не е достатъчно в този случай. Синчето го няма, избягало е, сега го издирват, ама дори и да го намерят дали ще стане нещо различно?

Навремето същото стана с братя Галеви - трябваше да лежат в затвора, а изведнъж се оказа, че ги няма в България. След години единият брат почина в страната, ама никой никога не разбра кога и как се е върнал. 

Прогнилата съдебна система създава особен вид неравенство - тя буквално разрязва обществото на две. 

Едните са криминално привилегировани и винаги им се разминава. Останалите гълтат горчивата отрова на пиар-акциите и строгостта, която се стоварва единствено и само върху тези, които нямат политически гръб.

Всичко това е тъжна констатация на един окончателен разпад и точно това трябва да се реформира. 

Съдебната система трябва да бъде с превръзка на очите и много точни везни. 

Нашата е разголена като стриптизьорка и танцува само за тези с влиянието и парите. 

Тъжното е, че никой никога не е поискал да реформира това.

 

Катастрофа и политически руини

 

Психодясното пак започна да пуска фойерверки в социалните мрежи. В "Слатина" техният кандидат за кмет Георги Илиев разгромил ГЕРБ - 79 срещу 11,5 процента. Победителят също отваря шампанско: "Това е доказателство за силата на единството, за здравия гръбнак на нашата общност...".

Умилително. Както се казваше във вица за класическия руски интелектуалец "човек да се чуди чай ли да пие или да се обеси".

Помпозните тъпотии са изключително неуместни, особено за изборите в София. В "Слатина", голям столичен район, активността на вота беше малко над 12 процента. И точно тази цифра смазва всякакви претенциозни изхвърляния, холивудски спецефекти и сензационалистки изводи.

Единственият смислен анализ в тази ситуация, че политиката е мъртва. 

Тя е потънала в плаващите пясъци на абсолютната незаинтересованост.

 Вече няма битка на идеи или кандидати. 

Има остатъчни бойни действия на твърди ядра. 

Всички останали стачкуват, защото не виждат никакъв смисъл да участват в противопоставяне от което абсолютно нищо не зависи. 

Това е повод за панихида, а не за злорадство. 

Кмет, избран при активност от 12 процента не просто не е легитимен. 

Той буквално не съществува, защото зад него няма ентусиазъм, а само хардкор талибани...

Изборите в София са повод за тревога, недоумение и най-вече за много въпроси. 

Политическата криза на хартия е свършила, но последствията от нея са драматични. 

Днес хората не вярват в автентичността на политическите процеси, защото така и не видяха те да решават техен реален проблем. 

Това особено си личи в местната власт в столицата, защото най-големия град в България стана жертва на психодясното сектанство. За него няма никакво значение какви качества има кандидатът им, какво е направил, за тях е важно единствено, че е от тяхното стадо, че говори по опорните точки от техния наръчник, а останалите кучета ги яли.

Което не означава, че другите партии нямат проблеми. 

Напротив - и в "Слатина", и в "Искър" хората така и не разбраха, че има кампания, че някой предлага идеи за тяхното бъдеще. 

Едните чакаха автоматизмът на талибанството да сработи за тях, а другите общото разочарование да им донесе точки. 

Това е обратното на политика. 

Това е някакъв тих вакуум, който засмуква цялата политическа реалност. Оставяме настрани градското дясно, но ако останалите партии бяха инвестирали наистина внимание и енергия в процеса на изборите, резултатът може би щеше да е различен. Днес просто живеем сред руините на политическото пространство и там партиите са призраци, а избирателите отдавна ги няма. Всеки се спасява поединично, всеки търси собствения си балон, всеки е махнал с ръка и е оставил ситуацията самичка да се разрешава.

Това е рецепта за катастрофа. 

И случайно избрания кмет на "Слатина" ще е един от първите, който ще го разбере.

 

Димитър Благоев и Че Гевара

 

Димитър Благоев и Ернесто Че Гевара са родени на една и съща дата.

14 юни.

Че Гевара се появява на белия свят 4 години след смъртта на Дядото, но намирам за многозначително съвпадението на рождения им ден.

Благоев и Че Гевара - това са проявления на една и съща сила във вселената.

Единият е философ, икономист, парламентарист, публицист. Човек, който последователно създава българската левица и до последния си дъх се опитва да я впише в българската политическа система.

Другият е неспокоен, революционен дух, който отказва да приеме баналността на битието и търси себе си в голямата битка за промяна на света.

Това не са противоречащи си възгледи и визии.

Това е един и същи дух в различни времена.

Оптимизмът на Благоев, че капиталистическото статукво би допуснало реална реформаторска партия после стигна до неспирното бунтарство на Че Гевара, който плати със своя живот единството на идеали и действия.

Наричаха единия "съвременник на бъдещето", другият доведе бъдеще в най-изстрадалия край на планетата след като заряза възможността за кротко дребнобуржоазно съществуване.

И Благоев, и Че Гевара са фигури с които се съизмерваш, пред които се проверяваш.

И, да, единият го има по-често на тениски от другия, но двамата са онзи тип мечтатели, които наистина променят историята, оставят светлина след себе и възпламеняват умове много след тяхната смърт.

Помня как прочетох "Принос към историята на социализма в България" на Благоев като в някакъв транс, защото най-накрая намерих онзи мислител, който не се взира в историята като набор от факти, а я представя чрез блестящ политически, икономически, дори и морален анализ. 

Там усетих революционера във философа.

Точно същото усещане имах по-късно, когато попаднах на "Мисля за безсмъртието на революцията" на Че Гевара, защото открих философа в революционера.

Изобщо - да живее 14 юни.

Велика дата, велики хора!