Дясната киселина

 

Впечатлих се от интервюто на Христо Иванов пред "Свободна Европа".

Вярно е, ситуацията е малко психопатична. 

Иванов говори за съдбата на дясното и катастрофиралата съдебна реформа като свидетел на огромно бедствие, което е оставило след себе си изгорена земя, но винаги е интересно да видиш как един лидер, който си мислил за изгубен в мъглата завинаги, постепенно започва да идва на себе си.

Градското дясно е изправено пред огромен проблем. 

Темата на темите, апаратът за изкуствено дишане, който ги държеше живи, мантрата "съдебна реформа" беше ефектно отстреляна. 

И, не, вината не е в Конституционния съд. 

ПП/ДБ не знаеше какво иска да постигне и как да го постигне. 

Когато не знаеш накъде вървиш, винаги стигаш другаде, твърдяха древните китайци, а те определено са я разбирали тази материя.

Днес десницата живее в разрушен свят. 

Съдебната реформа изчезна от хоризонта, въпреки, че десните три пъти досега по време на прехода, я обявяваха за успешно направена.

Иванов като пенсионер започна да говори за истинския проблем на десницата - тяхната блестяща самота, чието друго име е лицемерие.

Людмила Живкова, и да скочиш до някоя либерална редакция, за да напишеш есе във възхвала на евротлантизма. 

Тази подмяна провали десницата. 

Липсата на автентичност прогаря като изгаряне от киселина. 

Но от този лабиринт изход няма.

Тепърва им предстои да го разберат.

 

 

 

Катастрофата в ДПС занули всички усилия за правителство. Проблемът е, че кризата не върви към своя край

 

Само за 4 години общественото мнение в България претърпя коренна метаморфоза. От палаво-бохемското "защо пък да няма нови избори, избори до дупка ще изчистят мътилката и ще преподредят изцяло политическата система" стигнахме до хорър-писъците: "пак ли ще ходим на избори, мамка ви калташка, нека някой друг да ви гласува, аз стачкувам и бойкотирам". Романтичното начало има много малко общо с кошмарния край. Това е диагнозата на българската реалност.

Изборите на 9 юни тази година влязоха в историята с рекордно ниската избирателна активност, както и с влудяващото усещане, че 50-то НС ще е поредното, което няма да успее да роди редовно управление. Това е страничен ефект и на стачката на избирателите. Колкото повече от тях отказват да се явят пред урните, толкова повече традиционните партии се оказват пленници на твърдите си ядра и треперят от ужас да не би да изгубят и тях. Ниската активност също преподрежда политическата система - до парламента доплува партия "Величие", която обаче като нетрайните елементи в таблицата на Менделеев се разпадна преди още да успеем да научим имената на депутатите й. Всички парламентарни действия в рамките на това Народно събрание изглеждаха учудващи и странни, защото много от говорещите телевизионни глави се опитаха да ни внушат няколко неща: първо: правителство ще има; второ: то ще има солидно парламентарно мнозинство; трето: кабинетът ще изкара цял мандат. Всички прогнози, анализи и откровени шаманства бяха взривени на парчета. И вероятно това е единствената добра новина в целия този хаос. Заради това си струва да отговорим на въпроса какво се опита да извлече от 50-то Народно събрание всяка политическа сила и защо днес страната се е устремила към нови предсрочни избори, въпреки постоянните писъци, че никой не ги искал, нито чакал. Това означава със сигурност едно - България е като постомодерен роман: на повърхността се случва едно, но подводните процеси са коренно различни.

От денят след изборите моментално стана ясно едно - ГЕРБ не искат да правят правителство, нито да управляват в рамките на този парламент. Партия, която се стреми към властта се държи по-съвсем друг начин. Тя не имитира преговори, а наистина разговоря с останалите партии за търсенето на максимално широко съгласие. Лидерът на първата политическа сила не си запазва публично министерства, които партията му да управлява, а първо дава възможност на всички формации с които преговоря да развият своите визии и идеи. ГЕРБ панически избягаха от властта.

Мнозина смятат, че всичко това е продукт на грешните сметки на Борисов. Психодесните и до днес са майстори да се упражняват върху това как Борисов си мислел, че ще вземе къде-къде повече депутати и заради това разрушил блестящото правителство на Николай Денков и разрушил Сглобката - евроатлантическия вектор на управление. Смятам всичко това за една розова приказка, предназначена да утешава пъпчиви тийнейджъри защо юношеският им блян ги е отрязала за среща и романтична вечеря. Борисов разруши Сглобката съвсем навреме преди тя да започне да руши неговата партия. От негова гледна точка коалицията с ПП/ДБ беше експеримент, който да му покаже до каква степен градските клавиатурни рицари са способни на морални шпагати и пируети. Оказа се, че те са гъвкави като тайландски стриптизьорки. И с усет за драматичния момент Борисов всъщност разруши Сглобката съвсем навреме. Неговите коалиционни партньори вече бяха сътворили достатъчно морални нечистотии, за да загубят цялата си периферия и да се влязат в парламента в най-чистия си вид - на озлобена и морално озлочестена секта. Абсолютно съм убеден, че ПП/ДБ бяха готови на нова сглобка в това Народно събрание, въпреки постоянните им стенания, че са чули своите избиратели. Проблемът с управлението дойде не от градското дясно, а от кризата в ДПС. Криза, която изненада всички и остави десетки телевизионни анализатори с празни погледи и течащи от устата им слюнки. Сблъсъкът между Пеевски и Доган беше истинският черен лебед на 50-ото Народно събрание. Онова събитие, което никой не предвиждаше подобно на метеорита, който навремето е заличил динозаврите от лицето на нашата планета.

Започналите бойни действия в ДПС бързо накараха Борисов да свие платната за управление. Той бързо си направи сметката, че няма как да разчита на Движението, за да си осигури стабилност, а и начинът по който Делян Пеевски знае да усвоява управленски пространства би трябвало да плаши. ГЕРБ бяха изправени пред огромния политически риск с техния мандат да има управление, което те не могат да контролират по никакъв начин. Това е ситуация в която Борисов никога не е бил, но е наясно, че сметката най-накрая ще е солена. На фона на всички останали партии ГЕРБ изглеждат най-стабилни и солидни, но нека да не забравяме, че в реално изражение техния резултат е малко над 500 хиляди гласа. Само една грешка ги дели от голямото пропадане и разцепление.

Проблемът дойде и от патовата ситуация в ДПС. Досега Движението никога не си е позволявало толкова дълго да занимава обществото със себе си. А фактът, че след писмото на Доган реално не бяха предприети никакви политически действия подсказва две неща: или, че Доган изобщо не е сигурен в контрола над ръководството на партията или, че процесите в Движението са много по-дълбочинни отколкото изглеждат на пръв поглед. Тази криза буквално занули усилията на 50-ото НС да роди редовно правителство и изяде първите два мандата с космическа скорост.

Вторият мандат за ужас на всички градски десни отиде в техни ръце, защото турбуленциите в ДПС ги изтикаха на по-челно място отколкото заслужават. Рядко съм виждал мисловната лаботория на психодясното да работи на такива обороти, защото имаха трудна задача за решаване. От една страна те трябваше да се опитат да покажат усилия за съставяне на кабинет, а от друга си личеше неистовото им желание да избягат от тази отговорност. В крайна сметка родиха поредната екзотика - помолиха президентът да забави връчването на втория мандат докато те щели да да предложат на парламента ярка антикорупционна законодателна програма. Това, разбира се, граничи с абсурда. Това е все едно да купиш годежен пръстен преди на хоризонта да има каквата й да булка. Да не говорим за това, че ПП/ДБ отдавна нямат моралното право да се наричат "антикорупционна партия", при тях това е политически грим, който да ги спаси от позора на постоянните им политически провали. И заради това след серия от театрални разговори те побързаха да върнат мандата в ръцете на президента. При това трудно криеха облекчението, което излъчваха техните погледи.

Истината е, че кризата през която минава България има изключително антиинтуитивно решение. Всички партии трябва да се освободят от страха и да се опитат да предложат временна формула, която да реши конкретни задачи и проблеми. Това означава преглъщане на егото, спиране на болните амбиции и осъзнаването, че ако не бъде намерено решение парламент след парламент ще гърмят като пиратки, а това в крайна сметка ще постави на дневен ред не просто смяната на политически модел, а на цялото конституционно устройство на страната. Заради това танцът на личните сметки си е танц на ръба на пропастта. И заради това в този парламент именно по-малките партии осъзнаха големият залог на играта. Вероятно, защото са от по-застрашените от цунамито, което се задава. В БСП например успяха да оставят в миналото Корнелия Нинова, която бе внушила на всички, че е незаобиколима и могъща и, че никой не може да я разлюлее. И това беше продукт не на преврат, а на истинкт за оцеляване. БСП е стара партия и прекрасно осъзнава кога нещата са поставени на живот или смърт. ИТН също минаха през своята Голгота, един път останаха извън парламента и заради това сега са едни от най-гласовитите да получат третия мандат и да предложат формула за експертно управление.

Тъжната истина обаче е, че 51-то НС вероятно също няма да е отговор на натрупаните проблеми. Защото изначалните условия на политическата криза си остават непроменени. Партиите така и не успяха да видят истинските проблеми на хората и така кампания след кампания се превръщат в нещо като комикс. И този контраст между реалните проблеми и темите, които занимават политическите сили става все по-ужасяващ и се раздува като политически кошмар. 

Новите избори могат да неутрализират част от напрежението, но филмът на ужасите в който живеем си остава абсолютно същия.

 

Душата и сърцето на БСП

 

В лявото пространство истински работят обединенията, а не безкрайните битки

 

 

Тези дни с лек ужас (остарявам, остарявам) изчислих, че от 2002 година не съм пропуснал нито една Бузлуджа. 

Миналата година не отидох поради лични причини, но през цялото време се чувствах виновен като човек, който предава най-съществената част от себе си.

Историята на БСП може да бъде разказана с емоцията, която всеки един от тези празници носи след себе си. 

Аз лично обичам да си спомням за могъщата енергия, която беше възпламенила върха през 2005 година. 

Тогава БСП беше спечелила изборите, но първият мандат бе провален от всякакви тънки парламентарни сметчици. Първият вариант на Сергей Станишев за кабинет не мина. Партиите седнаха на дълги и мъчителни преговори, които се проточиха над месец. Тогава обаче хората на върха подпечатаха премиерския мандат на Станишев. БСП даде енергията и доверието на ръководството да продължи докрай в битката за нормално управление на страната. Седмици по-късно беше създадена Тройната коалиция. Върху нея се изсипа много медийна жлъч и бяс, но съм убеден, че един ден, когато пушилката слегне управлението й ще бъде оценявано по съвсем друг начин.

Спомням си и мрачната Бузлуджа през 2007 година. 

Тогава отбелязохме празника чак през септември, защото в средата на лятото край върха бушуваха огромни пожари. И какви романтични времена са били - на 12-ия час руснаците ни пратиха самолет, за да гаси огъня.

Тогава България влезе в Европейския съюз и все още много хора живееха с надеждата, че това е истинското ново начало за страната. 

Че е въпрос на време всичко радикално да се промени. 

Управлението на Тройната коалиция все още не беше направило политическото харакири с плоския данък и на върха социалистите, въпреки отлагането, бяха изпълнени с енергия и очакване за по-добри времена. Това е върховната политическа емоция. 

Която е толкова дефицитна днес...

Припомням всичко това обаче не с носталгия. 

Защото и двата пъти за които говоря и двата пъти в които видях толкова енергия, левицата на върха беше обединена. И проблемът на БСП е, че някъде по пътя в мъглата на вечния политически хаос забрави този безценен урок. В лявото пространство истински работят обединенията, а не безкрайните битки, пукотевици и безсмислени войни.

Това е голямата задача пред Бузлуджа днес. 

Казвам Бузлуджа, защото това е възможно най-яркият, широк и безценен символ на лявото в България. Там е началото на мечтата за различна България и трябва постоянно да си припомняме, че когато БСП е пета политическа сила, тя предава най-вече онези в чието има съществува.

Знам, виждам, чувам колко опити за ранно счупване на гръбнака на новото ляво обединение има.

Много хора са посветили цялото си политическо съществуване на това и не мога да разбера какъв е източника на тази разрушителна и демонична енергия.

Да, големият смисъл на обединението е не схематично да се събират лидери и партии, а всички леви хора да видят, че на фона на всеобщия разпад на политически стойности, левицата върви към консолидация. Тя не е самоцелна. Левите избиратели заслужават не само да бъдат представени, а да видят осъществена истинска лява политика. Това може да стане само с добро представяне на изборите. А за целта е необходимо виновното минало да бъде преодоляно и да се търси хоризонт към една светла надежда за друга възможна държава.

Наскоро чух някой да говори за "душата на БСП" и как било трудно тази душа да бъде покорена. Проблемът е, че БСП в последните година остана без душа. Политическата мъгла задуши амбициите за истински ляв проект за управление и левицата се сви до серия от елементарни политически инстинкти. Душата е онова мистично място, където се раждат идеите, вълненията, образите, които правят цивилизации и осъществяват прогрес. Точно връшането на душата в БСП е опитът за ляво обединение. Защото една партия има дух, когато побеждава. Има дух, когато събира хора. Има душа, когато знае как да мечтае за бъдещето.

Изключително знаково е, че Бузлуджа отново е мястото, където БСП и цялото ляво пространство отново се сдобиват със здрав разум и амбиции. 

Убеден съм, това ще е поредната история за историческия връх, когато един ден някой ще разказва с емоция и възторг.

И това не е малко.

Никак не е малко.

Николай Ненчев - унищожител, гробар и бактерия

 

Николай Ненчев е триумф на посредствеността. Един банален, кух и изключително плосък човек, който благодарение на случайността остави някаква следа в историята на българския хаос. "Тайният живот на бактерията". Така трябва да е озаглавена един ден биографията на Ненчев, ако се намери достатъчно излудял автор, който да я напише.

Нека да си припомним с какво е известен този човек?

Спомням си, че навремето, когато Бойко Борисов го инсталира за министър на отбраната, десетки репортери изтормозиха Гугъл да търсят каквато й да е негова политическа изява. Намериха само една - Ненчев успя апаратно да надиграе Георги Пинчев и да му свие БЗНС под носа. Това е единственият му принос.

Като министър на отбраната Ненчев имаше една-единствена амбиция - да направи поредната далавера с ремонта на МиГ-овете и да прибере едни бързи пари. В името на тази цел той в течение на една година откровено лъга парламента за истинската положение в авиацията. Нещо повече - в мотивите си напускане тогавашния шеф на ВВС ген. Румен Радев написа, че ситуацията е сравнима като унижение с Ньойския договор.Това са кървавите отпечатъци на Ненчев в отбраната.

И всичко това бе съчетано с един патологичен евроатлантизъм, очевидно любимата дъвка на всички некадърници, когато трябва да се крият зад идеологически щампи. И до днес си спомням някаква декларация на неговото БЗНС в която го изкарваха рицар от светлина, който се е изправил срещу Путин. В годините след това битката с Путин се превърна във фиксидея на евроатлантическия селянин, който така запълваше всичките си интелектуални и политически дефицити.

Тоест като министър Ненчев беше пълна катастрофа. Брутален некадърник, който успя да си повярва, че е някакъв незаобиколим фактор.

После, макар и за кратко България успя да си отдъхне от единственият министър на отбраната, назначил проститутка в своето министерство, но ето че призракът изплува отново. Този път патетично обявен от Соломон Паси като бъдещ посланик в Киев.

Уреждането на Ненчев с посланическо място и то направено зад гърба на законите и здравия разум е съвсем естествено развитие на кариерата на тази политическа бактерия. Пращането му в Киев не работи в полза на Украйна. В това съм тежко убеден. Ние им пращаме един от най-безсъдържателните политици, които някога са тормозили родината ни. Не е ясно каква е целта на неговата командировка в Киев. Ненчев никога не е бил в състояние да защити националните интереси. Най-лошото е, че той никога не е можел и да защити интересите на хората на които с удоволствие лакейства.

Ненчев е унищожител.

Като знамение той трябва да плаши киевските власти.

Хора като него са гробари и са знак за печален край.