Слепота и прозрение в разказа на Вазов "Дядо Йоцо гледа"

"Дядо Йоцо гледа" е изключително трогателен разказ. В него Вазов изоставя епичността на перото си, за да опише съвсем човешки и лирично, освободена България през усещанията на един слепец.

Дядо Йоцо със своите ръце и въображение си представя новата страна, в която живее - опипва фуражката на един войник, еполетите на един околийски началник и така разбира как се е променил животът наоколо. После му разказват, че български инженери ще правят железопътна линия. Героят на Вазов изпада във възторг, че държавата му има свои собствени учени хора, свои собствени планове, свое бъдеще, и съжалява, че не може да види това с очите си. Не напразно Вазов пише: "Сега "българското" му се представи като нещо велико, могъществено, необятно..."

"Дядо Йоцо" е слънчев разказ за оптимизъм, макар и с трагичен край, с който може би Вазов иска да покаже, че старото си отива, идва новото. Все пак, старецът си отива с жаден ум, който "вижда" как там, където е било планина, вече минават влаковете.

Днес обаче никой не може да повтори възторга на "Дядо Йоцо". Преходът се постара да убие литературата. Днес дядо Йоцо няма какво да чуе. Влаковете, гордостта на нова България, са на път да бъдат продадени и унищожени. Там, където преди имаше релси, сега стърчат окрадени железа и растат само бурени. БДЖ отива на кино, убивана от тези, които нямат ни историческа памет, ни виждане за бъдещето.

Учените хора на България избягаха в чужбина и оставиха след себе си тъжен вакуум. Армията също върви към изсъхване и днес, най-малкото, тя не предизвиква никаква гордост. Няма какво да зарадва стареца, ако тръгне да докосва еполети или бляскаво оръжие. Най-много да се сблъска с бутонката на премиера или да чуе как същият този министър-председател крещи по стадиона или псува, защо не му подават.

Фабриките не работят, земята запустява, селата остават без хора. Днес България е държава, която прилича на хартийка, захвърлена отстрани на пътя. Дядо Йоцо би бродил из тази страна без да чуе звуци, които будят гордост. Защото тишината след разрушението е най-страшната тишина на света. Героят на Вазов би усетил единствено нея. Тишина, нарушавана от време на време от някоя нова чалга-песен.

Разказът на Вазов е велик, защото метафората за слепеца, който вижда с въображението си, е невероятна. Разкрито е удивлението и преклонението на един старец заради това, че е доживял да усети как страната му тръгва нагоре, свободна и модерна. Този затрогващ оптимизъм е най-ценното, което бихме взели за себе си от класика, от народния поет. Но не можeм. Защото днес дядо Йоцо не би видял нищо, освен безкрайно свободно падане и ужас без край. 
Нито късче светлина, нито усещане за възторг. 

И още нещо - по-добре днешният дядо Йоцо да остане сляп, защото прозре ли в бъдещето ни, ще се ужаси - там няма нищо за гледане. 

Християнски роман ли е "Майстора и Маргарита"?

Тези дни под напора на много политически събития се наложи отново да се върна към уникалния роман на Булгаков "Майстора и Маргарита". После обаче реших да видя и какво има в Ю Тюб като изпишеш името на книгата. Така попаднах на една беседа на руския богослов и публицист дякон Андрей Кураев, а после открих и в мрежата изключителен негов текст.

Кураев е един от най-вдъхновените млади християнски мислители, страхотен оратор, невероятен ерудит, човек с респектиращ интелект, развито въображение и много добра харизма. Вероятно именно това го прави един от най-популярните свещеници в Русия, чест гост на много телевизионни предавания, човек, който пътува из цялата си страна, за да се среща с хора и да беседва в тях.

Беседата на която попаднах засягаше точно "Майстора и Маргарита".

Нека първо да уточним няколко неща.

Няма начин църквата като институция да няма доктринален проблем с книга в която един от главните герои е Сатаната, а този Сатана в крайна сметка се оказва донякъде положителен герой. Говорим за роман в който има друг роман и то за живота на Христос, наречен там Йешуа Ха-Ноцри, и то Христос представен като много светъл, но съвсем обикновен човек.

Трябва да припомним и друго - Булгаков е много добър познавач на християнството и неговите традиции. Тоест няма как да говорим за човек, който е написал нещо от религиозно невежество, бащата на писателя се казва Афнасий Булгаков е бил професор по богословие в Духовната академия.

Кураев обаче е склонен да води битка за правоверния християнски смисъл на "Майстора и Маргарита" и излиза с теория, която е достойна за възхищение.

Първо, казва Кураев, трябва да си дадем ясна сметка кога се развива действието на романа, особено на събитията в Москва. Те се развиват по време на Страстната седмица, което между другото лесно може да се установи, ако човек се зачете в описанията наистина.

След това Кураев се спира на въвеждащия разговор в книгата - разговорът между Берлиоз и поетът Иван Бездомни. Според дякона това всъщност представлява кратката пародия на Булгаков на двете школи в съветския атеизъм - "историческата", която твърди, че Христос е съществувал, но не е бил бог и "митологическата", която настоява, че Христос никога не се е появявал на този свят.

От този разговор отецът прави изключително силен ход като заявява, че авторът на романа, тоест Булгаков, започвайки да пише текстът за Христос в книгата си всъщност играе театър с властите. По същество той се съгласява с една от школите на атеизма (историческата) и следва нейните правила – представя Христос като обисновен човек. Заради това Кураев задава и централният въпрос в своето криминално разследване за смисъла на "Майстора и Маргарита" - кой е авторът на евангелието за Христос в книгата?

Тук трябва да отклоним за малко поглед от напора на събитията и да обясним нещо. В книгата ясно е казано, че автор на романа за Христос е Майстора.

Той е централният образ, писателят, който твърдо е решен да напише този текст, да го довърши, да разкаже истинската история. Майстора е носител и на основните послания в книгата към които ще се върнем накрая. Той е толкова централен персонаж, че това, което Кураев твърди е леко стряскащо.

Защото дякона казва, че всъщност текста за Йешуа се пише от професор Воланд, тоест от Сатаната. Ако приемем това за вярно, то тогава и цялата постановка на Кураев също трябва да е вярна. А отецът казва, че след като Сатаната пише Евангелието в книгата, всъщност Булгаков изключително иронично намеква, че целият съветски атеизъм всъщност е мутирала форма на сатанизма.

С подобно заключение вече целият роман може да бъде обявен за християнски и за подправки да се сложат още няколко религиозни подробности от книгата.

Кураев добавя и друго. Той припомня, че един от първоначалните варианти за заглавие на романа е "Черният богослов", което вече го кара да обяви текста за Христос за класическо Евангелие на Сатаната.

Теорията е невероятна.

Звучи логично и понеже дяконът е много убедителен за няколко секунди почти му повярвах.

Но колкото и да искам няма как да се съглася с него. Основната постановка на неговата теза е измислена и няма как да мине.

По логиката по която Кураев обявява Воланд за автор на книгата на Христос, спокойно можем да твърдим, че не Майстора, а всъщност Маргарита пише частите за Йешуа.

Интересно е и друго - ако Сатаната е автор на религиозните части, защо те са фокусирани основно върху Пилат и върху неговото страдание, а в крайна сметка и до достигането на прошка. Защото това, което Кураев не иска да признае, че Дяволът в тази книга по никакъв начин не прилича на традиционният богословски Дявол. Черната сила тук в крайна сметка, оказва се, извършва добри дела, защото успява не да корумпира със зло всички, а да разграничи добрите от лошите. 

Кураев не може, не иска и не е способен да приеме тази идея. Той много рязко пише: "Не трябва да се позори руската литература и да се приравнява позицията на Булгаков с позиция на Воланд. Ако се смята, че чрез Воланд Булгаков е изразил именно своите мисли за Христос и Евангелието, то изводът, който можем да направим е доста страшен. Ако великият руски писател е направил Сатаната положителен и творчески образ в своя роман, значи Руската литература е загинала. Останало е само журналистика в която може да се учи единствено владеенето на езика"

Не се наемам да твърдя, че има пълно съответствие между Воланд и Булгаков - това би било унижение за самата литература като цяло, а и издава твърде примитивно културно мислене.

Това, което обаче трябва да се признае е, че описаният от Булгаков Сатана не е отрицателен герой. Дори самият параграф от Фауст "аз съм силата, която зло желае, но все добро твори" с който започва романа е изключителен пътеводител в тази посока.

Още при първото ми четене на "Майстора и Маргарита" бях поразен от една реплика на Воланд, която никъде не открих в размислите на отеца. В последната сцена в която се раздавата светлина и изкупление, Маргарита иска милост за Пилат. И тогава Воланд и казва: "Всичко ще бъде справедливо, върху това се крепи светът". Това не е глас на демонична сила. Това е глас на жестока, наказваща, но все пак сила, която изчиства света.

Дяволът тук няма нищо общо с Дявола от религията. Ако приемем, че моралният патос на Булгаков е насочен срещу Воланд, то това веднага унищожава всеки смисъл от написването на романа.

Кураев просто прави една трогателна грешка. Той е склонен да чете "Майстора и Маргарита" през биографията на самия Булгаков, което никога не е добра идея, когато говорим за литература. Защото думите имат собствен смисъл и не зависят от биографията на техния творец. С други думи днес не само е трудно да възстановим Булгаков обратно от неговия роман, но и няма смисъл да го правим, защото това вече прилича на литературно шаманство.

"Майстора и Маргарита" е сложен, религиозен роман, но в никакъв случай не е верен на обичайния християнски канон. Кураев изтърва, вероятно нарочно, цялата масонска символика с която е изпъстрена книгата - започвайки от името на главния герой и се стигне до идеята за стъпаловидното възкачване към истината. С което става ясно друго - Булгаков се опитва да систематизира на едно място всичките си размисли върху света и да ги положи върху ясна нравствена, а това след време означава и религиозна основа.

Но тази нравственост прилича на християнството само бегло. Тя е много по-безмилостна в някои от своите проявления. Майстора например не получава светлина, а само покой заради това, че се отказва от основната си мисия - да допише романа за Христос. Булгаков е безмилостен към твореца на думи и не е склонен да оправдае неговото малодушие с някакви социални условия. Очевидно е, че за него изворът на добро и зло са в душата на човек, а той не допуска, че тя може да се влияе от нещо друго.

Смятам, че опитът "Майстора и Маргарита" да бъде изкаран изцяло християнско четиво не вършат добра работата на литературата. Литературата е това, което е. Тя е като кръстопът и оставя читателите сами да изберат в коя посока да тръгнат. Кураев е прочел „Майстора и Маргарита” като християнска пародия на атеизма. И има основания за това. Но книгата на Булгаков може да бъде прочетена и като невероятен сатиричен роман, без човек да познава изобщо религиозните търсения в него.

Защото Булгаков е успял да сътвори най-главното - роман, който да разтревожи съзнанието, книга към която да се връщаш отново и отново, докато не изровиш и последния смисъл за себе си от нея.

А това вече може да бъде религия. Но не задължително канонична.

Тоест Руската литература не само не е загинала при романа за добрия Дявол. Тя е погледнала много по-напред отколкото религията някога е успявала.

А нима в това има нещо лошо?

Картини от нетелевизионната България

Ако човек направи грешката да гледа телевизия в България през 2012 година и се остави на красивата илюзия, че там му говорят истината, ще  повярва, че живее в съвсем различна държава. В нея премиерът назначава специален свой пратеник (министър по европейските средства) в червена община, посещава други леви кметове и обещава безкраен просперитет за техните региони и реже лентички не само с гербаджии, но и със социалисти. България в телевизора е идеална държава.

България, която няма щастието да живее в телевизионните екрани обаче е все едно от различен свят. Тригодишното управление на ГЕРБ така задълбочи регионалните диспропорции, че сякаш вместо една държава имаме три. А цифрите напълно опровергават напълно красивата телевизия - реалната покупателна способност на хората се е повишила единствено в София и спада в другите региони. България успешно се е свела до столицата и някакви други неясни райони, които само оцеляват, но без никакъв шанс за развитие.

Това, ако не се лъжа, се нарича бананова република - страна, където икономическите благини са концентрирани в малък елит и територия, която все повече заприличва на място ударено от ядрена бомба. Но това е целенасочена политика, която системно изтласква местната власт в девета глуха.

По конституция България е парламентарна република с местно самоуправление, но централната власт системно и антиконституционно узупира права и финанси, които принадлежат на регионите. И това е следствие на разбирането, че страната има само един човек, който разбира от всичко, с тясна специализация в телевизионните ритуали - премиерът Бойко Борисов.

А през това време малките общини са заплашени да останат без улично осветление, без полиция, без сигурност, без социални помощи, без работа, без никаква възможност за препитание. Но какво от това - нали по телевизията властта се хвали с новия лъч на софийското метро, където е топло, осветено и хубаво.

В половин България кметовете нямат пари да си оправят водопроводите, защото властта е решила да спре напълно децентрализацията, но в същото време главата на кабинета се снима пред камерите с някой градоначалник, за да може телевизионна България да получи своя миг на икономическо и новинарско щастие.

Въобще телевизионна България е хубаво място. Но ви пожелавам никога да не отидете в нетелевизионната - там премиерът е само образ по екрана, кметовете са принудени да вдигат местните данъци и такси, за да оцелеят, ракията е последното останало удоволствие и от радиото звучи Веселин Маринов. 

Тази България не попада в новините, защото, ако някога попадне, ще развали настроението на богатия елит, който вече знае да живее единствено по телевизията.

Оптимистична теория за Фейсбук-нацията

Откакто светът има едно виртуално съзнание, той има и общи теми за обсъждане и мислене. Фейсбук не е вавилонската кула, а просто вавилонското общежитие. Проблемите на всеки един могат да станат общи. Това е като електронен вариант на сталинска комуналка. Светът се смалява до размера на малка стая, където всеки крещи и иска да получи внимание. Което не е толкова лошо. Сега за първи път в своята история човечеството има шанс за равен глас. Разбира се, нека това да не ви заблуждава. Свободният глас нищо не означава, защото копелетата с пари и власт не им пука за него. Той дори им служи като защита, когато човек поиска справедливост и повече млади жени.

Но в един свят в който вече дори и шепотът може да бъде като протестен глас, бъдещето се очертава неясно, но все пак светло. Когато хората говорят заедно, те може би не се чуват, не се разбират, но поне имат желанието да стоят на едно място и през това време не правят глупости.

Кой каза, че няма място за оптимизъм в глобалната епоха?

Аз съм жив пример за това. Изписал съм сума ти глупости във ФБ, но в описвания период не извърших нито една.

Има човек с какво да се гордее.

Замислих се за мистичната природа на правописните грешки. Ето видях наскоро написана думата "психолок" и установих, че тя много повече ми харесва от баналното "психолог". Психолок намеква за тъмно същество, което те дебне в мрака, за да ти излочи съзнанието. Нещо на което доскоро смятах, че са майстори единствено луксозните проститутки и финансовите министри :)))) Обичайната ми грешка "цицат" вмес

то "цитат" - също има мистична природа. Ако споделиш на млада девойка, че не си сигурен в нейния цицат, може би 4 от 5 пъти ще получиш шамар, но пък някой пък тя (девойката) може да се амбицира и да се опита да докаже автентичност..."Изпращят" вместо "изпратят" също ми се струва готина грешка - по-добре да изпращиш една бутилка с водка, отколкото да ти изпрятат сметка за парното, нали? :))))

--------------------------------------------------------

Аз разчитам позицията на Сергей Станишев като покана за безкрайна свобода в БСП. Вече всичко е разрешено. Очевидно е съвсем нормално да сравниш социализма със СПИН. Също така е нормално да наречеш шегите на премиера просташки, но да смяташ изказването на Кутев за кротък виц. Искам някой да ми обясни друго - Кутев получава пълна индулгенция за фриволността, свободата и полета на своята мисъл. Тогава защо навремето Георги Близнашки бе сравнен със земята заради това, че не прие Стефан Данаилов да бъде кандидат за вицепрезидент? Но оттук-нататък свободата почва, нали?

-------------------------------------------------------

Ужасно се прецаках политически. Започнах многотомната сага "Песни за огън и лед" на Джордж Р. Р. Мартин - фентъзи пълно с политически интриги, игри на тронове, битки между рицари, летящи дракони и далечен Север, където полувампири със сини очи се навдигат от снеговете, за да прецакат напълно всички кралства...Кажете сега как да ми е интересно в България на Юлиян Вучков и Бойко Борисов? Установих лека завист, че не съм военен репортер в романа на Мартин - такива репортажи щях да праскам от бойното поле на рицарите, че ум да ви зайде...:)))))

---------------------------------------------------------------

След като медиите безотговорно огласиха изпуснатата от ръководството голямата тайна на левицата за възпроизводство на социалисти по полов път, старият репортер реши да хване вълната и първи да кандидатства за нов химн на партията. Дори измислих първия куплет:

Кънчо се събуди

готов да се труди,

малки и корави

социалистчета да прави :)))

------------------------------------------------------------------

Винаги тайно съм се надявал, че на обратната страна на Луната има хотел за астронавти, където те, необременени от грижи, мъки и тела, вече могат да се отдадат на истинско изучаване на вселената...:)))) Ние имахме щастието и възторга да живеем в една епоха с първия човек стъпил на Луната. Сега, когато вече го няма сред нас трябва да признаем на всички космонавти и астронавти тяхната основна заслуга с която завинаги промениха планетата - те ни накараха да жадуваме, а не да се страхуваме от космоса...:)))) Eдин ден в някоя кръчма на Марс съм готов да повторя думите си. И Армстронг - убеден съм - би се съгласил с мен :)

-----------------------------------------------------------------------

Свързах Туитъра си с Фейсбук. Това е все едно е да ожениш шизофренията си за параноята си, хахаха :)))

-------------------------------------------------------------------

Една стара турска поема гласяла, че трите най-важни неща за един турчин са: конят, жената и оръжието. Многобройни социални критици обаче твърдят, че това е силно литературно преувеличение, нещо на което балканците са световни шампиони. Не е моя работа да давам истинските психологически характеристики на благородния народ на нашите съседи. Но се замислих кои ли са трите най-важни неща за българския мъж. И след като отворих томчетата на античните философи, прегледах последния брой на "Плейбой" и прочетох последната реч на премиера стигнах до окончателен изво. Топ 3 на българския мъж са: футболът в събота, мусаката на мама и циците на съседката :)))))))

-------------------------------------------------------------------

Последно за днес. Във великият и легендарен сайт Поглед.инфо (последната останала територия за радикална журналистика) станах обект на атака от някаква психоложка, която работи в организация, палаво наречена "Психотерапевтичен институт по социална екология на личността" (вероятно клон на "Ал-Кайда"). От нея разбрах уникални неща за себе си: че съм инфантил, сеяч на лудост, соц-зомби, фетус, който

трябва да се върне в утробата на майката си, дегенерат пуснат на свобода, господин - другар, маниак, злобар, и психопат. Текстът причинил тези определения за мене е кротък и меланхоличен и представлява спомени за моето детство в една държава, която вероятно не помните - наричаше се, НРБ. Изведнъж обаче се оказах всичко описано. И стигнах до една невероятно проста истина - лудите никога не си взимат отпуска никога. Но какво ли разбирам аз, който съм дегенерат, сеяч на лудост и зомби...:)))))

---------------------------------------------------------------

Днес забелязвам много интересни неща, които досега са ми убягвали. Предлагат ми да харесам следните страници:

Vodka - 1 524 421 души харесват това.

и

Picasso - 51 299 души харесват това.

Мисля, че е съвсем ясно накъде клонят интересите на народа. Очевидно пролетариатът отдавна не разчита изкуството да го опиянява душевно, а залага на други препарати :)))

------------------------------------------------------------------

Абе, от ден на ден снимките на девойките за които Фейсбук упорито ми предлага да се абонирам стават все по-разголени...Нима аз, старият фейсбук-ветеран, чийто първи статус е толкова древен, че още се спори дали Ной го е прочел, преди да си прави ковчега, съм изтървал някоя политическа тенденция във владенията Зукърбъргови :)))))))) Човек лесно може да се абонира за новостите на тайландка, която се е снимала по бански на плажа, ама как ще споря за политика с нея като тайландския ми още не го бива, хахахаха :)))))))

-----------------------------------------------------------------

Когато навремето ни рекламираха демокрацията (в епохата преди да разберем, че в България демокрация ще означава единствено приватизация, олигархия, реститути и политическа и самозатворена върхушка) ни казваха, че там всеки ще има право на мнение, че свободата на словото е неотменима като пореден брой на "Плейбой", а толерантността идва към всичко това като бонус. Какво обаче виждаме на практика? В мига в който се осмелиш да изразиш собствено мнение (като Светльо Витков, който обяви, че не харесва Пуси Райът и не изпада във възторг от тях), изведнъж той се оказа толкова черен за медиите, че само в рамките на този ден видях поне трима или четирима журналисти, които обясняваха публично колко не е прав, колко е тъп, колко е ненормален, че има мнение, което не съвпада с това на богатия европейски елит и неговите послушни интелектуалци...Май много хора си представят демокрацията като медиен концлагер, където комендантите посичат веднага този, който си позволи дори за миг да се отклони от мнението на дежурното статукво...:)))))

-------------------------------------------------------------------

"Има вестници, които публикуват истината, но тях никой не ги чете. Народът обича да чете текстове, написани с повече въображение.". Нинус Несторович. Велииииик!!!!!! :)))

------------------------------------------------------------------

Забелязвам красива тактика на ГЕРБ. Когато ги уличат в грандиозен гаф, тяхната защита чрез дежурните по любов към властта медиите е една и съща: заглавие в стил "БСП правеше същото". Защо не приемам този аргумент и го смятам за пълен боклук. Приемаме, че БСП са гадни, тъмни и чудовищни типове, които само са чакали да се възползват от случая. Но нали ГЕРБ дойде в името на това да бъдат различни? На

ли ГЕРБ обещаваха различна политика, различен морал, различна дължина на полата на младите депутатки? Обяснението "ама и БСП правеха същото е", все едно изнасилвач да каже в съда: "Невинен съм, защото Джак Изкормвача правеше същото". А въпросът, който никой не си задава, разбира се, е следния - защо по времето на БСП подобни теми не се превръщаха в скандал. И аз веднага мога да ви отговаря (пристрастно, адски пристрастно) - защото в държавата имаше пари и хората се чувстваха сигурни. Сега пари има само върхушката, а всички останали получават единствено оправдания за безкрайното изнасилване :))))

----------------------------------------------------------------------

Духовните пътешествия из подуенските кръчми досега са ме убедили в едно - шопският изговор е идеален, за да опишеш краката на сервитьорка и да си поръчаш двойна ракия, но не и да задълбаваш в метафизични понятия... Вероятно в Подуяне са разрешили тази духовна дилема на принципа - като имаш двойна ракия на масата, защо въобще ти е душа за която да говориш :)))))

-------------------------------------------------------------------

Заглавие в агенциите: "Спират снимането на порно в САЩ". Абе, братленца, тия и с порно са ебати откачалките. Спрат ли им и тази екстра трябва направо да им обявим ембарго и да не пускаме американците да се разхождат свободно по планетата. Американец без порно - това ще е като Искра Фидосова на диета - зъл, гаден и слушащ Лейди Гага :)))))))

----------------------------------------------------------------

В рубриката "Световни топидиоти" днес по изключение няма да се занимаваме с Цветан Цветанов, а ще обърнем поглед към далечна Америка и предстоящите избори там. Конгресменът Тод Акин успя да взриви и без това крехкия ментален мир на САЩ с изявлението си, че жените никога не забременяват след изнасилване, защото женското тяло имало начини да не допуска това....Ето, виждате ли колко е лошо да се пускат потомствени девственици в политиката. Когато основната ти представя за женското тяло идва единствено и само от описанията в Библията и от садо-мазо сайтовете, които отваряш, докато пасторът ти не те гледа, човек като нищо ще си въобрази, че жените принципно даже изобщо не могат да забременеят..:)))) Знам, че е гадно, порочно, тъпо, и стратегически неправилно, но ми олеква малко като виждам, че по светът има идиоти, които са две степени по-големи от нашите...:))))) Е, има една малка разлика - тези в САЩ са идиоти с ядрена бомба...

-------------------------------------------------------------------

Прочетох изявленията на Антон Кутев за социализма и СПИН. Какво да ви кажа? В Русия си имат Пуси Райът. Ние си имаме Кути Райът :))))

--------------------------------------------------------------------

Открих една песен на Борис Гребенщиков, вокалът на група „Аквариум”. Това не е песен, а направо съвсем кратък философски опус за обичайното състояние на света. В доказателство за това привеждам и текста, който е кратък, изящен и невъздържан:

Жаль, подмога не пришла

Подкрепленья не прислали

Нас осталось только два

Нас с тобою наебали

Все братушки полегли

И с патронами напряжно

Но мы держим рубежи

Мы сражаемся отважно

Пушка сдохла, все, пиздец

Больше нечем отбиваться

Что ж, закурим, брат-боец

Нам от смерти не съебаться

Жаль, подмога не пришла

Подкрепленья не прислали

Что ж, обычные дела.

Нас с тобою наебали

--------------------------------------------------------------------------

Хакнаха страницата на съда в Русия, който осъди Pussy Riot и на стената му сложиха клип на Азис. Жал ми е за руските хакери. Дори и те не могат да си представят, че у нас Азис не е пънк, не е попарт, не е културен пърформанс, обикновено ежедневие...:)))

-------------------------------------------------------------------

Специализираният съд в крайна сметка пусна двамата задържани по аферата с арестувания кораб с кокаин в Испания. Поразиха ме мотивите на съда - няма данни за организирана група, няма данни, че двамата са се познавали, няма данни изобщо някога да са се срещали. Представяте ли си? А къде са сега журналистите, които една седмица като папагали повтаряха версията на МВР, че са набарали ново гнездо на кокаинови крале, че аферата била толкова голяма, а доказателствата на полицията почти божествени? Тази власт ме докара дотам, че утре някой от правителството ми прати стриптизьорка - със сигурност ще я откажа. Защото най-вероятно ще се окаже травестит :)))))

-----------------------------------------------------------------

В Индия голям скандал предизвикала първата индийска актриса склонила да се снима в "Плейбой" (така е, ние живеем в епохата на глобалната голота, тоест, известност се доказва единствено с това колко много оферти да се съблечеш гол ти предлагат). Обаче чудя им се на индийците. Скандали вдигат. Ако от събличането в "Плейбой" се умираше, цяла България щеше да е мъртва в мига в който Лили Иванова цъфна на корицата на първия брой у нас...:)))) Индийците поне се карат за жена, която повечето от тях искат да видят гола. А на нас Лили Иванова ни я натресоха като американски снаряд върху укрепление на сирийското правителство...:))))

-----------------------------------------------------------------

Удивително радиопреживяване. С политолога Антон Тодоров бяхме на почти едно и също мнение за Pussy Riot. Мен ме нарекоха комунистическо и путинско мекере. Удивителното е, че нарекоха и него така, вероятно за първи път в живота му. Животът става друг, когато говориш за Русия, за безкрайното политическо пространство, за лудостите на глобалната епоха...Благодарение на др. Иво Христов станах известен и в национален ефир като автор на отворено любовно писмо до Надежда Толоконникова и сега се чудя ще имам ли време да емигрирам преди интелектуалните феминистки да ми пратят наемни килъри...:))) Слушайте, Русия направи нещо чудовищно с мен. Сега ми е с пъти по-интересно да говоря за тяхната, отколкото за нашата политика...Защоооо, защо трябваше да превръщат кръчмарския политикан в мен в кръчмарски политикан по световни теми? :)))))

--------------------------------------------------------------------

Утре сутринта, ако някой има желание може да чуе размислите на стария репортер на тема Русия, Pussy Riot, защо 21 век принадлежи на рускините и защо същите тези рускини мразят дългите поли, от 9 часа сутринта по радио "Христо Ботев". Др. Иво Христов се излъга да ме покани и съм се подготвил да говоря така, че веднага след предаването портиерът на руското посолство трогнат и очарован да ме покани да изпием контрабандно внесената от Москва водка в градинката пред дипломатическата мисия...:)))

--------------------------------------------------------------------------

Неделя е, скука, десен гняв за Pussy riot, леви мечти за революция на стриптизьорките и усетих как музата на романтично-политическата поезия ме навести като отряд антитерористи продавач на зеленчуци. Не издържах на напрежението, политиката е най-висшето занимание с любов в този свят и сътворих три куплета отново, посветени на идеята, че геополитиката е най-доброто романтично основание за писане на

поезия изобщо:

Любима, ти си като Хизбула-активистка,

заложи бомба в моя автобус и град.

Да поиграем на палавата терористка

и любопитния майор от Мосад.

Любовта си е изпитание знам,

и по нервите на човека играе.

Но заради тебе даже поругавам храм

като подпийнала девочка от Пуси Райът.

Но нали това е политически романс,

епоха на лудост, абе век с много зор,

аз ще се прекръстя Джулиян Асандж,

а ти ще бъдеш ли моя Еквадор?

---------------------------------------------------------------------

Една новина, която ме разтърси. ДСБ писали на Путин в защита на Pussy Riot....Хахахха. Това ме накара да преосмисля изцяло своята политическа ирония към пънкарките. Щом 15 души в България могат да се наричат партия като ДСБ, то значи и три феминистки могат да бъдат наречени рок-група...Сега ме обаче ме е страх Костов да не се вдъхнови и да не накара младите си активисти да щурмуват "Александър Невски" (гаден руснак и предисторически фен на Путин) и да го прекръстват на "св. Джеймс Уорлик" :)))

---------------------------------------------------------------------

Хахаха, виц от епохата на Студената война, който обаче чувам за първи път:

Два крокодила изплуват от река Мисисипи, слънцето напича зловещо, и единият казва на другия:

- Ееех, а сега на Матушка Волга е едно такова хладно...

А другият отговаря:

- Недейте така, другарю майор, че ми се къса сърцето!

------------------------------------------------------------------------

Открих нов закон на Мърфи: Каквото и да се случи със света, дори и капитализмът да рухне, Веселин Маринов да се откаже да пее, а Цветан Цветанов влезе в манастир, едно нещо никога няма да изчезне - сектата на съседите, които винаги намират начин да правят ремонт в събота. По възможност от 7 сутринта...:))))

Анушка отдавна разля олиото, др. Кутев

Най-великият роман на земята започва с невероятна сцена. Двама мъже се разхождат край Патриаршите езера в Москва в средата на 30-те години на миналия век. Единият е висшия литературен началник Берлиоз, а другият е поета Иван Бездомни. Берлиоз хока поета идеологически - литераторът написал стихотворение за Христос, но от него излизало, че Христос, въпреки, че е описан като неприятен и гаден човек е съществувал, а голямата идея било да се покаже, че никога не го е имало на този свят. Тогава в Москва, насред пролетната жега, се появява самият Сатана - професор Воланд, който се намесва в разговора на двамата. Изключително удивление в него предизвиква факта, че събеседниците му са атеисти. И така започва един от най-удивителните разговори в цялата световна литература. А в този разговор, разбира се, има особено култов момент. Сатаната казва, на Берлиоз, че ще умре същата вечер. Берлиоз, убеден в своята началническа правота, опонира, че това е невъзможно, че има заседание, което трябва да води. И тогава Воланд произнася прословутата си реплика, че няма начин Берлиоз да не умре, защото "Анушка вече разля олиото". Младата и прилежна комсомолка Анушка разлива олиото точно на трамвайна релса, по-късно Берлиоз се подхлъзва на него, пада и един трамвай му отрязва главата....

В годините след излизането на този роман (добре де, досега трябва да сте разбрали, че става дума за "Майстора и Маргарита") тази сцена, разговор и герои многократно са били обсъждани. Някои виждат в нея разказ за неотменимостта на съдбата. Други виждат черната ирония, която трябва да потвърди думите на Воланд, че човек не само е смъртен, а внезапно смъртен и това като цяло винаги ще му пречи да бъде господар на Вселената. Сцената може да бъде разгледана в религиозен, в ироничен, дори в естетически план. Това е коварството на гения на Булгаков - нито един от отговорите не е лесен. Разлятото на релсите олио може да бъде разгледано дори като лирична метафора за човешкия живот. В мига в който си въобразиш, че познаваш света, той ти поднася един забързан трамвай и от теб остава една глава, която се търкаля по московския паваж, за да влезе завинаги в културното мислене на човечеството.

Тези дни си мисля, че БСП прилича на тази част от "Майстора и Маргарита". Просто днес всички ние вече окончателно виждаме ефекта от разлятото олио по трамвайната релса. "СПИН-скандалът", който разтресе за пореден път партията е като сцена от Булгаков. Този скандал се роди от въображението на човек, който напълно си е повярвал, че разбира партийната игра или, че вече така се сраснал с апарата на партията, че може да си позволи да говори всичко.

Нещо повече - аз съм убеден, че казвайки това за СПИН, Антон Кутев изобщо не е искал да обиди никого, а просто е разчитал на полета на своето въображение и зараждащото се усещане за оригиналност.

Но пътят към ада е постлан с добри намерения, нали така?

Защото в желанието си да замаже своя гаф Кутев започна да се държи като Берлиоз при разговора му с Воланд. Започна да отрича всичко, да напада, да заплашва със СРС-та и да намесва децата на свои колежки в разговора. Не се прави така! Ама наистина не се прави така!

Защото обвинението към медийният секретар не е родено в някоя подмолна лаборатория, него го обвиняват собствените му думи. В крайна сметка, не Корнелия Нинова сравни социализма със СПИН. 

И беше съвсем нормално, ама наистина съвсем нормално, още при първия порив за гняв, Антон Кутев да излезе и по човешки да заяви, че е сбъркал със своята шега, че е направил грешка. БСП има силите да прости това. Божичко, БСП прости толкова поредни загуби, че една черна и цинична шегичка ли ще остави неопростена?

Гафът дойде именно от реакцията на Кутев. Вместо да се извини, той нападна. Вместо да се разкае, той заплаши. Вместо просто да каже "съжалявам", БСП пусна изявления, че Кутев е честен, чист човек и атаките срещу него са замисъл. Никой не се съмнява в чистота на Кутев. Всички оспорват не нравствените му характеристики, а неговия речник. Защото цинизмът на думите се прояви и като лек цинизъм на характера.

А това превърна лятната буря, в торнадо...

Казвам ви - всичко е от разлятото преди години олио. Никога няма да разбера защо в БСП изведнъж идеите престанаха да бъдат важни. Когато заговориш за идеи, които те вълнуват, веднага ще се намери някой, който да ти каже: "добреее деее, разбрахме те, ти сега кажи нещо друго, нещо практическо". Ако една партия изпитва скука от своите идеи, значи олиото е релсите. Ако една партия предпочита с виц да замести идеите, значи олиото е разлято. Ако една партия не може да обясни самата себе си без крилати фрази и оригиналничене, значи не само олиото е разлято, но и трамваят наближава в далечината. Това е.

Тоест думите на Кутев не са началото, а край на промяната в БСП. Днес в БСП разговорите за идеи дотягат и заради това БСП търси шоу-акции, за да печели внимание, вместо да се опита да възпламени хората с идеи. Но видяхме, по-скоро прочетохме - идеите изобщо не съществуват в модела за ставане на социалист, който ни е описан. Те са липсващото звено. Там ги няма споменати. Ставаш социалист, ако баща ти е такъв. Това е характеристика на елитарна дясна партия, но никога не може да бъде описание на една истинска масова левица. Или вече се боим да наречем левицата масова. Вярно е - с резултат от 17 процента трудно ще твърдим, че народът е с нас. Народът е прав. От СПИН трябва да се пазиш. Поне така казват по рекламите. 

Заради това никога няма да спра да се чудя - защо никой никога не видя разлятото олио по релсите? 

Защо?

Анушка разля олиото, др. Кутев.

Дано трамваят да е милостив към вас.

Тъжно и тъпо

Преди пет дни Антон Кутев заяви в интервю, че "Социализмът има нещо общо със СПИН. Предимно се предава по наследство и по полов път". Социалната мрежа прегря от коментари. В петък Корнелия Нинова изля гнева си в специално изявление до медиите. И скандалът е в пълния си блясък. На гърба на всички членове на БСП.

Не можеш да сравниш социалистическите идеи със СПИН и да очакваш всички да се засмеят на този "лъчезарен" хумор и политическа разкрепостеност. Има неща, които не стават за анекдоти.

Не е ясно дали Антон Кутев си дава сметка, че с това сравнение е на ръба на цинизма.  За милиони хора "социализъм" е и кауза, и борба, и съдба,и саможертва. Да им кажеш, че са болни, дори чрез метафора, е тъпо и безотговорно.Защото нивото на този хумор е ниско. То подхожда за веселба в кръчмата, но стои нелепо в устата на основния медиен отговорник на БСП.

Но и в реакцията на Корнелия Нинова понамирисва на фалцет. Фалцет, който завихря скандала на ново ниво и не прави нищо друго, освен да го превърне в общопартиен.

А пък и е дразнеща тенденцията в мига, в който Станишев хване самолет за Европа, в БСП да избухват мини-войни за радост на журналисти,опоненти,социални мрежи и зевзеци.

По този път се стига до никъде. Освен до първите страници на жълтите вестници. Вицовете и скандалите ще ни осигурят безкраен ол-инклузив за такива места.

А сметката БСП ще я плаща на изборите. 

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Кога десните икономисти ще почнат да носят тениски с Троцки?

Само преди ден стана ясно, че френското правителство предприема спешни мерки заради растящите цени на горивата. Заради това кабинетът щял да намали макар и временно акциза върху горивата. Порази ме мотива за тази стъпка: "за да ограничи натиска върху растящите разходи на домакинствата в страната".

В България ние дотолкова сме привикнали с психопатичните догми на дясната икономическа мисъл, че дълго време тръсках глава и се чудих дали съм разбрал правилно. Френският финансов министър Пиер Московиси всъщност е притеснен не да балансира бюджета, а заради това, че обикновените френски домакинства са притиснати до стената от ценовия шок.

Представяте ли си - финансов министър загрижен за хората, а не за цифрите?!!!

Да не би в Европа да са кацнали извънземни и да са превзели планетата, докато ние сме спали, изтощени от поредното интервю на някой министър от ГЕРБ, че държавата нищо не може да направи по въпроса с горивата и че пазарът определял тези сложни неща.

Всъщност ето къде е основната разлика. Управление в името на пазара е като секс с латексова кукла. Вероятно има удоволствие, но интимността е нулева. Управлението съществува в името на хората, ако поне правилно съм чел "Теория на демокрацията" на Джовани Сартори (объркан тип, но поне с целта на управлението се е справил добре). Да се твърди, че пазарът не може да бъде контролиран в мига в който той е в състояние да потопи 95 процента от една страна под водата, е все едно полицай да си вземе отпуска, докато масов убиец върлува в града. Цените на бензина у нас на места минаха 3 лева, токът скочи драстично, само, за да влезе в магазин и да се огледа и потребителят вече е назад с десетарка. В България в момента добре живеят само върхушката на ГЕРБ, шефът на "Лукойл" и шепа бизнесмени, които спонсорират властта. Ето какво стои зад идеята "не можем да влияем на пазара" - това е икономически фризираният еквивалент на фразата "бедните да го духат".

Държавата не съществува, за да бъде регистратор на събития или воайор на социални кризи. Смисълът от делегирането на граждански отговорности в нея е в ситуация на криза тя да е там, да действа и да помага на хората да преминат през трудните времена. Само не ми казвайте, че не било правилно правителството да се меси на пазара. Това е все едно хирургът да твърди, че не може да оперира, защото трябва да занесе подарък на любовницата си. Когато 90 на сто от народа изнемогва, а заплатата свършва по-бързо от малка водка в приятна компания, правителството не може да бъде стои отстрани и да повтаря шаманската фраза, че нямало инструменти за влияние. Ами намерете ги, мамка му!

Френският министър Московиси например обяви, че ще викна на среща всички вносители на петрол. Не е ясно какъв ще е резултатът от нея. Но точно сега е времето бизнесът да прояви тази своя отговорност, която никога не иска да поема. Ако не желае - кабинетът трябва да е там на място и да му подскаже, че ако иска и след една година да има държава, е необходимо да се предприеме нещо. Мерките са необичайни. Но и кризата е разтърсваща.

Днес обаче покрай рекордната скъпотия виждаме докъде ни докара дясната догматика в икономиката.

Имаме държава, която се прави на невидима.

Имаме бизнес, който знае само да иска, но не и да дава.

И имаме медии, които са така запленени от дясната икономическа гледна точка, че не осъзнават как разкъртват социалната тъкан с всеки следващ репортаж в който пускат икономист от Института за пазарна икономика, който като зомби обяснява, че скъпотията е неизбежна и само смъртта е изход от нея.

Във всяка новина обикновените хора присъстват само в едно изречение, обобщени като „потребителите” или нещо подобно. Тяхното мнение е последно, гледната им точка нищо не означава. Тук е важен само пазара, който е пуснат на свобода като бясно куче и унищожава България всеки ден по малко.

Защото хората напускат страната не само заради лошите интелектуални условия. А заради това, че на Запад дори и страните с криза не забравят, че хората са на първо място.

Не някой друг. Именно хората.

Тук обаче е важен само пазара.

Защото той е латексовата кукла за секс на управляващите.

А и покрай него те са натрупали толкова много пари, че шибаните им мозъци са се превърнали в банкови сметки.

Нека някой десен икономист да поживее един месец със средна работна заплата, а? Да се моли на работодател за увеличение, да му режат парите за най-малкото закъснение и да го гледат намръщено, ако изкара в тоалетната повече от 74 секунди на ден, а най-накрая  да му кажат, че ще му платят заплатата след половин година.

Уверявам ви още на първия месец вече ще носи тениски с Троцки и ще обикаля отчаяно площад „Славейков”, за да търси по-евтино издание на „Капиталът”...

Въображаемият пир за бедните

Бедните най-накрая могат да спрат да мрънкат, хленчат и да се оплакват. След усилена работа в тяхно име, след загриженост непознаваща граници и предели, учените най-накрая решиха проблема със световния глад. Психолози от университета Карнеги Мелън са стигнали до извода, че ако си представяме, че ядем определена храна, желанието ни за нея намалява. А пък въображаемото хранене наум подтискало апетита и помагало да се отстрани чувството на глад.

А вие оревахте света да се оплаквате! 

Ето виждате ли, проблемът никога не е бил в парите и бедността, а просто в липсата на въображение.

Имаш ли въображение - ще ходиш доволен, сит, весел и ще се покланяш на едрия бизнес всеки път като видиш по телевизията. Можеш да каниш и приятелите си на въображаема вечеря - ще стоите пред празната маса и ще си представяте как хапвате пържоли и пийвате Smirnoff. Ефектът от такава вечеря ще е удивителен - алкохолът няма да разваля черния ви дроб, а вредните холестероли в храната няма да унищожават организма ви. Въображаемото хранене може да доведе направо до революция в обществените отношения. Защото учените не трябва да спират дотук. Борбата с бедността трябва да се води докрай.

Ако мрънкащите бедни развият по-силно въображение могат да си представят и постоянно, че са здрави. Тогава няма да им трябват лекари, болници, безплатно здравеопазване и социални осигуровки. Всичко ще се крепи на въображението на индивида.

Същото важи и за образованието - ако наблегнат повече на въображението за какво им е да ходят в университет. Нали ще са щастливи, здрави и сити.

Наум.

Подобен иновативен подход не за първи път се използва в борбата с бедността по този свят. Преди известно време в една статия в "Монд Дипломатик" богатата актриса Барбара Рафърти коментираше ранната смъртност сред по-бедните жители на Глазгоу със следните думи: "През 30-те години работниците живееха по-дълго, защото ядяха супа. Днес ядат само наденица с пържени картофи и мазни баници".

Това също е брилянтно обяснение. Високата смъртност се дължи не на несправедливото общество, а на хранителните навици на бедните. Тези гниди, които нямат никакво желание да ядат здравословна храна, а по свой собствен избор се тъпчат с боклуци.

Ето сега учените намериха решението на проблема с всички хранителни навици - яденето във въображение. Предстевете си, че и вие имате на вашите трапези черен хайвер, ягоди и шампанско. И спрете да мрънкате - повече въображение ви трябва! Представете си, че и имате пари. Дано доставчиците на ток да се изкефят, че им плащате с измислени пари...

Единственото неудобство на тези гениални планове е само едно. Когото един ден бедните решат да се навдигнат едва ли ще го направят само наум.

Съвсем наистина ще си бъде. 

Валс за една внезапна вселена

Наскоро чух една изключително трогателна песен. Тя се казва "Довоенен валс". В бившия Съветски съюз става известна с патетичното изпълнение на Йосиф Кобзон. Съвсем наскоро обаче за саундтрака на филма "Шпионин" певицата Светлана Сурганова записва нова версия на този популярен хит. Епичността на Кобзон е заменена с една чувствена лиричност, което прави от песента невероятно пътешествие.

Текстът е за 20 дни от юни 1941 година, 20 дни щастие, светлина и обикновен живот преди да почне войната. Автор на текста е поетът Феликс Лаубе, който е оставил след себе си не едно и две стихотворения превърнати в песни, но тук сякаш наистина е проявил най-мащабно своя талант. Защото той описва вечността на тези 20 дни преди войната с такава топлина и нежност, че на човек не му остава друго освен да се пренесе в това време, когато в кинотеатрите тече "Волга, Волга", в небето над Брест не летят самолети, а матросите в Кронщад правят единствено учебни плавания....

Поезията е коварна магия. Сега вече от дистанцията на историята знаем, че сталинска Русия определено не е била най-прекрасното място за живот, нито пък би спечелила място в топ 10 на държавите с най-дълга продължителност на живота и все пак думите на Лаубе, долетели от миналото продължават да тревожат душата с настойчивостта на пролетен вятър. Музиката и стихотворението са уловили един порив по спрялото време, кристализирали са няколко мига от безкрайното лято на 41 година, времето, когато историята е притихнала за кратко преди да се развилнее като тропическа буря. Там завинаги е хваната в плен носталгията по времената, когато светът не беше обзет от космическа лудост. Заради това човек трудно може да слуша лиричното изпълнение на Сурганова без да се развълнува. Спрялото време завинаги ще остане човешка мечта с неописуема стойност. Защото, когато времето спре човек може да разчита на някаква постоянност на вселената, на отложен живот, но и на отложена смърт....

Най-големият проблем на човека в разбирането и знанието на вселената е това, че той не само е смъртен, а че е внезапно смъртен. Подобно изречение споделя пред двама литературни кадри Воланд в "Майстора и Маргарита". Воланд е самият дявол и прекрасно трябва да знае слабостите на рода човешки.

Тази внезапна смъртност е основното, което кара хората да си спомнят миналото. От гледна точка на бъдещето миналото е логично и можеш да го гледаш с наслаждение, защото знаеш какво ще стане, защото си наясно, че случилото се веднъж завинаги е запечатано някъде там в хард-диска на вселената и в него няма да има промяна, няма да има внезапност, в него може да има само това, което си спомняш и можеш да почувстваш.

Този "Довоенен валс" яко ми бръкна в мозъка с усещането за красотата и невинността на тези 20 дни от юни след които целият свят побесня. Светът, разбира се, е бил луд много преди това. Цяло едно десетилетие преди 1941 година той живее като пиян въжеиграч, който се опитва да ходи спокойно по въже, разлюляно от вятър, но, нали знаете как е, когато войната съвсем открито не потропа на твоите порти, човек никога няма да повярва истински в нея, защото лятото е по-силно от всички заплахи.

И заради това Лаубе (от няколко дни насам издирвам сериозно всичките му текстове на песни и честно казано досега не съм попаднал на слаб) е велик. Той е описал не меланхолията на епохата, а тъгата на бъдещето. Бъдещето, което знае, че тези 20 летни дни от юни са последният миг на някакво истинско щастие преди всичко да се промени завинаги. В тази красива вечност хората все още танцуват, все още правят планове за някакво бъдеще, все още се наслаждават на вълните във Финския залив и гледат как чайките летят поетично над вълните, непредсказващи никакви заплаха, никаква чернота, никаква смърт...

И заради това се попитах (литературните прозрения винаги идват по неочакван начин), а дали пък в една безкрайна вселена, която не може да бъде описана с думи, няма някаква алтернативна земя, където времето завинаги е застинало в юни, или, където този юни никога не е бил помрачнен от война, унижощила почти цял континент. Дали пък всъщност с поезията ние отчаяно не се опитваме да опишем някакъв друг възможен свят, скрит от нас в далечината, който заслепени от блясъка на толкова звезди не можем да видим.

Лаубе, този коварен Лаубе, поне за малко е открехнал вратата към него, показал ни е света преди войната по най-красив и вълнуващ начин. В него всички наистина са живи и смъртта никога не е идвала.

Знам, че е тъпо да се надяваш да няма смърт. Но това не е надежда за самия мен. Това е надежда, че един ден някой от бъдещето ще може да погледне в нашия свят и ще успее да ни възкреси за своята епоха по абсолютно същия начин. С думи, които вълнуват.

Това си е един приличен начин да не се усещаш смъртен внезапно.

А поне смъртен поетично. 

Все е нещо.

Българските постпънк страсти

(Как Pussy riot оттекнаха в България и на кого беше гневна медийната интелигенция)

Има нещо изключително съмнително в ситуация в която няма официално изразено противно мнение и много хора колективно искат да те убедят, че единствено тяхната позиция е правилна, истинна, свята, демократична, либерална, уникална, свободолюбима и бляскава. Точно това се получава със случая Pussy Riot в България. В последната седмица като лава от вулкан изведнъж бликнаха толкова много статии в тяхна защита, толкова много яростни блогърки написаха гневни четива в подкрепа на пънкарките от Русия и с дълги начервени нокти и издължени зъби започнаха да съскат колективно срещу всички християни, които са имали наглостта да се възмутят от девойките.

В защита на Pussy riot у нас излязоха мастити интелектуалци с тежки статии, гневни алкохолни бардове на виртуалната журналистика, истерички на свободна практика, стари мракобесни вампири от десницата, задушени от собствения си антиславянски расизъм, чалнатите в главата обитатели на странното пространство, наречено „жълти павета” и просто хора, които искаха да хванат правилната геополитическа вълна.

Изобщо колективният дух на България от сплотени графомани като един блъвна словесна защита.

От кого обаче защитаваха Pussy riot?

Едва ли са ги защитавали от Владимир Путин, защото руският президент едва ли успява да разтегли деня си дотам, че да чете и българска преса. А и, когато я прочете вероятно би се сгънал от смях в кремълското си кресло.

Очевидно целият този вой бе насочен срещу нещо в България.

Какво не даваше мира на неспокойните съвести подплатени с проектни пари? Откъде смятаха, че може да се появи дори и един различен глас, който да се опита да назове нещата с истинските им имена - че Pussy Riot са няколко луди кокошки, които успяха да си направят изключителен пиар с една кратка акция.  Срещу кого беше изсипан този позакъснял гняв, защото българското професионално виртуално пространство научи за рускините около 5 дни преди присъдата, понеже то е така фиксирано в собствения си пъп, че трудно хваща знаците, че и нещо друго може да съществува във вселената?

Изобщо има нещо много съмнително във факта, че всички говорят в един глас и заклеймяват останалите. Големият парадокс на епохата е, че антипутинистите говорят като Сталин – нито едно мнение освен тяхното не може да е правилно.

Обичам тази ирония.

Няколко бързи думи за Pussy riot. Понеже съвременният свят е брутален и ожълтял, единствено по пътя на поругаването на нещо можеш да станеш известен глобално и то без да имаш талант. Обикновените канали за създаване на популярност от миналото - адски труд, хубави песни, още адски труд вече не са модни съвсем очевидно. Дори Мадона не уцели епохата на лесната популярност. Тя дълго трябваше да се прави на певица преди да се усети, че една книга с голи снимки ще е превърнат в икона много по-бързо от нещо направено с труд.

Още една гледна точка. Трябва предварително да се уточним, че акцията на Pussy Riot изобщо не е политическа. Защото, ако е политическа, трябва сериозно да предположим, че Путин лично си я е поръчал, понеже едва ли на този свят ще се намери нещо друго, което да му върши такава услуга. Пънкарките по толкова хубав начин демонстрираха ироничното състояние на руската опозиция и нейните страсти, че руският кандидат за президент тогава, сигурно си е поръчал цяла бутилка с водка и танцьорки на казачок, за да отпразнува радостното събитие.

Pussy Riot си правеха реклама по изключително жесток и циничен начин, защото пътят към тяхната световна популярност мина през унижението на всички хора, които трябвало да ги гледат в храма "Христос Спасител". И заради това да опровергаем и другата теза - че девочките едва ли не искали да спасят християните от самата институция Руска православна църква. Това е обяснение за виртуални идиоти.

Всъщност самата църква като такава едва ли може да бъде съборена от пет московски девойки, въобразили, че като ритат по въздуха с клинове, ще унищожат завинаги корените на религията в Русия. Основна жертва на тяхната акция станаха именно обикновените вярващи християни, които са били принудени пред очите си да видят как някой се гаври с техните идеи.

Аз не съм религиозен. Няма и да стана. Но знам колко е гадно някой да те унижава в очите ти, а след това да твърди, че всъщност е искал да ти отвори очите и да ти помогне. Това притежавану на абсолютната истината е най-голямата перверзия в случая. Но пусиките (така ги наричат в Русия, защото иначе вероятно трябва да им викат вагинчиците, защото те сами така са се кръстили) много по-бързо от руската власт се усетиха какви са ветровете в света и се възползваха максимално от случая.

И сега нека да направим бърз преглед на българските реакции по този казус. Ще вземем само малка част от тях, защото иначе сме обречени да умрем от скука, понеже аргументацията в защита на пънкарките е удивително една и съща.

Позицията на непорочната интелектуална чистота бе заета от Ивайло Дичев, който в статия наречена „Ражда се ново, глобално артдисиденство” се нареди на страната на пуси райътките и обяви, че Русия става православна петро монархия, а църквата е заела мястото на отдел „Идеологически” на ЦК. Всичко останало са размисли за съдбата на културния дисидент в глобалния свят и неговите опити да бъде видим, силен и мощен. Дичев, слава богу, не попада в капана да оценява акцията за изящество на класическата култура и това е най-голямата слабост на неговия текст. Защото, ако човек иска да има позиция трябва да оценности действията на хората. Отказът да кажеш – това е хубаво / не е хубаво, не е позиция, а примирение, че светът е станал сложен, а ти не можеш да го разбереш.  В резултат на което статията му е израз на модерната слабост на глобалния интелектуалец – той толкова много иска да приказва и винаги да е на върха, че отказва да оценява, а само да се възхищава на вдигането на шум. Крайният извод му е, че ако не подкрепиш „Pussy riot” ти заставаш срещу свободата.

Тук вече той лъже. Истината е точно обратната. “Pussy riot” осъществиха своята истина като интервенция в чуждо пространство. Къде тук е свободата? Ако тяхното нахлуване и поругаване е свобода и опит за видимост, то нека Дичев да сяда и да пише статия за Осама Бин Ладен – той също беше глобален дисидент, а неговото поругаване бе дори по-шумно, страшно и кърваво. В свят в който откажем да оценим културното значение на акцията на пънкарките, то значи е разрешено всичко останало. Дори и, когато опонира на официалните системи на власт с бомби и взривове. Аз оставам с такова впечатление от напъните на университетския преподавател. 
Дисидентството само по себе си не може да бъде ценност, а ако е, е чудно защо в статията си Дичев нито веднъж не споменава за Джулиан Асандж. Или той е черен дисидент, понеже САЩ искат да го натикат в затвора за дълго. 
Но, не видях мнение, че САЩ са се превърнали в нефто полицейска империя с монополистично-корпоративен медиен авторитаризъм (тя тая работа с оценките на едро се оказа много лесна).

Сред цялото останало мътно поле на статии, специално ще откроя една и предварително моля за извинение за заглавието, но авторът Милен Радев е останал толкова безпомощен пред своя сляп расизъм (отхвърлянето априори на всичко руско и то точно на базата на етнически признак е расизъм в изчистена форма), че е решил, че обикновената лексика не върши работа и е кръстил текста си: „Побеснели путки? Не, хуй скапан!”. Това не е точно статия, а ексцесия на болно съзнание, но пък тя вербализира по най-чист начин всички фобии, заклещени в името на Русия за определени хора.

Радев изобщо не може да приеме наличието дори на елементарен здрав разум в Русия. За него руската православна църква е някакво подменено кагебистко чудовище със зъби от медали и следователно всякакви атаки срещу нея са позволени. Това, което той, разбира се, няма как да види е, че атаката се провали, защото от нея се обиди не Руската църква, а обикновените християни в Русия. Ако се бе получил някакъв вакуум – например патриархът излезе и каже, че сърцето му кърви от пънкарките, но народът масово започне да си татуира Pussy riot по гърдите, тогава щяхме да имаме основание за такова обвинение.

Най-красивото нещо в тази статия обаче е, че в текст, който е нечетивен заради степента на своята омраза и мъглив от бесните слюнки, се говори, че християнството било преди всичко любов. Ако християнството е любов, то авторът на статия с такова заглавие най-вероятно е последният последовател на култа към Молох, защото жаждата му за кръв е толкова изявена като жаждата за водка в погледа на московски интелектуалец.

И последната статия, която ще прегледаме заедно е статията на Момчил Инджов „Защо никой у нас не брани Pussy Riot?”. В своят гняв авторът на статията е напипал нещо много ценно в българската реакция – всъщност българите, които се заинтересуваха от темата изобщо не подкрепиха толкова досаден акт на вандализъм. И е естествено. Всъщност яростта на текстовете, които досега анализирахме идва от едно основно нещо – че българите, по историческа съдба православен народ като руския, просто не влязоха в положението на една литургия за „срането господне”. В друг свят българите сигурно щяха да бъдат комунисти и революционери. Но историята ги е направила православни, макар и в по-софт вариант от руснаците – всъщност интелектуалният гняв на гневните защитници се дължи на факта, че българите са това, което са. Съжалявам това е страната, това е историята. Pussy riot нямаха своя шанс тук. Нямаше масово настроение в тяхна полза, нямаше големи демонстрации, а Лили Иванова не скъса снимка на Путин в знак на протест срещу менюто на сутрешната закуска в Кремъл. Евгений Дайнов нарече това „раково образувание в обществото ни” – фактът, че българите слушали постоянно Русия. Аз не мисля, че българите слушат Русия. Друго е. Българите просто разбират по-добре Русия от всяка друга страна в света.

И най-накрая. Независимо от своя гняв срещу Pussy Riot аз никога не съм искал те да влизат в затвора. Те заслужават отново да живеят сред хората, които обидиха, за да видят народът лесно ли забравя, бързо ли прощава...Иначе нямам и грам доверие във вятъра на тяхната защита. Знаем как става. Системата засмуква свободолюбивите пориви и ги превръща в поредната идея за глобална консумация. Скоро тийнейджърките в западния свят ще носят тениски с надпис „Pussi riot”, ще купуват едноименна марка парфюм, ще се редят на опашки, за да си купят техните вече написани биографии, ще направят ревю в тяхна част, Мадона може цял концерт да им посвети, дизайнер на обувки ще кръсти марката си тях (“Pussy Riot – свободата не струва нищо без луксозни обувки”), после девойките ще отидат във Великобритания, ще запишат сериозен албум с Лондонската филхармония, кралицата ще ги приеме, американският президент ще организира молитвена закуска за тях, а някъде между всичко това свободата ще бъда отвята като пънк литургия от огромна медийна какафония.

Съдбата на пънкарите досега винаги е била тъжна. Някои се събудиха с махмурлук от бунта, други предпочетоха да умрат млади. С което пожелавам на Pussy riot да са верни на каузата. А българските постпънк-страсти. Е, те ще бъдат вечни. Като нашата надежда и ние да се впишем в световната свобода.

Въпреки, че българската май ще се окаже поне с два класи над световната.