"Има писатели, които пишат на полски език. Но няма полска литература". Гениалният Ришард Капушчински цитира тези думи на свой сънародник с тревога. Най-малкото, защото в своите размисли той споделя тяхната посока. Да имаш "литература" на една страна, означава да имаш обща посока, идеи, цели, визия, тоест някакъв колективен идеал към който се стремиш, всеки по своя път, но той е там на хоризонта. Националната литература в този смисъл е продължение на обществото, тя е глас на неговите стремежи, кладенец на надежда, мотор на мечтите за различно бъдеще.
В България днес можем да кажем абсолютно същото. Има писатели, които пишат на български. Има писатели, които пишат нелошо на български език, но българска литература няма. Тя (литературата) стана жертва на духовната и морална криза на държавата много преди тя да се изроди до обществена и политическа. Липсата на посока на обществото и затъването в безкрайното блато на евроатлантическите ценности въздигнати в религиозен култ покосиха всеки опит за критично осмисляне на настоящето или поне за неговото радикално скандализиране. В държава в която на седмица се случват по четири епични скандала, които потъват в забвение малко по-късно е трудно да бъдеш дори и скандален писател. И така българската литература изчезна и се разпадна до спорадични спорове и престрелки между няколко културни клики в страната, които се опитват да имитират културен живот, но не им се получава твърде успешно.
Повод за тези размисли ни дава скандалът, който избухна около връчването на наградата на Националния дарителски фонд "13 века България" на романа "Вулкан" на писателката Елена Алексиева. Поводът за кипналото недоволство се оказа банален - редакторът на книгата Борис Минков бил част от секретното жури, което определило победителят. Това, възмути се журналистката Веселина Седларска, е грубо нарушение на член 18 от устава на наградата. Нейното морално торнадо беше подкрепено от професор Амелия Личева от СУ "Св. Климент Охридски". Професорката също извади устава и като пистолет го насочи към обществото. Връчването на наградата по този начин, смята тя, компроментира тази българска литературна награда. Като никога културна тема стана обект и на медийно внимание. Вероятно много журналисти видяха в нея приятно разнообразие от досадната предизборна кампания и решиха да разровят скандала в дълбочина, там, където вече се удря по оголените нерви на малката културна общност. Така писателката Елена Алексиева беше буквално поставена на ешафода и принудена да се откаже от наградата официално. А междувременно бурята от реакции не само не затихна, а се усили. Оказа се, че литературното пространство е раздрано от вътрешни драми, противоречия, интриги и скандали и по същество е огледално отражение на парламентарната ни действителност. Доста плашеща мисъл, ако се замислите, особено, ако човек разчита да избяга в литературните пространства от ежедневната лудост на общественото противопоставяне.
В окото на бурята бяха изписани много статии и статуси за това кое подпали скандала и го превърна в такава мелодраматична битка. Подозренията паднаха най-вече върху това, че сме свидетели на битката на две големи издателства - "Жанет 45" и "Сиела", които воюват за обществени пространства, а и за собственост върху "големите български имена в литературата". И точно тук скандалът придобива чудомировски измерения.
Защото дори кратък поглед върху номинираните романи издава отвратителна антиселекция, която напомня на миналото по толкова красив начин, че по-чувствителен човек би издал цяла стихосбирка. Една от номинираните например е Теодора Димова, която е написала продължение на романа си "Поразените". Не бих отворил продължението, защото първият роман беше най-пластмасовото, досадно, скучно и дидактично четиво на което съм попадал в последните 20 години. Димова е като соцреалист от миналото. Получава политическа поръчка (или обострената й съвест я кара да пише - това вече няма особено голямо значение) и започва да пълни кутийките с думи. Роман за жертвите на народния съд. Крайният резулат е литературна патология и крайният ефект е по-скоро на гавра с жертвите, отколкото във въздигането на техен литературен паметник. Ако нямате енергия да четете нещо от Димова (малцина са закалените мазохисти като мен) достатъчно е намерите произволно нейно интервю из пресата. Там ще ви залеят същите сълзливи баналност и глупости, които действат като голяма водка на гладно.
Сред другите номинирани е и Захари Карабашлиев, който се явява по съвместителство и шеф на издателство "Сиела". Съвпадението между литературни амбици и шефско място винаги ме е настройвало подозрително. От години насам някой се опитва да изгради образа на Карабашлиев като на голямото име в българската литература, но честно казано всичките му романи са обикновена халтура. Написана талантливо с изключително прецизна имитация на дълбочина, но българската публика все още не е изпростяла дотам, че да не схваща какво й поднасят. Романите му един по един изчезват в забравата и това не е случайно. Пред нас имаме една Найда Манчева на литературата, която обаче е литературно овластена и така си печели постоянно певци и критици, които да го възхваляват. На всичкото отгоре Карабашлиев, подобно на Теодора Димова е толкова удобен на геополитическото статукво, така прилежен в политическите си разбирания, че зловещо напомня на комсомолски секретар от миналото. Дори и да искам да повярвам в неговата литературна мощ, която да разкърти рамките, това просто няма как да се случи. Пред очите ни е едно винтче от статуквото, а то никога няма да вдигне бунт срещу системата. Дори Теодора Димова стои по-встрани в тази литературно-политическа йерархия, докато Карабашлиев е пилон там.
Същото е положението и с другия номиниран - Радослав Бимбалов, известен политически мърморко във фейсбук, човек от жълтопаветната секта, а такива хора обикновено стоят на санитарна дистанция от реалността. Бимбалов се прочу основно като политически коментатор и то пак от статуквото. Тоест от истеричните евроатлантици на които все някой друг им е виновен. Вероятно това е интересна сплав за литературни опити, но нормалните хора биха избягали от тази токсичност като човек, получил покана за парти на масови убийци.
И на този фон романът на Алексиева определено е нещо по-различно. Не ме разбирайте погрешно - нейното писане не ми е по-вкуса. Тя е многословна и обяснителна, но в крайна сметка успях да запомня и да различавам нейните герои. А на фона на изтормозената ми от напразно търсене на качествена българска литература душа, това все пак е нещо. Вероятно заради това ми стана тъжно от този скандал. Защото българската литература попада в новините, когато в нея се случи нещо ексцесивно като личностна драма, а не, защото на хоризонта се е появил роман, който да разтърси, развълнува и възвиси. Всъщност може ли да бъде различно в страната в която като върховно литературно гурме ни се предлага Георги Господинов, а той е добър технолог, но думите му са безжизнени като трупове в кланица.
Казвам всичко това с болка, а не със злоба. Но проблемът на българската литература не започва от днес. Тя просто се опита да забрави всичко постигнато през едни прокълнати и заклеймени 45 години и заради това днес прилича на идиотче, които едва сега започва да срича.
Няма как да е по друг начин.