Wednesday, June 04, 2025

Христо Грозев – оръжие за масово поразяване на мозъчни клетки

 

На 15 март 2022 (само две седмици след началото на войната в Украйна) провъзгласеният за медиен полубог "разследващ журналист" Христо Грозев ощастливява българските средства за масова информация със свой анализ за конфликта. 

"Войниците на Путин", казва той с навъсен поглед на нова българска Ванга, "молят за хляб и вода и до дни войната свършва"

Четенето на този "анализ" е мрачно удоволствие за душата. Това е поглед в някаква алтернативна реалност. "Путин", авторитетно се прокашля Светилото, "няма план Б, операцията е разчетена за 10 дни, той затъна, а олигарсите и военните се отказаха от неговата политика"

Нищо от думите му не се сбъдва. 

Но това не е от значение за мейнстрийм медиите у нас. 

Те са задължени отново и отново да вкарват от дрогата "Грозев" в невинните мозъци на публиката, въпреки доказаната й калпавост.

На 21 май същата година Грозев отново изгрява във всички медии. Той носи нова порция проникновени анализи и проверена информация. 

Този път Разследващия е убеден, че руските тайни служби ще направят преврат на Путин. ГРУ и ФСБ вече точели ножове в нощта, за да вземат главата на руския президент. 

Отново издънка. 

 Въпреки това обаче Грозев продължава да развива тази версия - през август пак твърди, че Путин ще падне, но това било лоша новина, защото ситуацията щяло да стане непредвидима. И нито един български журналист не се осмелява да му зададе въпроса какво се случи с неговото бръщолевене от началото на март, когата казваше, че Русия вече (още няма и две седмици война) е изчерпала своите ресурси и я чака логистичен кошмар, който ще позволи на гордата украинска армия не само да ги размаже в Донбас, но дори и да си върне Крим. 

На Грозев такива въпроси никога не му биват задавани. Т

ой се е сдобил със статут на недосегаемост, цялата му биография на дребен медиен аферист и служител на Делян Пеевски бе забравена, а световната пералня представи пред нас някакво ново биологично същество - журналистът от "Белингкат", носителят на "Оскар" Христо Грозев, пред който всякакви полужурналисти в българския ефир припадат.

Великият Журналист обаче не се занимава само с геополитически откровения и видения. 

Не, още през юли 2022 година той бие барабана и обявява на висок глас - само до няколко дни ще извади данни за българска медия, която се финансира с руски пари. 

Той имал документите, имал доказателствата, само трябвало да оформи статията. 

Това е преди три години, а ошашавената публика още чака това величаво разкритие. 

Но оттогава насам Светилото не е казало нито дума по темата, въпреки, че междувременно много пъти изгря на екран като главен сценарист на собствения си конспиративен сюжет. Вече спрях да броя колко пъти Христо Грозев орева света, че руските спецслужби го издирват в световния мрак и искат да го убият. Единственият източник на тази информация е самия той. Но това е Христо Грозев, ей, руски гадове, той ги разиграва както си иска, а те упорито пращат по следите му чистачки, фризьорки, маникюристки, санитарки, продавачки на дюнери и какви ли още не фатални жени, които да го довършат в някоя тъмна уличка. Никой не поиска от Грозев доказателста за думите му или потвърждение на твърденията. 

А междувременно Великият Журналист успя да се замеси в процес срещу обикновени българи във Великобритания, които бяха изкарани международни аферисти от световна величина, които дебнели всяка крачка на Грозев. 

В паяжината на зловредието му попаднаха и две българки във Виена, които бяха обвинени за руски шпионки от БиБиСи, въпреки, че официалните власти така и не им повдигнаха обвинения. 

Как да повдигнеш обвинения всъщност на грандиозното твърдение, че една чистачка може да преследва постоянно шефа на Австрийското разузнаване? 

Но точно подобни псевдоинформации и елементарни интриги са в основата на дейността на Христо Грозев, превърнат отдавна не в посмешище, а в адско оръжие срещу съвсем обикновени хора, агент на хаоса, гарантиран от силиконовите гръбнаци на повечето световни медии.

Така стигаме до последната епична драма с участието на Носителя на "Оскар" - той обяви, че ще извади данни за български журналист, който си е сътрудничил с ГРУ. 

Той бил открил "назащитен сървър на ГРУ" и там се сдобил с цялата информация. Понеже на този етап сетивата на всеки нормален човек вече са вдигнали стачка или за запищели от ужас, нека да обърнем внимание отново - най-секретния и опасен отдел на военното разузнаване е оставил свой сървър незащитен. Нали разбирате, че подобно твърдение не бил минало дори и пред първолаци, но Грозев го пробутва на бг-медиите и нито една от тях не подложи на съмнение неговите грандомански оливания. Та Грозев нахлува в незащитения сървър както си иска, точи безкрайни списъци с информация и открива, че крехката и красива българска журналистка Диляна Гайтанджиева през 2017 година е работила с ГРУ. 

И, разбира се, Великият Ум пусна тази бомба в ефир, но без да даде нито едно доказателство, абсолютно нито едно. 

Със същата сила можеше да я обвини, че е рептил, извънземно, представител на световното правителство или внедрен в редиците на човешката раса марсианец. След това прочетох внимателно т.нар. "статия", а всъщност един безумно скучен текст, изпълнен с внушения, интригански до безумие, но всъщност не съдържащ нито едно доказателство. Най-голямото обвинение към Гайтанджиева в него е, че си е чатила с профил в Туитър, който след 2017 година вече не е активен. Също така тя била споменавана в различни чатове на трети страни и най-важното - Гайтанджиева е имала наглостта да извади и да постави на бял свят темата за това как българско оръжие стига до радикални ислямски групировки. 

Това е нивото на доказателствения материал в текста и авторите му прекрасно знаят, че подобна помия няма да мине в нито един съд. 

Те заради това разчитат на подлата комбинация от внушения, безкритични медии и скрити заплахи към смелата журналистка, че в затвора щяло да бъде по-безопасно за нея.

В ситуацията с Грозев обаче регистрираме огромен медиен провал. Средствата за масова информация напълно безкритично предадоха една новина, която не почива на никаква доказателствена база. Грозев не извади нито едно документално доказателство, а негов партньор в журналистиката буквално призна, че това е от случаите в които трудно се намират доказателства. 

Въпреки това обаче средствата за масова информация блъвнаха срещу Гайтанджиева, въпреки, че качеството на нейната работа е доказано отдавна. 

Всъщност тя е трън в очите на статуквото още, когато показа, че българското оръжие отива в ръцете на ислямските радикали в Сирия, а се превърна в непоносим огън, защото единствена започна да вади информация за биолабораториите в Украйна. 

Това не е фалшива новина, нито теория на конспирацията, защото данните за тях бяха потвърдени от самата Виктория Нюланд, но много от световните медиите предпочетоха да си затворят очите за това самопризнание. 

Ето как Гайтанджиева започна да се превръща в мишена на дребните политически интриганти като въобразеният журналист Христо Грозев, уникалния анализатор, който досега не е направил нито една точна прогноза. 

Всъщност престъплението на медиите започва от момента в който един човек като Грозев бива представен като журналист и анализатор. Не, той е идеологически работник, той е дребна пионка в голямата пропаганда, която трябва да промие мозъка на населението и да го научи да се задоволява не с истината, с някаква плява, която да му дава илюзията за знание.

Одиозната фигура на Грозев се опитва да се превърна в идеолог на лова на вещици, но истината е, че ако в българското общество има поне елементарен демократичен инстинкт, то би трябвало да намери сили да се съпротивлява на този тюрлю-гювеч от макартизъм и мракобесие. 

На този изпит първа, както винаги, се провали либералната общност, защото тя започна да хвърля токсички слюнки по Гайтанджиев, без да си опита да види, че срещу нея няма нито едно доказателство, нито едно истинско обвинение, освен порция мръсотия, пусната от един доказан изпълнител на мръсни поръчки. 

Винаги съм си мислил, че тези, умните, красивите, светлите и небесните първи ще се опитат да следват демократичните принципи, но те са просто една биомасовка, секта за многократна употреба и Грозев прекрасно ги е изчислил и разчита на техните инстинкти на политическа амеба. 

Новото в този случай обаче е, че независимо, че БНТ и БТВ дадоха широка трубуна на грозевщините много по-голямата част от обществото ги разпозна като пропаганда и извращение. 

В други години повечето хора щяха да си замълчат, но сега зад Гайтанджиева застана стена от хора. 

А това е началото на някаква надежда. 

Христогрозевците по света най-много ги е страх точно от това.

 

Кратка пауза за литературна критика

 

Поезията е най-висшия литературен жанр и никога, никога, никога не бива да снижаваме критериите към нея. Защото, ако предадем поезията можем да захвърлим цялата литература на боклука, а космическият вятър да ни разпилее на прах.

Точно заради това с удивление видях на какво стихотворение е присъдена наградата на публиката на Славейковите награди за поезия. Няма да ви цитирам цялото стихотворение, но ще извадим подбрани части, за да се насладим на това посещение в ада на думите:

 

...но теб те няма вече на света,

сърцето ми във рани стана,

и плача вътрешно сега...

 

Вътрешният плач винаги ми е бил любимо занимание.

Няма графоман по тази земя, който да не плаче вътрешно, да не крещи умствено и да не е тъжен наужким.

 

"...живота идва и си отива без да очакваме,

не можем достатъчно да му се порадваме.

Казват, че времето лекува всички рани,

но минаха години и останаха неща неразбрани..."

 

"Рани-неразбрани" влиза в списъка на любимите ми рими. Ефектна е по-холивудски, а подозирам, че ако я изрека срещу стена, ще успея да сваля боята от нея.

 

"...не познавах още злото

и с годините си мислех, че вечно ще е доброто".

 

В колекцията си от рими слагам - "злото-доброто". Мисля, че с тази рима мога да избия насекомите в някоя овощна градина (в нощ незрима...)

Охх, тук се налага да продължа

под сенките на ужаса

в мрака на нощта

(съжалявам графоманията е заразителна)

но авторът не спира:

 

 

"Та нали животът е това,

да сме добри и и да правим по-добър света

растеш, съзряваш и помъдряваш

и нещичко от теб оставаш".

 

Този куплет е като мачете в черепа.

Баналността му е болезнена, графоманията влудяваща.

В него не просто няма оригиналност, ние стоим пред черна дупка, която всмуква целия свят в себе си. Убеден съм, че някъде в ада цялата вечност е посветена на създаването на такива куплети.

 

"...отиде си без да знам и да очаквам,

остана ми цял живот да те оплаквам..."

Пред нас стои академик на римите. Очаквам-оплаквам. Това е рима, която прогаря като киселина.

 

"...Обичах те и вечно ще те обичам,

обичта остава жива и знам,

че ще си някъде там, някъде там..."

 

Убеден съм, че лирическата героиня е избрала смъртта само и само да избяга от такова поетично торнадо, което й се е стоварвало като истинско бедствие в мозъка.

Аз се подигравам на графомана, но всъщност истинският обект на критика е публиката, която наистина е загубила сетива за поезията.

Вината не е нейна.

Убийството на литературната критика ни доведе до този бряг на китовете-самоубийци. Само в безкритична атмосфера могат да живеят поетите с "есен-песен" и Георги Господинов.

Критиката е основата на литературата, защото тя възпитава публиката и слага написаното в автентичен културен контекст. Но това трябва да е критика, която не капсулирана в главата на Амелия Личева и нейната компания, а критика подобна на Белински - която обхваща литературата, политиката, геополитиката и всичко важно, за да може да разположи и автентичната поезия някъде там и да я направи част от живота.

Иначе сме обречени до безкрай да възпроизвеждаме толкова тежка графомания, че направо

не знам как ще я караме,

нито как ще оцеляваме

крайно време е ужасите да спират

и да четем поезия без мозъчните ни клетки бавно да умират

 

Развалих ритъма модернистично, значи заслужавам поне втора награда на публиката.

 

Monday, June 02, 2025

Диагноза

 

Каквото й да се случва в тази вселена - отговорът на ген. Атанас Атанасов (известен с миниатюрния си псевдоним) е неизменно един и същ. Веднага да свикаме заседание на комисията за контрол на спецслужбите.

Шепа квартални луди твърдят, че има саботаж на великия ни самолет F16 - Анасов свиква заседание. От него излезе, че никакъв саботаж няма, но кой ти гледа такива детайли.

Осъждат много несправедливо българи във Великобритания - Мниатюрния веднага свиква ново заседание. Руските шпиони няма как да не се разтреперят от такава решителност.

Сега Христо Грозев пуска пореден пасквил, но Атанасов отново е на бойния фронт. Пак иска заседание, изслушване на шефове на спецслужби и безкрайно въртене на една и съща плоча.

Това вече е диагноза. 

Дефиницията за лудост е да правиш едно и също, а да чакаш различен резултат. 

Но Атанасов е недосегаем за природните закони. 

Той имитира дейност, за да трупа политически точки пред старите реститутки и техните шпиономански страсти.

Резултатът е политика на празни обороти, парламент, обезсмислен от съдържание и одиозни карикатури, които се опитват да си придават важност.

Маяковски навремето мечтаеше за заседание, които да изкорени всички заседания. 

Моята мечта е по-скромна - едно заседание на комисия, което да забрани на Атанасов да прави каквито й да е заседания. 

Защото диагнозата му отдавна е ясна.

 

2 юни - ден за почит, преклонение, мъка и надежда

 

Всеки 2 юни е ден за почит, преклонение и спомен за онези, които бяха толкова велики и така изпреварили времето си, че още стоим на техните рамене, за да можем да гледаме към различни хоризонти.

Христо Ботев и неговите другари, неговите съратници от различни епохи, направиха така, че България да я има.

Те зазидаха своите думи в основата на българския дух и в основата на нашите мечта за различен свят. Свят без робия, свят без иззедници, свят в който за всеки да има място и никой да не е забравен.

Точно заради това всеки 2 юни е и ден за равносметка.

За задаването на онзи болезнен въпрос - достойни ли сме за онези, които се жертваха за нас.

Следваме ли техните завети?

Щеше ли Ботев да се чувства добре в днешна България с неговия огнен дух, безстрашие и абсолютна нетърпимост към всяка еснафщина?

Отговорът няма да ни хареса.

България още воюва за своето достойнство, но не е ясно дали някога ще го намери.

Нима борците за нашата свобода биха се радвали на страната с африканско неравенство, работещи бедни и отчаяни хора, заклещени в усмирителната риза на вечни дългове, бързи кредити, ниски заплати и постоянна несигурност.

Свободата е важна, тя лежи в основата на едно общество, но нима може да бъде свободен един човек, който няма хоризонти пред себе си и живее ден за ден в името на простото оцеляване?

Това са въпросите, които можем да открием и в поезията на Ботев.

Точно за тях се сеща Никола Вапцаров, когато пише стихотворение за Ботев. Там един работник му казва, че Ботев не е в митологията, а в мъката на отрудения човек, в изтерзаните от бедност работници, в онези, които превиват гръб от тъмно до тъмно, но така и не получават шанс. Там е скрит истинският Ботев, онзи, който пребори времето и зададе правилните въпроси.

Тези въпроси ни терзаят и до днес.

Защото със своята саможертва Ботев ни даде урок по съпротива.

Падайки безстрашно на връх Вола той показа толкова епично единство на живот и идеали, че ние винаги ще бъдем в дълг към неговата памет. Защото той завинаги ще остане символ на онази различна България заради, която си струва да умреш, на онази сънувана страна заради която всяка жертва е оправдана. И това разяжда обществото ни днес.

Точно в 12 часа днес видях как много хора спряха колите си насред движението и излязоха навън, за да отдадат своята почит под воя на тъжните сирени.

Точно в този миг изпитах гордост и мъка.

Гордост, че съм част от народ, който въпреки самоубийствената вълна от нихилизъм, която се опитаха да ни инжектират, никога не предаде своите истински кумири и запази най-чистата и свята памет за тях. И мъка, защото този народ заслужава различна съдба.

Днешните българи заслужават да видят страната си, осъществена спрямо заветите на истинските герои, а не пленник и заложник на политически мижитурки, които не биха съществували в погледа на нашите истински светила. Това е надеждата, която ме крепи днес. В най-големия исторически мрак Ботев имаше сетивата да мисли не само за свободата, но и за различно устройство на света. И смятам, че тази ботевска искра е жива, тя пламти все още в погледите на хората, в погледите на всяко едно поколение и знам, вярвам, надявам се, че един ден тя отново ще се превърне в онзи пречистващ пожар, който ще разстави всичко по местата му.

Това е 2 юни.

Денят на надеждата.

Поклон пред паметта на великите!