Махалото в ляво и дясно

 

Има нещо много интересно и екзотично в българския политически модел. Лявото и дясното са като огледални образи. 

Когато десницата е в подем, левицата стене ранена. 

Когато левицата започне да се навдига, десницата влиза в пропуквания, отлюспвания, вътрешни драми и бълбукащи противоречия. 

И под дясно разбираме всички клонинги и нови превъплъщения на старото СДС.

ГЕРБ не е дясна партия. 

ГЕРБ е партия на властта. 

Тя е онова, което получаваме, когато съединим в едно властта, парите, олигархичните интереси и безподобната наглост. 

Социолози като Андрей Райчев обичат да наричат това "център". 

Това обаче е романтична фантазия и недотам благородна лъжа.

Когато през 2016-2017 година БСП достигна близо милион гласа на избори, градското дясно мелодраматично се разпадна на три части и дори не влезе в 44-ото Народно събрание. После им бяха необходими два милиона пърформанса, дебаркирането на Росенец и опитът за узурпация на протестите, за да получат отново парламентарно присъствие.

В онзи миг БСП вече се беше разкашляла, а следващите вотове отново и отново блъскаха крошета по левицата.

Десницата напери перки, тръгна да се обединява, присмука ПП в своята орбита и резултатът веднага се видя. Станаха втора политическа сила, страстно полегнаха на Борисов и Пеевски, но с такова кифленско самочувствие, че човек неволно започваше да изпитва уважение към тях.

Последните избори пак задействаха политическото уравнение.

За първи път от три години насам БСП спря свободното падане и дори увеличи резултата си с над 32 хиляди гласа.

Ефектът беше мигновен.

Три дни след изборите евродепутатът Радан Кънев публично обяви, че коалицията ПП/ДБ e пред разпад. Тя, каза той, в момента почти не съществува.

Турбуленцията в десните среди беше очаквана като метеорологическо явление. 

Всеки път, когато в психодясното се натрупа тинята на компромисите, грешките, абсолютните лъжи и токсичното лицемерие, то имплозира, а след това комедийно се разпада. 

Не правим този извод, за да се надсмиваме на трагедията. Възприемаме това просто като знак, че процесите в левицата са в положителна посока.

Силното ляво е най-добрата гаранция за спирането на дясното лицемерие и оливането с жълтопаветни лъжи. 

Разпадът на дясната коалиция е неизбежен. 

Дали ще се случи сега или след известно време, но сметката за сядането на софрата с Пеевски е солена и никой не иска да я плати. 

За целта всички партии ще се стопят в мрака отново, за да се опитат да изплуват след известно време с нови имена и още по-кифленски тъпотии. Ето защо БСП и нейните леви партньори трябва да са силни. 

Крайно време е да оставим разпадната десница да си стои постоянно в мрака.

 

Без формули и ала-бала

 

Нощта на изборите.

Делян Пеевски тъне в мистична неизвестност. 

Вместо него пред камерите застава политическият му оръженосец - кметът на Кърджали Ерол Мюмюн.

Това, което каза, трябва да остане в историята. Защото такъв грандиозен спектакъл рядко някога е бил разиграван по време на целия преход било преди, било след избори.

Питат го каква е формулата за управление. Отговорът е епичен: "Формулата е следната: каквото й да бъде формулата, важното е да има редовен кабинет".

Журналистите са като напръскани с нервнопаралитичен газ след това откровение. Следва ново питане - с кого ще водят диалог хората на Пеевски. 

Отговорът е моментален като изстрел: "Не е нужно да се рамкираме и да изпадаме в конкретика с кого можем и с кого не можем да водим диалог...".

В този миг зад гърба на Мюмюн бившият евродепутат и настоящ кмет на Джебел Неджми Али се изстрелва като политкомисар, защото усеща, че работата става дебела. Добира се до микрофоните и в движение внася уточнение във "формулата". Пеевски и компания щели да търсят братя-евроатлантици, с които да управляват. Евроатлантическия вектор, европейските ценности, дрън-дрън и всичко останало...

На Мюмюн му е необходимо известно време, за да осъзнае къде е престъпил партийните повели, но после почва да кима вдъхновено. 

Истинска антропологична катастрофа. 

Политически апокалипсис, но особено ярка метафора за метастазите на бг-евроатлантизма.

Всъщност Пеевски и неговата партия не са политическо явление. 

Кадрите на мастития бизнесмен ясно го демонстрират. 

Няма формули за участието във властта. 

Самото участие е от значение. 

Политиката, превърната не просто в келепир, а в корпоративен мениджмънт. 

На този фон опитът за инжектиране на някакъв политически смисъл е бутафорен. 

Евроатлантизмът не е философия, а само луксозна рокля за максимална привлекателност. 

Именно това технологично разбиране за политиката извращава българските обществени процеси. 

Когато изтръгнеш идеите от политиката, получаваш Ерол Мюмюн по телевизора. 

А фактът, че неговата политическа сила с корпоративен устрем стана четвърта може единствено да ни изплаши за бъдещето на страната. 

За тези хора няма формули, няма ала-бала, всичко е участие в политиката на всяка цена, дори и върху труповете на надеждите за различна България. Все пак гласът стигна до 500 лева, инвестицията трябва да бъде избита, нали така? 

Няма какво да си играем на формули...

 

БСП спря свободното падане

Резултатът на левицата не е повод за празник, но е достатъчно забележим, за да даде надежда за бъдещето за първи път от седем години насам

 

 

Седмите поред парламентарни избори от 2021 година насам ще се запомнят само с две неща: за първи път в историята на прехода 9 партии попаднаха в Народното събрание и сривът на левицата спря.

Реално погледнато това са двете неща, които един ден могат да бъдат отбелязани в учебниците по история. Всичко останало, дори и възходът на Пеевски и неговата армия от платени ботове, ще са само бележка под линия. Заради това си струва да се концентрираме в резултата на "БСП-ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА".

Той не е повод за безкрайна радост, защото проблемите са очевидни, но също така за първи път от години насам левите избиратели не висяха пред телевизорите с апокалиптичното усещане за надвиснала катастрофа. Напротив на тези избори големият въпрос беше не дали БСП ще се срине, а с колко е в състояние да повиши резултата си. Има разлика в усещанията, нали така?

Преди да се впуснем в истинския анализ обаче нека съвсем набързо да опишем контекста от който тръгва левицата.

Избори 2017 година - 955 490 гласа. Април 2021 - срив наполовина: 480 146 гласа. Юли същата година - 365 695 гласа. Ноември - 267 817 гласа. Октомври 2022 - 232 958 гласа. Април 2023 г. - 225 914 гласа. Юни 2024 година - 151 560. Седем годишен цикъл на свободно падане.

Това не е картината просто на разпад.

Това е пейзаж на политическа катастрофа.

Всеки анализ, който не отчете този факт е не просто злонамерен, той е умишлено интригантски.

 

Мъчителното събуждане тежка кома

 

След абсолютният политически провал през юни БСП спешно трябваше да търси не просто лидерска промяна, а политическа трансформация, която да спре разпада и постоянният отлив на избиратели. Така се стигна до идеята за голямото ляво обединение.

От първия момент обаче атаките срещу БСП не спряха. Вместо да поработи върху собствената си кондиция левицата се оказа обсадена от медиен картечен огън и юридически драми. Корнелия Нинова отказа да признае собственоръчно написаната си оставка и вкара БСП в съдебна сага, която продължи буквално до предпоследният ден на регистрацията на ЦИК преди около месец и половина. От юни до септември БСП беше непрестанно атакувана, че е овладяна от превратаджии, че нечистите корпоративни интереси са взели връх, че новото ръководство е нелегитимно. Да припомняме ли, че малко преди съдебното решение за това кой представлява БСП, Георги Свиленски и Иван Ченчев с пълномощно от Нинова се опитаха да вземат на абордаж партията като я регистрират те. Тези няколко месеца бяха безценно време, което БСП така и не успя да използва, за да възстанови своята кондиция и реално едва преди месец и половина започна същинската политическа работа.

Голямото ляво обединение стана факт едва на 5 септември. 52 дни по-късно той трябваше да се яви на избори. Очевидно е, че времето съвсем не беше достатъчно.

Само за пример. Работата по "Коалиция за България", предното голямо обединение на левицата започна през 1999 година, а първите избори на които се яви тя бяха през 2001 год. Тогава коалицията имаше достатъчно време, за да заработи ефективно като добре смазан механизъм. Този път БСП и нейните партньори бяха лишени от този лукс. Трябваше да се учат на партньорство в движение. Да преодоляват скоростно различия и организационни проблеми. Резултатът не предизвиква възторг, но е факт едно - левицата е нагоре с 32 393 гласа. На фона на безкрайните тролски атаки в социалните мрежи и шумните призиви да не се гласува за БСП, направени от "симпатизанти". Това си е събуждане от тежка кома. БСП за първи път от три години насам добави, а не изгуби гласове. Не е постижение за дълги аплодисменти, но подценяването му също ще е глупаво.

 

Идейният облик и неговите сенки

 

"БСП-ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА" не е политическа рокля за едно носене. Тя е дългосрочен проект, нова стъпка от идеологическото развитие на лявото пространство. Тоест това обединение започва с възход, макар и не толкова голям колкото ни се иска. Но никой не е казвал, че процесът ще е лесен. Напротив - в последните 4 година БСП се отказа дори и от претенциите да бъде идеологическа партия. Тя се заплете в безкрайни битки на абсолютно безпринципна основа и загуби социалният фокус от безкрайните импровизации за това как да се хареса на хората. Нека да припомним, че миналата година за изборите БСП превърна в своя основна тема не социалната политика, а събирането на подписи срещу джендър-идеологията в училищата. Левицата не е предала тази битка, но тя така и не успя да трогне избирателите. БСП се луташе в отровната мъгла на своето безвремие и това си пролича по резултатите.

Тоест пред "БСП-ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА" стои отговорността не само да повишава резултатите, но и да възвърне политическата физиономия на лявото пространство. Процесът е дълъг и няма как да се случи за 52 дни. За 52 дни обаче да върнеш над 32 хиляди гласа си е едно малко постижение. Защото идеологическата черна дупка в която попадна БСП направи следното: отказа много избиратели да гласуват, а други тръгнаха да търсят себе си във "Възраждане", "Меч", "Величие" и къде ли още не. Тяхното връщане изобщо няма да е лесно, защото БСП трябва да се отърве от комплекса си, че някой път говори твърде радикално и така подплашва митичната периферия. Видя се, че кризата издуха перифериите - днес имаме неполитическа битка на твърди ядра, а вотът не се мери с предлагана политика, а с гръмки фрази и тупане в гърдите.

БСП няма правото да бъде като останалите партии, но трябва да осъзнае най-важното. Нейните избиратели искат тя да не се страхува да бъде радикално лява и то там, където е важно - в удара по икономическите фундаменти на системата. В яростната защита на обикновените хора, жертви на безкрайната експлоатация, изразяваща се в най-ниските доходи в целия ЕС. Левите искат БСП да присъства в големите международни теми на обществото - войната в Украйна, геноцидът в Близкия изток. Така стъпка по стъпка се връща идеологическо доверие. Но нека да бъдем честни - ако БСП беше продължила да губи гласове, днес щяхме да говорим за съвсем друго. Фактът, че имаме възможност да предпишем рецепта за бъдещо поведение, показва, че тези избори наистина обърнаха тенденцията. И в политически, а и в идеен план.

 

Завръщане в бъдещето

 

Както вече казахме резултатът на БСП не е повод за гръмване на бутилки с шампанско, но пък дава добра основа за бъдещ растеж. БСП с години изостави своите местни структури, които западаха все повече и повече, а именно те бяха гръбнакът на успехите преди. Очевидно е, че освен политическа предстои и много партийна работа, защото иначе този растеж на гласове ще остане напразен.

Въпреки, че ако БСП успее да се превърне наистина в лява партия на действието и застане наистина в защита на работещите хора, то организационните проблеми няма да тежат толкова много и да влачат лявата коалиция към дъното.

На тези избори БСП успя да се помири със самата себе си, със своята история и минало, а само така може да се произведе здравословна политика. А фактът, че левицата се завръща на политически терен като смислена сила може да се види най-добре отразен във възклицанията и охканията на десните полумислители.

Ден след изборите проф. Евгений Дайнов изпъшка пред БНР, че БСП може да бъде тласната и към ГЕРБ, и към ДПС, изобщо навсякъде. Идеологът на некъпаните елитаристи пет пари не даваше, че неговите собствени любимци вдъхновено разтриваха шкембето на Пеевски, за да получат одобрението му и неговото сътрудничество. Той превантивно гърми по другите, за да прикрие безчестието на десницата.

БСП на този вот постигна и друга тиха победа. Колкото и опита да бяха направени партията не бе пришита към Пеевски и корпоративното крило на българската политика. И това е следствие от новопоявилия се политически гръбнак на идеите. Когато го имаш изобщо не може да те притесняват дребните плюнки на тролове, както и всички медийни интрижки на бившата председателка.

БСП на този вот не успя да получи голям импулс. Но така е доста по-добре. Бързите победи завършват нещастно и драматично - само вижте ПП, или ИТН при това. Единственият смислен растеж е, когато бавно, отчитайки грешките заставаш пред избирателите и натрупваш доверието отново.

Свободното падане спря.

Сега само от нас си зависи да разперим криле отново.

Какво по-хубаво от това?

 

Кирил Маричков и съдбата на разполовеното поколение

 

Смъртта на Кирил Маричков разтърси обществения живот на България.

Нямаше как да е по друг начин -  „Щурците“ са една от легендарните български групи, пионери на рок-музиката, а самият Маричков символизира две от трите епохи в които България живя през размирния 20-век. Тези епохи и до днес, в новото столетие, продължават да оставят своя огнен отпечатък върху съдбата, мечтите и скандалите в нашето общество.

За музиканта бяха казани много думи.

Повечето патетични и изпълнени с преклонение. Смъртта винаги отменя миналото и разполага човек във вечността.

Колегите му поискаха да му издигнат паметник, а Евгений Дайнов в неговия си свръхпатетичен стил го го нареди сред хората, които са спасили „духа на България“.  „Българите безпогрешно избират своите герои. И това ги спасява. Всеки път“, опиянено се провикна в „Дойче веле“ той.

Това е една много специфична линия на героизация на „Щурците“, която тече в последните 30 години. Те бяха обявени за глас на свободата, за предтечите на европейска България, за джентълмените в мрачното време на социализма. Започнаха да се градят легендите за групата, която съществува въпреки ДС, комсомола и партията, за преследваните творци на чийто концерти всеки път гъмжи от милиция, за да следят за неправилно и непартийно поведение, както и страшно много друга митология, която се разшири като ракови разсейки и иззе не просто разговорът за миналото, но и истината за него. Оказа се, че никой не дава пет пари за истината. Тя се оказа ненужна, натикана в прашните ъгли на съзнанието, беше подчинена на днешната политическа конюнктура, а това винаги е опасно. Защото, когато се откажеш от търсенето на истината, ти се отказваш от възможността за истинска промяна.

Медиите, феновете на Кирил Маричков и политическите му обожатели не му правят добра услуга като го представят едностранчиво и то точно по този начин.  Най-малкото, защото този образ е неверен, а това е гавра и с паметта на музиканта, както и с целия му живот.

Маричков е символ на една епоха, на разполовеното поколение, на тези, които беше писано да изкарат половин живот в НРБ, а другата половина само в РБ. Трагедията на това поколение и до днес стои невидима и неразказана, защото общо-взето никой не дава пет пари за нея, но един ден цялото това пренебрежение ще се върне, за да ни отнесе като лавина. Историята не търпи черни дупки и ако ги пълним с лъжи, тя рано или късно ще изригне като бомба.

В началото на демокрацията Кирил Маричков изпя "Аз не съм комунист и никога няма да бъда". СДС възприе тази песен като свой неформален химн. Хора с блеснали очи обясняваха, че това е поглед във вътрешния свят на свободния човек, който никога не е носил оковите на идеологията и винаги е бил вътрешен дисидент. Повечето говорещи не визираха вокалиста на „Щурците“, о, не, те визираха самите себе си.  В началото на 90-те България се събуди с повече дисиденти отколкото можеше да поеме здравия разум.

Маричков изпя „Аз не съм комунист“ обаче със същата страст с която през 1974 година изпя стихотворението на Димитър Методиев „Посвещение“.

В него има величествени редове, защото Методиев е поетичен титан:

Не съм от пръст, и няма пръст да стана.

И няма Бог със Дявол да спорят

за моята душа -

пред тях на съд,

Аз нито жив, ни мъртъв ще застана!

Дух от духа ти, плът от твойта плът!

От теб дойдох, при тебе ще се върна!

Когато твойто знаме ме прегърне!

И твоите ръце ме понесат!

Нека да поставим стиховете в контекст  - посвещението е към БКП. Това са думи за партията, превърната в отделен религиозен обект. И „Щурците“ се вписват в ритуала на поклонение пред нея.  

Един приятел правилно написа, че едва ли милиционер със револвер на челото е накарал Маричков да пее тази песен. Той я изпълнява искрено и със страст.

Но в случая не се опитвам да обвинявам никого.

Маричков пее, че е плът от плътта на партия, която предаде самата себе си и вдъхна живот на много други в годините на прехода.  Защо една частичка от тази плът да не тръгне да пее, че не е комунист и никога няма да бъде? Историята на БКП познава къде-къде по-големи превъплащения.

Толкова други направиха абсолютно същото.

Маричков е правило, не изключение.

Познавайки българската национална душа в края на живота си музикантът вероятно сам е вярвал в тези думи.

Макар и в тях да няма капчица истина.

Логиката на живота в държавата на вечния преход е точно обратната. Аз бях комунист, но времената се смениха и вече съм антикомунист. Това е философията на политическия нокаут, който овладя всички пространства в държавата.

Преходът ще се запомни не със своя грандиозен провал да осигури по-добър живот на хората. Ще се запомни с мащабното пренаписване на живота на толкова много хора. Всички кариеристи, които драпаха за членство в БКП с цената на всичко, след 10 ноември се осъзнаха като либерални демократи, презиращи комунизма.  Децата на старата номенклатура се събудиха като идеологически лидери в десницата. Музикантите, подкрепяни активно от държавата, се оказаха бардове на голямата свобода. България колективно заживя в стихотворението „Балада за обратните истини“ на Франсоа Вийон.

Припомнянето на другия образ на Маричков не е опит за заклеймяване.

Но все пак паметта е важна.

Не можем да я изтрием, както е непосилно трудно да променим своя ДНК-отпечатък. Паметта е ключова, ако искаме да разберем мъчителната съдба на България – страната, която трябваше да погълне две реалности едновременно. Държавата в която практически отсъстваха дисиденти изведнъж се оказа пълна с такова количество антикомунисти с плам, че те заприличаха на ходещи карикатури.

Ако Кирил Маричков беше честен пред себе си и не беше тръгнал да участва в поредния конкурс за песен "Либерален мак", можеше да изгради от живота си прекрасна биография за цената на компромисите, за битката за малко свобода, за вечното танго с властта - крачка напред, две крачки назад.  Защото точно това няма кой да му го отнеме. В условията на авторитаризъм всеки напредък е продукт точно на този вечен танц на твореца с политиката.

Вместо това образа на измисления дисидент предизвиква толкова негативизъм днес, защото доста хора помнят истината и помнят различните посвещения, политическите песни, а и всички възможни направени компромиси.

Това не прави Маричков неталантлив човек, но дори и големия талант може да бъде пречупен в паяжините на измислицата. А днес се опитват да ни заключат в нея и всяко припомняне на миналото се счита за форма на гавра. Защото е много по-лесно да го пренапишеш и преиначиш, отколкото да го разкажеш наистина обективно. Обективният разказ обаче би разрушил днешните икони, а те точно това не искат.

Разполовеното поколение на България има различна съдба. Част от него изтля и не успя да се приспособи към новите условия. Те бяха готвени да живеят в съвсем различна държава. Другите се оказаха по-гъвкави, набързо си съчиниха алтернативни биографии, но лъжата им помогна да оцелеят. Някои пробиха до най-високите политически върхове. Но ако днес политиката ни носи тежкото усещане за неавтентичност, това се дължи на факта, че всички, абсолютно всички осъзнават лъжата, но малцина имат куража да й се противопоставят.

България е местопрестъпление, а жертвата е миналото.

Виновното минало, което никой не иска да си припомня.

Това обаче е опасна стратегия. Защото миналото винаги излиза като зомби от гроба си и барикадира тези, които най-много се страхуват от него.

Точно заради това в деня на погребението на Кирил Маричков няколко пъти подред си пуснах песента "Посвещение".

"Щурците" са добри музиканти, Димитър Методиев е развихрен поет.

Много яка комбинация.