Проклятието

Древното проклятие на стратегиите отново навдигна глава в политическия мрак на България. Последната новост в обществения пейзаж се оказа триумфалният опит на София да се сдобие със Стратегия за обществените тоалетни.

Веднага щом чухме думата стратегия усетихме как демоничните енергии се раздвижиха зловещо. В България, когато институциите искат да не решат някой проблем, те веднага пишат стратегия за него. Страната ни е е рекордьор на "Гинес" по брой на стратегиите, чиято цел е да хвърлят за кратко прах в очите на някой, а после да прекарат цяла вечност до пълното си пожълтяване в нечие министерско чекмедже или компютърна директория.

България има Национална стратегия за отбраната, а армия, която вече е под критичния минимум.

Приета е Стратегия за борба с бедността, а сме най-бедната държава в ЕС.

Хвалим се със Стратегия за заетостта, а безработицата непрекъснато скача.

Написана е Стратегия за ускорено икономическо развитие на България, а показателите ни са като на африканска държава.

На документи има Национална стратегия за регионално развитие, а се оказа, че половин България тъне в Средновековието.

Прекрасно звучи, че има Стратегия за здравеопазване и още по-гадно да видиш, че има болници, които приличат на концлагери по своите условия.

Писането на български стратегии трябва да се изучава в университетите по черна магия. Защото това е тъмно изкуство с древна злокобност.

Заради това призоваваме, не, направо молим горещо - в никакъв случай не приемайте стратегия за обществените тоалетни в София. Да не сте посмели.

Това е най-сигурният начин всички столичани да бъдат обречени на продължително и мъчително стискане...

(Коментарът е написан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Опаки и черногледи хора

Медиите се давят в политическо черногледство. Хората също. А черногледството е вредно за здравето, предизвиква задух, свиване на кръвоносните съдове и пречи на човешкия организъм да види качествено светлината, която пръска този кабинет с неуморната си работа.

За пореден път тези дни българската обществеността потъна в традиционното си черногледство около един мач на отбора на премиера "Тигрите" от Бистрица, който бе игран на Националния стадион "Васил Левски" в присъствието предимно на публика от министри. Срещата бе увековечена в публичното пространство от една снимка на финансовия министър Симеон Дянков и неговата заместничка Боряна Пенчева, които на същия мач държат плакат "Тигрите - без дефицит". Гневно цунами обиколи виртуалната общност на България. Стотици потребители във Фейсбук изпробваха ироничните си умения върху фигурата на вицепремиера. Ето как черногледството погубва нацията.

Веднага започнаха да се сипят въпросите. Колко струва използването на Националния стадион за мач на един регионален отбор? Защо вместо да мислят откъде да намерят пари за възстановяването на Перник, министрите цинично са се разположили на стадиона, за да гледат как премиера с настървение гони топката?

Черногледство. Пфуу.

Никой не си казва, че много по-скъпо би излязло, ако трябваше да плащат и на публика да гледа мача. Ето как народа не може да види позитивното, което върши този кабинет, а се втренчил удивително в дребнотемието - малко пропиляни пари за електричество посред криза. Чудо голямо. Че Сребърния фонд за какво е? Нали трябва да ни служи в епоха на бедствия. А под бедствия, всички знаем, се разбира единствено ситуация в която отборът "Тигрите" от Бистрица е заплашен да загуби.

Народът не може да види голямото и все втренчва в дребното - собствения си портфейл и намаляващи пари.

И да ви кажа - това е световен проблем. 

Някакви си европейски черногледци пък тези дни започнаха да бълват огън срещу шефката на МВФ Кристин Лагард. Само преди няколко дни тя язвително атакува гърците, че не си плащали данъците. Сега пък едни мрачни европейски души изнесоха на бял свят факта, че французойката изобщо не плаща никакви данъци. 

Удивително е как винаги става така, че богатите дават акъл на бедните, въпреки, че всяка криза по земята е предизвикана от тях. 

Сринаха банките, а пък казаха на обикновените хора да свикват с ниски заплати. 

Унищожиха промишлеността, а пък обобощиха, че хората трябва да се примирят, че безработицата ще расте. 

Прецакаха климата, а пък хвърлят плюнки от ярост, ако някой нещастен пролетарий забрави да си загаси единствената крушка в "Деня на земята".

Защото богатите са високи и благородни хора, които имат светлина в погледа, оптимистични души, позитивна нагласа и добро храносмилане. А бедните злобари им дай само да тънат в черногледство и да се питат защо светът не е справедлив и защо винаги те се оказват виновни.

Абе, опаки хора. 

Вечната памет на дъждовете

Поезията е маниакално проявление на духа. Просто никога не си сигурен от какво ще задейства желанието за поезия на един човек. Вселената е пълна с поетически стимули, а това предвещава една огромна културна параноя - каквото и да правиш, както и да се опитваш да избягаш, споменът за някое стихотворение те настига, превзема те като американска армия арабска държава с петрол и те оставя замислен в най-неподходящите мигове. Под най-неподходящи мигове в случая имам предвид състояние в което се бориш с остатъчните ефекти от висока температура, стомахът ти се бунтува като колба от екстремен химически експеримент, навън трещят библейски светкавици, които озаряват по мистичен начин романтичното Подуяне, а дъждът се лее като в холивудски апокалиптичен екшън.

Реших да отворя вратата на балкона, за да видя как се отразява природния катаклизъм на околния пейзаж и ме духна един необичайно студен вятър за края на май, когато човек очаква от природата единствено достатъчно топлина, за да може минижупа отново да излезе на мода сред жените. Постоях известно време да погледам дъжда, защото човекът е не само политическо, но и културно животно и лесно се предава на меланхоличните тв-мигове в своето битие. И тогава, мамка му, поезията винаги идва неочаквано като данъчен в завода на олигарх, който не е дал навреме подкупите си, се сетих за едно много меланхолично и иронично стихотворение на Йосиф Бродски. Попаднах навремето в една негова стихосбирка на български език и общо-взето това стихотворение и размазващата поема "Голяма елегия на Джон Дън" (всъщност заглавието е "Голяма елегия" и е посветено на Джон Дън, но години знаех стихотворение по моя начин, така че не виждам никаква причина да се отказвам от него), бяха единствените неща, които харесах.

"Бродски пише така сякаш очаква да го издават в томове с дебели корици" - години по-късно срещнах това мнение на Едуард Лимонов и то изцяло покрива моето. Лимонов е изперкал национал-болшевик, драматично луд и психопатичен, но това не отменя верността на голяма част от културните му оценки за руската литература. От поезията на Бродски просто лъха на класицизъм, но в неговия най-лош, принудително скучен вид, защото авторът й възприема този вид консерватизъм като бунт срещу модернистичната естетиката, породила след това и комунизма. Оф, по тази тема мога да говоря много, така че ще я изоставя, за да ви запозная със самото стихотворение, което обаче няма нищо общо с типични Бродски - то е диамант, който сияе сред скуката:

Мила, аз излязох от къщи в късната вечер

да подишам чист въздух, повяващ от океана.

Залезът – китайско ветрило, се затваряше вече,

а един облак се кълбеше като капак на фортепиано.

Преди четвърт век ти обичаше кебап и фурми,

рисуваше с туш, даже известно време попя.

Забавляваше се с мен; все пак си избра инженер-химик,

и съдейки по писмата ти – чудовищно оглупя.

Срещат те из църквите, когато има

панахиди по общи приятели – ден след ден

вече... Добре, че съществуват по-немислими

разстояния, отколкото между теб и мен.

Дано не ме разбереш погрешно. С твоя глас, тяло, име

вече не е свързано нищо; не че са унищожени,

но за да забравиш един живот, като минимум е необходимо

да изживееш още един. Така стана при мене.

Всъщност имаш късмет. Къде другаде е възможно,

освен на снимка, да си останеш весела, шегобийна, млада?

Времето в сблъсък с паметта разбира, че е нищожно.

Пуша в тъмното и вдъхвам отливна гнила прохлада.

Бродски често е автобиграфичен в своите есета, и твърде рядко в поезията си. Според мен го е правил от нарцистични подбуди - есетата служат, за да доизясни напълно митът за себе си, за да не би критиците му да объркат някоя от интерпретациите. Да, прекалявам с иронията към един нобелов лауреат, който с нищо не я е заслужил. Дори напротив - харесвам човека Бродски, защото той е удивителен пример за това как една естетика може да надвие почти всяка политика по земята. Обявяват го за тунеядец в СССР, но системата не успява да го пречупи. По-късно през годините като емигрант в САЩ Бродски се изказва понякога с голямо презрение за политиката, да не говорим за факта, че тя почти не съществува в неговите размишления, но очевидно той изтърва основното - в миговета на политическо безумие именно литературата става нормалната политика. Ох, не стреляйте срещу мен, друг път ще говорим за това.

Сега за стихотворението. Харесва ми меланхоличния образ на човека, който си спомня за своя предишен живот. Стихотворението става истинско, защото меланхолията не е болезнена или истерична, а изключително реална - притъпената меланхолия на няколкото минути през които човек съзерцава безкрайния и чужд океан. Хората никога не забравят предишните си животи. Просто престава да им пука за тях по драматичен начин. Самата промяна настоява не за постоянна меланхолия, а за търсене на друго бъдеще. И Бродски, този коварен поет, го знае много добре. Това стихотворение е игра с публиката, можем да го наречем дори театър на тъгата, защото единствената тъга около него е концентрирана не в спомена, а в във фигурата на самотния човек на различния бряг. Фокусът на меланхолията е не изгубената любов, изгубената родина, предишния живот, а конкретният миг, който е предизвикал усещането.

Бродски е майстор, мама му стара, и не залъгва публиката си. Самата идея за меланхолия е леко измамна, защото мотивацията за нея често не е в спомените, а в конкретната реалност. Разделителните линии между два живота често са твърде големи, за да допуснат дори и късче тъга да пробяга от единия в другия. Нали заради това обикновено бягат хората? Да оставят тъгата назад, да открият свят без меланхолия и мъка?

В това стихотворение се прокрадва обаче баналната идея, че емоционалните утопии не съществуват никъде. Фактът, че прословутият лирически герой внезапно се завръща като нелегален емигрант съм лицето на своята предишна любима, доказва най-простичкия и трудно откриваем факт на земята - човек не може да избяга от себе си. Тук оставям настрана биографичните подробности от бягството на Бродски, да не говорим, че той сигурно би ме замерил със стихосбирка на Одън, ако се осмеля да приравня живота към чистата поезия.

И тогава в мигът на океанската меланхолия човек разбира един удивителен факт. От цялото стихотворение аз първо се впечатлих от него - времето е нищожно в сравнение с паметта. Паметта е нашият начин да скрепим животите си в едно.

Човекът пред океана е образ на пътешественик. Пътешественик, който в един момент е избрал със своята памет да преодолее най-немислимите разстояния. Това е възпяване на паметта, която помага на един човек да намери себе си дори и в другия своя възможен живот...

Заради това дъждът в Подуяне ми хареса.

Той ми напомни за някаква вечна памет, която от време на време усещам в себе си. Сериозно. Усещам я като океанска вълна, която никога не ми позволява да бъда меланхоличен, защото винаги подсказва, че животът продължава след дъжда.

И че рано или късно ще стане бляскав като видение на поет, който обаче не е пушил точно цигари.

Пернишките изцепки на един мегатъпанар

Земетресението събори няколко комина и един селски мост. Стотина къщи се напукаха. Защо това се превръща в единствената национална тема? Помагаме на хората с напуканите къщи (нали за това е държавата) и продължаваме напред! Защо е този шум? Човек ще си каже, че си нямаме сериозни проблеми в тази държава, та се занимаваме с измислени. Вредата за живота на хората от замразените доходи е доста по-голяма, отколкото земетресението успя да нанесе!

Ако смятате, че това изявление е правилно или пък кимате одобрително на него, спешно трябва да изтичате до най-близкия лекарски кабинет, за да видите дали някой не ви е откраднал сърцето. Ако виждате света по този начин, проверете дали не се нуждаете от консултации с психолог. Ако кимате одобрително, може би трябва да си потърсите друга страна.

Изявлението горе е подло и неистинско, защото поставя на една плоскост несравними неща. В името на съвсем краткотраен политически интерес или екзотичен афоризъм, то се подиграва с трагедията на десетки хора от Пернишко, които вече близо 10 дни не спят по къщите си. Да не говорим, че повечето от тях загубата на къщите им е загуба на абсолютно всичко, което притежават. Сравнението по-горе е смъртоносно и много напомня на политическата стратегия на десницата, която в годините на прехода винаги е намеквала, че жертвите на Народния съд по някакъв начин, разбирате ли, били по-светли от жертвите на хиляди, избити преди това. Изобщо българският драматизъм винаги е в това – противопоставяме смърт на смърт, трагедия на трагедия, земетресение на политически шегички.

И сега новината. Мнението е на депутат-социалист. Да, съвсем сериозно. Написал го е на стената си във Фейсбук депутатът Антон Кутев, доскорошен член на Изпълнителното бюро на БСП, влязъл отново в Националния съвет на партията с 454 гласа, медийно лице на левицата, редовен посетител на сутрешни блокове, популярна личност на партията.  

Защо ли един социалист би изрекъл нещо подобно?  

От всеки друг политик бих приел такова изказване. Бих псувал, проклинал, удрял по стените, бих изгасил телевизора, или напуснал моментално Фейсбук, за да преодолея насаме пристъпа на гадене, но все пак бих го очаквал, защото българската политика е проядена от цинизъм и подлости. Но когато такова изявление дойде от социалист, то ме остави безмълвен. Не робувам на идеята, че социалистите са нещо по-различно от другите, но винаги съм вярвал, че те трябва да се стремят да бъдат.

Как можеш да кажеш, че хората в Пернишко, които изживяха неописуема трагедия, не заслужават внимание? Да не би господин депутатът да е бил раздразнен от това, че медиите този път като никога се занимават с истинската тема на деня – трагедията на хората, които са са сблъскали с истината, че са безпомощни след трагедия, защото властта ги използва единствено за пиар? Може би храносмилането на членът на Националния съвет на БСП е било развалено от усещането за конспирация на природата – вместо да обсъждат победата на Станишев на 48-ия конгрес, медиите просташки да се занимават с някакви обикновени хора, чиято единствена драма е, че са изгуби всичко, което имат? А вероятно гневът на мастития социалист е бил възпален от това, че отдавна не са го канили в някоя телевизия, а пък човекът просто има нужда от творческа изява на своите вътрешни черни страсти?

Истинският социалист, господин Кутев, който се бори за властта в България и за една социална държава, щеше да отиде и да не мърда от Перник? Щеше да е сред хората и заедно с тях да псува Бойко Борисов, който вече се отмята, че щетите им ще бъдат покрити. Щеше да пие люта ракия в Перник и да скърца със зъби срещу разкапаната от корупция власт, шибаният Рихтер и срещу това, че Весна Змиянац отдавна не е записвала нова песен. Истинският социалист щеше да разнищи властта от въпроси, обвинения и атаки в името на пострадалите хора, а не да си прави имидж на тъп фейсбук-гуру на цинизма на техен гръб.

А може би Антон Кутев си мисли, че Перник е някакво диво място, където хората не могат да четат и заради това може да си позволи пошли мъдрости на техен гръб. Само за информация на лицето на БСП – в Перник управлява един от най-способните управленци на левицата – Росица Янакиева. С какви очи тази велика жена ще погледна своите съграждани след като неин съпартиец толкова подло й подлива вода. Как ще убеди хората, че тя мисли за тях, когато Антон Кутев няма друга работа, освен да къдри дзен-упражнения по чернота във Фейсбука си?

Готов ли е другарят Кутев да поеме отговорност, ако на следващите избори в Перник, неговото изявление стане основен плакат на опозицията в града? Дали гласувалите за Кутев 454 души споделят неговото мнение? Дали си мислят, че така е по социалистически – да не те интересува драмата на обикновените хора? Дали биха го аплодирали, ако той бе изказал тези свои вътрешни убеждения в реч на форума?  

Трагедията на бедността е голяма. Трагедията на хората в Перник също. В мига в който се опиташ да противопоставиш едното на другото обаче ти ставаш обикновен тъпанар. Не, излъгах.

Ставаш мегатъпанар.

Не е ли леко тъжно да си българин?

Президентът ходи като извънземно да подарява грандомански яйца на папата, без да му пука, че има бедствие, а пък опозицията обвинява народа, че затъмнява нейните политически боричкания за поредното топло място в Изпълнителното бюро.  

Тъжно е.

Добре е, че все пак го има Перник. Там хората са истински, независимо от трагедията. И съветвам др. Кутев да не ходи в града. Убеден съм, че преживяването вече няма да му хареса.

Сбогом, Джеймс! Няма да липсваш на никого

Най-накрая, след две години гафове, арогантност, потъпкване на идеята за дипломация, груба намеса във вътрешните работи на страната и безкрайна серия от светски прояви, стана ясно, че Барак Обама преждевременно сменя американският посланик у нас Джеймс Уорлик. Слуховете за тази рокада циркулират от близо два месеца, но Уорлик неведнъж отрече новината, дори сподели иронично като перифразира Марк Твен, че слуховете за неговата смърт били силно преувеличени. Оказа се, че единственото преувеличено нещо май е само свръхраздутото его на американеца, който дори и в най-прозападните среди вече бе известен с прякора си Генерал- губернатора, заради неистовата му склонност да показва, че е диригент в сянка на икономическите и политическите процеси в страната.

Едва ли досега е имало друг дипломат, който да е допринесъл толкова със своето поведение за сриването на имиджа на САЩ у нас. Нека да бъдем честни, независимо от опитите на ранната десница да наложи проамериканска линия на мислене и обожание по земите родни, както и от първото посрещане на американска висша фигура (тогавашния вицепрезидент на САЩ Дан Куейл, приветстван от агитка седесари с истерични викове: „Ю ес ей” пред „Александър Невски” в началото на 90-те години), в България трудно се намира почва за преклонение пред янките. Бомбардировките над Югославия и лъжливата война в Ирак съвсем не допринесоха за топли чувства към задокеанската страна, която днес е титулувана като „основен стратегически партньор за България”. Уорлик обаче изстреля куршум в десетката дори на последните възможности за топли чувства към САЩ. Със своето поведение тази одиозна фигура показа каква точно роля ще трябва да играе страната ни в един свят в който американските геополитически интереси получат пълна реализация – за нас е предвидено участие като аборигените, които с обожание трябва да слушат своя западен проповедник.

От първия си миг на българска почва Уорлик започна да се държи като истински господар в страната. Медийните му участие заприличаха на шамански проповеди – в тях той казваше как точно трябва да се управлява България, какви сделки да сключва кабинета, каква да е посоката на нашата външна политика. В нито един миг кабинетът на Бойко Борисов не си позволи да протестира срещу това поведение. Точно обратното – американският посланик даде да се разбере, че той е човекът, който управлява кабинета и дава заповеди. От 2010 година, когато застъпи на пост у нас Уорлик се прослави с толкова огромна арогатност, че скоро всяко негово появяване бе свързано с колективно отвращение на публиката. Защото се оказа, че политиката е тясна за широчината на духа на американеца. Той започна да води бурен светски живот и стана герой не само на политическите новини и жълтите хроники. Въпреки господарското си презрение към идеята за традиционна и кротка дипломация, Уорлик очевидно се оказа в плен на красотата и чара на българките, а според жълтите вестници той дори е обиколил цяла България, за да окуражава и придружава една именита българска актриса, покорила го с пленителен гърлен тембър. Сред множеството си изяви дипломатът записа и участие в телевизионен сериал, посещения на модни ревюта, вечери в най-шикозните столични ресторанти.

Именно в един такъв ресторант Уорлик бе приклещен от свой събрат по вътрешна лудост – лидерът на „Атака” Волен Сидеров, който бе решил чрез Уорлик да иска парични компенсации от САЩ. Градската и политическата легенда твърдят, че повярвалият си твърде много дипломат е почнал да съска на националиста и дори в пристъп на геополитическо превъзходство казал гръмовно: „Америка ще те унищожи”.

Вътрешните лудости на Волен Сидеров могат да бъдат обект на отделен анализ, но нито един дипломат по света няма право на такава реплика. Тя издава съвсем друго политическо предназначение на изреклия я, доста далечно от традиционната роля на един посланик.

По време на краткия си престой у нас Уорлик се забърка и в още един мощен скандал с политик. Американското посолство отне визата за САЩ на бившия вътрешен министър Румен Петков. На свой ред той обаче не остана длъжен на посланика и загадъчно призова медиите да попитат американеца дали пуши трева и колко често го прави.

Арогантното поведение на дипломата доста бързо впечатли целия народ, който масово започна да го иронизира и го превърна в обект на вицове и презрение. Дори свободните десни електрони, тези, които не зависят от прякото влияние на американското посолство, започнаха да негодуват срещу всеприсъствието на Уорлик в политическия пейзаж и досадната му склонност да дава акъл без да спира.

Особено осезаемо беше присъствието на Уорлик в икономическия живот на страната. Близо 2 години той не спря да работи срещу АЕЦ „Белене”. Нещо повече съвсем демонстративно дипломатът няколко пъти влезе неканен в кабинета на тогавашния икономически министър Трайчо Трайков, за да се информира от първа ръка за хода на преговорите с руснаците. Да припомняме ли, че той беше и първият, който приветства решението на кабинета за спиране на проекта за нова атомна централа. Между актрисите, коктейлите, светските събития и чаровните българки, Уорлик съвсем изгуби мярката на това какво е да си истински посланик и стана фигура, която концентрира невероятно количество омраза. В крайна сметка именно чрез него повечето българи разбраха, че за САЩ България е само едно размазано петно, което е важно единствено с това да бъде натрит носа на Русия и с нищо друго. В плановете на Америка нашата страна съществува единствено като опитен полигон, където американските корпорации да добиват шистов газ и да отровят напълно водата на Добруджа. Трябва ли да напомняме и това – Уорлик бе маниакален лобист на „Шеврон”, човек, който направи и невъзможното да извие ръцете на кабинета, за да могат американските сонди да надупчат земята и да унищожат завинаги безценната природа.

Заради това трябва да кажем с радост „Сбогом, Джеймс!”. Дори студените янки се усетиха, че един клоун трайно може да навреди и вече наистина навреди на техните интереси у нас. Само за две години Уорлик срина завинаги идеята, че САЩ са добрите ченгета в объркания и хаотичен свят. Това е големият урок, който един арогантен американец преподаде на страната. В голямата политика няма добри и лоши. Всички са еднакво големи гадняри. Трябва да се научим да живеем в свят в който е ясно, че няма как да има геополитически бог на машината, който да оправи нещата с магическа пръчка. Вероятно това е единственият възможен оптимизъм от цялата ситуация. Време е да се научим да се оправяме сами в студения и безмилостен свят.

Сбогом, Джеймс. Няма да липсваш на никого. Няма да липсваш дори и на тези, които бяха принудени да те обичат по задължение.

Nice, а?

Магнитуд 5,8 за властта и медиите

Всяка кризисна ситуация помага поне за едно нещо - за оголването на истинска, а не за въобразена реалност. В състояние на паника и шок хората реагират инстинктивно и веднага става ясно на кого се доверяват и на кого не. Кризата просто сваля грима от социалните реалности и ни натоварва с неочакваната свежест на истината.

Така земетресението, което разтърси София няколко пъти съвсем ясно показа какво е отношението на хората към държавата, медиите, света и премиера в частност. 5,8 по Рихтер се оказаха достатъчни, за да събудят здравият инстинкт за оцеляване на хората, а той просто не търпи лъжата в никаква форма, защото с лъжи досега никой не е оцелял. Едно земетресение просто ни разкри всички истини, които трябва да си кажем.

Първо - най-големият извод е тоталния провал на конвенционалните медии. Конвенционалните медии просто се провалиха в отразяването на събитието. Те реагираха с часове закъснение. Първа, според електронните агенции е била Нова телевизия, коато прави извънредна емисия, но чак около 5 часа, с цели два часа закъснение. Да не говорим, че в типичния си сензационен стил на деформиране на информацията, тази медия завъртя съобщение, че земетресението е с магнитуд от 8,5 по Рихтер, без да се съобрази, че ако трусът наистина бе с такава сила, то репортерките й сигурно щяха да пищят в студиото от ужас, а не да се правят на телевизионни звезди без интелектуално покритие.

Останалите медии реагираха с още по-голямо закъснение и театрален патос. Хората имат нужда от информация и реакция на мига, а не от разкази за преживяното много след това. Проблемът на обикновените медии в България не е само технически, той е основно функционален. Те просто не знаят как да реагират в такива ситуации, защото в повечето случаи са под толкова засилен контрол и диктат, че са изгубили усещането за самостоятелност. Държавата, която не съществува по никакъв начин за решаване на проблемите, се оказва трайно ефективна в ботуша, който е сложила над медиите. Само че имаме новина – хората вече не се нуждаят от конвенционалните медии.

Което подсказва, че пред очите ни се извършва една тиха информационна революция. В ситуация на криза хората не си пускат телевизора, а Фейсбук. Това е новата световна медия на споделянето. Именно там посред късна нощ хората са си давали информация, наставления, съвети и са разменяли новини. При отсъствието на компетентна държава, която е в състояние да реагира светкавично на криза, именно виртуалната общност пое властта. Хората започнаха да си помагат един на друг през социалните мрежи, защото централната власт беше в кома.

Именно кризата оголва значението на думата "популизъм" - популизъм, това е 8 часа след събитието, както направи премиера Бойко Борисов, да твърдиш, че си преброил 13 труса, вместо веднага да излезеш по медиите, да призовеш хората към спокойствие, да разпоредиш на веднага на "Гражданска защита" да обиколи София, за да види къде са най-големите проблеми. При отъствието на премиер, обикновените граждани трябваше сами да се спасяват, по свои собствени начини, с помощ един на друг. Може би трябва да наречем това инстинктивно гражданско общество - то се формира, когато държавата е парализирана, институциите не работят, а медийната демокрация дава фира, защото не е наясно как да реагира в такава ситуация.

Именно Фейсбук се оказа заместителят на държавата. Виртуалната общност стана реална в мигове на криза. Във Фейсбук прочетох описания за това как хората са си организирали импровизирано пиене на кафе пред блоковете и колективно писане във Фейсбук. Докато всички останали медии не са знаели как да реагират или са реагирали със скоростта на охлюв, виртуалната общност се е самоорганизирала във всичко, което държавата трябваше да свърши - успокоение, съвети, шеги и усещане за друго присъствие.

Оказа се, че властта и хората съществуват в два паралелни свята. Единият свят дори не си направи труда да реагира навреме, но другият се доказа като мощен, светъл и работещ. Конвенционалните медии, които са най-мощният съюзник на властта в България се провалиха, защото отдавна са избрали именно страната на управляващите, а не на обикновените хора. Сега обаче стана ясно, че хората нямат нужда от конвенционални медии в миговете на криза. Те си имат Фейсбук.

Оказа се, че дори земетресенията не са толкова страшни, когато успееш да видиш всички остнанали хора на линия и да размениш няколко думи с тях. Това е смисълът от съществуването на общност. Общност, която хората си постигнаха сами, без някой да им помага.

Земетресението доказа, че България функционира най-добре именно, когато не се допитва до Бойко Борисов и неговия изтъркан кабинет. Те всъщност са като конвенционалните медии – безполезни, бъбриви, дразнещи и много закъснели.

Обикновените хора са ги изпреварили с една обиколка.

Едно земетресение ми се струва малка цена, за разбирането на всичко това. 

Рекорди

Братя Ружеви

На читателите на ДУМА е известно, че България е страната на рекордите в Европейския съюз.

Имаме и световни рекорди. Подчертаваме, че става дума за нашите читатели, защото другите вестници почти нищо не пишат по въпроса как страната ни се представя във всички възможни състезания - като почнете с доходите, минете през инфарктите и завършите с консумацията на пчелен мед.

Ние разбрахме, че авторитетната европейска социологическа агенция Bespatter.news, изследваща партийния негативизъм, ще замери колко време ще бъде отделено на конгреса на БСП за персонални критики, нападки, подмятания и внушения. 

На последния конгрес на лейбъристите в Англия агенцията отчете 18% отделено време за негативизъм, а на последния конгрес на Френската социалистическа партия - 22%. Сегашния рекорд държи македонската Партия за социален прогрес - 33%. 

Днес на БСП й се предоставя възможността да подобри този рекорд. Нима ще оставим някакви европейци да ни изпреварят? Не е ли време освен национален да поставим и партиен рекорд? Ако едни социолози не можем да удивим с умения в конгресни баталии, за какво изобщо се събираме в залата?

Социолозите на  Bespatter.news са сред журналистите. 

Можете да ги разпознаете по значка на ревера, изобразяваща свит юмрук с палец надолу.

Ние, Братя Ружеви, също ще наблюдаваме процесите много внимателно. А нашето име е милион.

Задава ли се революция в Европа?

Само до преди пет години въпросът „Задава ли се революция в Европа?” би предизвикал единствено кротък кикот или незабавно звънене по телефона в близката психиатрия.  Идеята за радикална промяна на съществуващия ред изглеждаше не просто като утопия, а като утопия, сътворена от човек на пет водки и седем екстазита. Какво ли можеше да се промени в идеалната технокрация на големите банки, мегакорпорациите и зализаните политици, които обслужваха радостно техните интереси. 
Формулираната от Рейгън икономическа доктрина, известна като „trickle down”  (идеята е, че когато най-богатите стават все по-богати и фрашкани с кинти, това богатство ще се процеди и към по-долните слоеве от населението) никога не е работила дори и за миг, но политическата каста по света известно време успешно създаваше красивата илюзия за просперитет като стимулираше всички извън привилегированите класи да живеят на кредит и да вярват, че заемите могат да бъдат погасени не с реална икономика, а с още заеми.

Резултатът от това шизофренно съществуване се прояви на 15 септември 2008 година, когато дори борсите не съумяха да продължат повече живота в лъжа и се сринаха надолу като небостъргач в който се е разбил самолет. Светът се събуди с чудовищен махмурлук, но без никаква идея как да спре търговците на ментата отново. Резултатът от това беше, че всички продължиха да живеят като доказани алкохолици, продължиха да вземат още от същото с поетичната идея, че, ако повториш по шамански начин грешката два милиона пъти един след друг, самата вселена ще наруши законите си и ще започне да функционира по новому.

Вместо да се промени, Европа реши да се доалкохолизира и въведе чудовищна политика на бюджетни съкращения, която настина трябва да наричаме с нейното западно име – „остеритет”, защото звучи като названието на непозната чума. Това противоречи не само на икономическата, то противоречи и на математическата логика. Когато един човек е без въздух не можеш да го излекуваш като се опитваш да го научиш да не диша, а просто трябва да му сложиш кислороден апарат на лицето. Целият Европейски съюз обаче направи обратното. Той колективно реши, че единственият отговор на кризата е да вземе повече пари от бедните, за да може да спаси богатите, които всъщност забъркаха цялата вещерска смес. По този начин обаче започна смъртоносната логическа спирала – хората остават без пари, потреблението рязко пада, правителствата решават да режат още, потреблението напълно изчезва и костеливите пръсти на рецесията затропаха по черепа на всеки премиер из Европа. Остеритетът обаче не постигна нищо, освен едно – напълно разруши социалната тъкан, без която обществата не са в състояние да функционират нормално. Всяка държава съществува на принципа на солидарността, но кризата оголи наднационален интерес – богатите от цяла Европа се спасиха с парите на бедните от цяла Европа. Точно заради това първата реакция на озлобените хора е да потърсят крайната десница като носител на техния политически интерес – те искат отмъщение за провала, но понеже е трудно да видиш системната несправедливост, която се осъществява, виждаш най-невинните – емигрантите. Заради това Европа се оказа в голяма опасност.

Наскоро италианският политически анализатор Алесандро Полити съвсем сериозно предупреди, че Европа е на ръба на въоръжена революция. Според него целият континент е подложен на атака от страна на финансовите спекуланти и в резултат на тази война на кинтите страдат не само най-бедните, но и средната класа е заплашена от абсолютно пълно изчезване. Подобна опасност за средната класа вижда не само Полити, но и Франсис Фукуяма, който в статията си „Бъдещето на историята” доста разтревожено се питаше защо се получава така.

В последните 80 години именно средната класа беше буферът, който възпираше радикалните настроения от това да получат реално изражение. След Втората световна война в Европа бе създадено и най-великото достижение на човечеството – западният социален модел, който балансира обществата добре и позволява икономически просперитет, съчетан със социална сигурност. В последните 30 години обаче този модел вампирски бе изсмукан отвътре, защото алчността на финансовите пазари не може да позволи да има свободни ресурси, които да спрат техния възход. Така се стигна до нещо още по-зловещо. Компроментира се самата идея за политика. Изведнъж се оказа, че когато европейците гласуват по грешен начин (под грешен се разбира начин, който е в ущърб на борсите), изведнъж започва координирана атака срещу управлението, което си е позволило да постави под въпрос съществуващия финансов ред. Това е авторитаризъм на когото демокрацията вече започва дори да пречи. Защото обикновените хора имат числен превес над финансовите спекуланти и последните постъпиха гениално просто – направиха така, че изборът да е само привиден, но всъщност промяна никога да няма.

Сега, съжалявам, че ще цитирам сатанизирана фигура на 20-ти век, но Европа днес се вписва във формулата на Ленин:  масите не искат да живеят по старому, елитите не могат да управляват по новому.

Това е класическата рецепта за революция и не е необходимо да си гений, за да видиш как условията за нея назряват. Нека обаче отсега да предупредя. Ако предупрежденията на Полити се окажат истина, това съвсем няма да бъде някаква идеологическа революция, както бяха предишните. Тази все още не е намерила изразител и, ако днес има проблясъци, то те ще бъдат под формата на разрушителен антиелитаристки бунт. Защото Европа не може да съществува на ръба, впримчена в своите социални противоречия, които не може да разреши.

Европа на финансовите пазари много трудно ще позволи промяна, която да стане по политически път. Франция запали първата светлинка на надеждата и, ако си мислите, че говоря глупости ето ви един факт – повечето европейски вестници, а в това число, барабар Петко с мъжете, и българските започнаха ехидно да пишат, че французите гласували за социалиста, но пък социалиста още при първата си среща с Меркел щял да клекне и да приеме нейните условия за фискален пакт, действие, което изземва демокрацията по мащабен начин и лишава държавите от суверинитет. Оланд очевидно обаче все още няма инстинктите на камикадзе и рязко се опълчи на Меркел, което подсказва все пак някаква надежда, че част от евроелита осъзнава каква беля бе направена и как целият континент е като барутен погреб, който чака искрата.

Оттук-нататък въпросът за революцията за която предупреждава Полити е въпрос единствено на реална политическа воля. Ако Европа успее да се промени, вероятно това ще отмени за още известно време промяната. Но историята е доказала, че еволюционистките методи почти никога не сработват. Човечеството обикновено навлиза в нов етап чрез някакъв рязък бунт и радикален кипеж. Гракх Бабьоф, малко преди да попадне под гилотината през 1797 г. го е казал най-добре: „Нека войната на богатия против бедния спре да има характер на тотална дързост, от една страна, и тотална подлост, от друга! Да, повтарям го: всички злини са на техния покрив. Те не могат да се влошат повече, но не могат да се поправят другояче, освен с едно пълно разтърсване”.

И най-накрая нека да си припомним част от романтичните времена на Стария континент. Свършва Първата световна война. Европа се буди от красивата идилия в която е попаднала между 19 и 20 век. Изведнъж тя се събужда в друг свят, в който ясно си личи какви дивотии могат да сътворят елитите, водени от собствените си халюцинации. След войната Европа никога повече не успява да бъде същата, защото независимо от временната кротост на събитията, кипежът на гнева тлее като незагаснал въглен. Част от хората търсят тежката ръка, която ще нареди отново света по стария начин, интелигенцията сънува за революция. 

Времената сега са точно такива, водоразделни и яростни. 

Светът кипи от гняв, а финансовите вампири искат да подсигурят властта си до абсолютният край на историята.

Още отсега мога да предскажа какво ще последва. И не е необходимо да напрягам въображението си. Образът и предчувствието за революция можем да открием в едно брилянтно политическо стихотворение на Луи Арагон, което е писано през 1931 година. Това е поемата „Червен фронт”. В нейните редове сюрреалистът захвърля шантавата образност и като истински пророк зове:

Извивайте като сламки електрическите стълбове

Накарайте да затанцуват будките скамейките и водоскоците

Избивайте фантета

Другари,

Избивайте фантета

Вървете на запад където спят

Богатски деца и първокласните курви

Отмини Мадлената, пролетариате

Нека бесът ти помете Елисейския дворец

Ти имаш правото да ползваш Булонския лес цялата седмица

Един ден ти ще хвърлиш във въздуха Триумфалната арка

Пролетарии, опознайте силата си,

Опознайте я и се развихрете

Ако нещата в Европа продължават така, ще четем Арагон не като поезия. А като репортаж от бойните действия.

Истинският живот на думите

Увод към книгата на Иво Атанасов "Алпинистът без  въже"

Авторите на белетристика са исторически щастливци. При тях винаги може да се задейства самоуспокоението, че не ги четат, защото са изпреварили своето време по магистралата на света и едва един ден в бъдещето поколенията ще оценят романите им и може да кръстят площадчета на тяхно име. Литературата просто има амбицията да се съизмерва с вечността.

Авторите на публицистика никога няма да имат това щастие. Публицистиката е диагноза на днешния ден и не те ли четат, значи нищо не си разбрал.

Две неща доказват публицистиката, която може да остане във времето - многото читатели и верността на изводите. В този смисъл да пишеш политически анализи е все едно да си на детектор на лъжата - не можеш да избягаш от своите думи, те винаги могат да ти бъдат припомнени и единственият знак за истинско качество е честността на наблюдението и личността на пишещия.

Заради това не е лесно да кажеш нещо за Иво Атанасов. Славата на неговите статии го направи истинска звезда в левицата още в началото на прехода. Способността му да бъде интересен, идеен и неподражаем пък бе благословия и проклятие - благословия, защото и до днес е като модел за истински политик, а проклятие, защото в България се установи абсолютно пълна диктатура на ментетата.

Иво Атанасов е фигура, която блести със собствена светлина, но пита ли се някой откъде идва тя? Ами много просто - от неговите думи, от статиите му, от парламентарните му речи. Той не е изрекъл дума, от която трябва да се срамува, а аналитичният му поглед е наистина изумителен.

Въпреки, че не е част от тази книга искам да припомня една статия на Иво Атанасов - „Защо все още не напускам БСП".

Тя е публикувана в ДУМА на 20 септември 1990 година. Нека да си спомним особеностите на времето - хитът „Вятърът на промяната" на Скорпионс все още беше млад, в България историята започваше отново, всички с настървение се впуснаха в свободата, кипежът на новия живот и надежда бяха повсеместни. Заради това за мен беше изненада да открия статия като тази на Иво. Прочетох я в края на миналата година и изумено видях, че в нея той на практика е описал всички процеси, които превърнаха страната ни в политическо и икономическо гето. В своя текст той говори за това как „червената" номенклатура все повече започва да става „синя" и как започва да разглежда партиите единствено като временен приносител на своите икономически интереси. Всъщност през 1990 година Иво Атанасов е видял зараждането на олигархията, защото с тревога пише: „Нашият народ тепърва ще усети желязната пета на една новозамогнала се класа, в сравнение с която пипалата на досегашната номенклатура ще изглеждат нежни като детски ръчици".

Днес всеки българин може да разпознае тази „желязна пета", защото тя беляза живота на всички ни.

В статията тревогата за БСП също е голяма, защото Иво е безпощаден - той вижда какво мрачно бъдеще се задава пред страната и е наясно, че само една силна, идейна и мощна левица може да спре този процес. Заради това оценките му са безпощадни - той не може да се примири с факта, че БСП е партия, която е изпуснала политическа инициатива, че губи влиянието си сред интелигенцията и че не знае как да говори на хората, които биха гласували за нея, и които без нея няма да имат никакво представителство в политическия и обществения живот.

Всъщност трябва да си представяме публицистите като хора на тъгата, защото, както докторите не се радват, когато диагностицират някой с рак, така и журналистите не подскачат от радост, когато тъжните им констатации 22 години по-късно продължават да са верни и да звучат така, все едно са изречени вчера...

***

Аз израснах точно в началото на прехода. Заради това се вълнувам като говоря за Иво Атанасов. Защото той е едно от първите лица, с които свързвам своето осъзнаване като социалист. И макар че звучи много патетично, това не прави казаното по-малко вярно.  Израснах във време, когато съвсем не беше модерно да си от БСП. Хората те гледаха на кръв, когато им заговориш за левицата, за нейните уникални и вълнуващи идеи. Всички свързваха социалистите с нещо лошо, демонично, коварно. А междувременно България ставаше все по-несправедлива държава. Богатството отиде в ръцете на странни хора, които дори и не искаха да чуят за идеи. Аз обаче не се отказах от това да бъда социалист, защото именно в най-трудните мигове идеите на левицата заживяват нов живот (да, в своите статии Иво Атанасов много често е казвал и това, точно по този начин).

Годините минаваха, а младите социалисти от моето поколение така и не видяха тези идеи осъществени, което един ден ще бъде документирано като най-голямата трагедия на българския преход. А след това дойде 1997 година, СДС превзеха властта и казаха, че сигурно ще управляват до края на вечността и малко отгоре. Изобщо мрачни времена, в които политиката полудя, обществото се промени, а хаосът стана тотален. Представям си как са се чувствали и други млади социалисти по онова време. Навсякъде ни обясняваха, че нашата партия е виновна за цялата трагедия по земята, а надежда не се появяваше отникъде. В такива мигове не е лесно да запазиш ентусиазъм и присъствие на духа. Смятам обаче, че Иво Атанасов е един от виновниците дух все пак да остане. Защото, за да разбираме по-добре политиката, трябваше да следим абсолютно всичко, да се интересуваме от света и собствената си държава. И тогава гледахме парламентарния контрол. А там беше Иво Атанасов в своята стихия.

Той стана символ на силата на левицата. БСП беше в опозиция, БСП беше преживяла най-тежките мигове в историята, а един депутат-социалист изведнъж се превръщаше в ужас за цялата монолитна синя власт тогава. Защо се получи така?

Ами защото имаше какво да каже. Защото знаеше, че това е правилно. Защото заставаше пред тях с името си, а срещу това име те не можеха да направят нищо. А и, нека да бъдем честни, у Иво Атанасов има артистичност, онази тънка способност да събереш максимално ирония в кратка фраза и да я изстреляш като ракета „земя-въздух" срещу противника.  Резултатите винаги са покъртителни.

По този начин Иво Атанасов на практика стана глас на едно цяло поколение от подрастващи социалисти. Той им даде аргументите, даде им думите, даде им увереност да заявят своите идеи във времена, когато да кажеш, че си социалист, изглеждаше така, както днес би звучало Бойко Борисов да обяви, че Тройната коалиция е направила нещо хубаво.

Смятам обаче, че един ден Иво трябва да издаде в една книга всичките си епични битки по време на парламентарния контрол с управлението на Иван Костов. И до днес смятам, че на председателя на Народното събрание тогава Йордан Соколов му призляваше, като видеше как Иво Атанасов се готви да взима думата, защото знаеше, че ще участва в битка, която не може да спечели.

***

 Когато Иво Атанасов отново започна да пише за ДУМА редовно (след известна пауза), това наистина беше събитие. ДУМА винаги е била център на истинската лява журналистика и си беше съвсем истинското място за него.

Статиите на Иво имат особена съдба, защото тях наистина ги четат много хора. Не един и два пъти неговите текстове са ставали най-четени на сайта на вестника. Независимо от торнадото от жълта журналистика и позьорски текстове, у хората винаги е съществувал стремежът и желанието истински да разберат света. И заради това качествените текстове лесно и бързо намират публика. Сред  статиите на Иво Атанасов има много злободневни, които като снайпер се прицелват в сърцето на проблема и откровено казват истините на своя автор. Но има и други - текстове, които веднага те хващат за сърцето и се чудиш как техният автор не се е решил да напише роман по разказаните в тях истории. А трябва ли да говорим и за умението на Иво Атанасов да пише иронично, с онзи тънък хумор, който придава на публицистиката усещането за непреходност и за нещо, което ще остане.

Трудно е да разграничим журналиста от политика Иво Атанасов и това е най-хубавото. Защото политикът в него е гарантиран от всички думи на публициста, от историите в неговите статии, от безпощадната искреност на анализите, от битките, които журналистът е водил, а политикът никога не се отказа от тях. Може би именно в това е рецептата за превръщането на света в по-добро място - всеки да поведе битка за кауза и да й остане безпощадно верен през цялото време. Заради това харесвам метафората на заглавието на книгата - „Алпинистът без въже". Това е съдбата да си верен на идеите, а не на конюнктурата. Конформизмът може да ти осигури политическо въже, но никога няма да ти помогне да стигнеш до върха, защото там стигат само тези, които знаят кога и как да захвърлят въжето.

Аз имам една любима фраза от Иво: „Капитализмът не е наша вина. Той е наша беда". Когато навремето я прочетох, веднага я запомних и после започнах да я повтарям под път и над път. Днес си мисля, че това е наистина искрата на таланта - да успееш да синтезираш сложността на света до една фраза, която да остане. Ако тръгнем да я анализираме днес, спокойно можем да споделим, че тя е критика на обществото, но може и да я възприемем като вътрешнопартийно недоволство - капитализмът се случи като беда и на БСП. А това вече е много голям въпрос. Но пък Иво Атанасов никога не се е страхувал от големите теми. Именно там той е в своята стихия. И по това си качество неговата журналистика прилича на тази на Георги Кирков - Майстора. И двамата знаят как да говорят на много хора. И двамата са непоколебимо идейни, безпогрешни и леви.

Силата на левицата е в силата на идеите. И в силните хора, които знаят как да ги защитават с точните и хващащи за сърцето думи.

И след като отново се върнахме на думите, нека да припомним една мисъл на британския историк Тони Джуд, един от най-левите европейски интелектуалци, който през целия си живот настояваше левицата да прояви „консерватизъм" и да не се отказва от постиженията на социалната държава, да не се отказва от своето минало, да се променя, но да запази своите корени. В един от последните си текстове, писан малко преди да почине, Джуд с тъга разсъждава за съдбата на думите в глобализирания по гаден начин свят. Той припомня, че днес обществените пространства са брутално комерсиализирани, истинската журналистика е заместена от интригантска, а по този начин се губи смисълът на целия свят, защото думите вече нищо не означават. И тогава той си припомня:  „Богатството от думи, сред които израснах, бе само по себе си едно обществено пространство - а днес добре запазените обществени пространства ни липсват толкова много. Ако оставим думите да се рушат, с какво ще ги заместим? Те са всичко, с което разполагаме."

В едно общество, разградено от цинизъм, подмолност и интриги, разядено от жълта преса и постоянните димки на измислени медийни скандали, почти разпаднало се тоталната инфлация на идеи и смисъл, текстовете на Иво Атанасов са енергични, светли и мощни. Смисълът в тях е жив.

Неговите думи са останали истински.

А това е истинската сила на един журналист.

Наръчник на виртуалния провокатор

Забелязах нещо удивително – Фейсбук е огромен източник за вдъхновение за мен. Идеята да изкажа мнение пред толкова много хора е като адреналин за скромната ми личност. Сега виждам, че повечето по-големи текстове, които съм написал тръгват от статуси във Фейсбук. Което доказва само едно – колко тъпи са психолозите и анализаторите, които твърдят, че социалните мрежи били опасни. Социалните мрежи са просто един инструмент. От човека зависи как ще ги използва – дали като начин за абсолютно затъпяване или като възможност да разшириш жадно кръгозора си отвъд географските ограничения на една личност.

Въобще адски ме дразни склонността на епохата да отнема от себе си вините и да ги прехвърля на абсолютно невинни неща. Фейсбук е невинен. Ако хората се пристрастяват към измислени реалност, то значи в обикновената реалност нещо куца. Социалните мрежи не са виновни, че капитализмът изолира социално хората един от друг и им е оставил възможност за комуникация единствено по виртуален път. В тази връзка можем да разглеждаме ФБ като опит за справедливост, защото всички са изравнени, разположени хоризонтално и всеки може да сподели какво го вълнува...

Но не това беше идеята. Удивително откритие за мен бе фактът, че ФБ ми действа като вдъхновител. Очевидно митингаджията в мен е бил подменен от виртуалният провокатор.

Но пък и това е забавление от класа.

През живота си винаги съм гледал между мен и спорта да има поне километър разстояние, за да не стават излишни инциденти по пътя на интелектуалеца. Заради това съвсем леко изтървах драмата около волейболния отбор. В крайна сметка от няколко объркани дописки, които прочетох останах с впечатление, че Бойко Борисов окончателно е станал треньор на волейболистите и дори разтревожено се запитах кога ще има време да събира министри, да играе мачлета и да тренира волейболистите...:))) После установих, че той не бил треньор, а само спортен гуру на отбора, талисман на повикване, който благо тупал спортистите по главите и ги утешавал при загуба....Сега учудвате ли си на идеята ми да стоя поне на два километра от спорта. Просто гледам да си направи моя собствена зона, която да е свободна от Бойко Борисов. Оказа се, че това е почти толкова трудно, колкото да накараш манекекенка поне един път да изяде сандвич със свинско...:))))

----------------------------------------------------------

Офф, напоследък адски се вбесявам като чуя някой да употребява думата "политики". Това множествено число ме изнервя, защото е подло, неистинско и смотано. Думата "политики" подсказва определена идеология - тоест можеш да си ултрабесен десен в икономиката и едва ли не социалдемократ в здравеопазването. Само, че това е фантазия достойна за американски порнофилм от 80-те години на миналия век. Човек или има една политика или просто няма нищо. Политиката, смятам, може да бъде само в единствено число, защото, когато тръгнеш да правиш "политики", ти си като опитна девойка в публичен дом, която се опитва да приеме наведнъж повече мъже, отколкото Корана е предвидил за романтично :))))))

-------------------------------------------------------------

Класически сръбски графит: "Карък е девойка, която три пъти е забременявала, докато си е връзвала връзките на обувките". Как се познава истинския класицизъм? Дори и след два века пак ще има ФБ-потребител (вероятно на Марс), който ще успее да се засмее на изящната простотия :))))

---------------------------------------------------------------

Навремето психологът Найден Николов (къде ли е сега този образ) ми сподели следната крилата фраза: "Преходът в България ще свърши едва, когато Костов остане извън парламента". С оглед на последните събития, които тресат о бозе почившата Синя коалиция се замислих дали да не отварям бутилки с изветряло синьо шампанско, за да чествам края на прехода и да се чудя какви ли нова гадория ще ни се стовари след него :))))

----------------------------------------------------------------

Снощи стигнах до извода защо толково много хора в България се уловиха на новината за смъртта на Маркес (аз бях сред тях). Българите се ловят на тези новини, защото за съжаление, смъртта е единственото достоверно нещо в нашия обществен живот. За всичко друго постоянно ни лъжат.

--------------------------------------------------------------------

Май ще се окаже, че Маркес не е починал. Това е велика новина. Има хора, които заслужават безсмъртие, макар и нечестно да си го извоювали вече с брилянтни книги :))) Маркес и смъртта май не се обичат много. Спомням си, че написа предсмъртно писмо през 2001 година, а тя го подмина като експрес малка гара. Според мен се уплаши. Знаеше, че ще й излезе твърде лош имидж сред четящите хора :)))

-------------------------------------------------------------------

Eдна история за несправедливия свят. Бедните се вдигат на протести, за да си получат заплатите. А богатите - нека да оставим заглавията от вестниците да говорят: "Богатите питат колко ще струва сексът в Космоса". Не си научиха урока тези пичове. Не стига, че преебаха целия свят, ами сега искат и с космоса да опитат...:))))))))

-------------------------------------------------------------------

Учете се от резултата от изборите в Кюстендил. Този резултат не бива да успокоява никого, защото показва удивитилен разпад на цялата идея за политика. ГЕРБ се срива на трето място, за да даде първото на коалиция, която се върти около фигурата на кмета Петър Паунов. Очевидно това ще е моделът на политическото бъдеще - местен харизматик с икономически интереси, който ще си прави ситуационни коалиции и ще вкарва съветници в местните парламенти. Изобщо - митологичното политическо съзнание на българите работи на пълни обороти. Това съзнание в момента очевидно разлюбва ГЕРБ, но си търси нова лудост в която да повярва. Резултатът в Кюстендил е плашещ заради готовността на българите да гласуват за тотални психопати. Вероятно го правят заради шоуто. Дано да го правят заради шоуто. :)

--------------------------------------------------------------

Мирча Динеску, велик румънски поет с безкрайно въображение и езикови способности на титан, има едно стихотворение "Демокрация на природата". Основната идея в него, изразена на политически език, е че всъщност природата е удивително безстрастна към нашите душевни терзания и в това се състои нейният велик демократизъм. Сетих се днес именно за Динеску след като видях времето навън: вятърът като еротоман правеше опит да свали дрехите на младите девойки, слънцето стоеше на небето така все едно ще го снимат за холивудски филм, облаците бяха все едно извадени от кичозно пейзажче за някоя идилия, а София беше полупразна все едно се е осъществила някоя социална утопия. И тогава схванах великата демокрация на природата, която ще просъществува вечно, ама наистина вечно...Кв'о БСП - София, кв'а Анна Янева, кв'и пeт лева...:)))))

----------------------------------------------------------------------

След като избягах от конференцията на БСП-София, за да спася душата си изтичах до първата книжарница, която ми се изпречи пред погледа. И вътре в нея за пореден път установих защо толкова много обичам книжарниците. Миризмата на нови книги е опияняваща. Книжарницата всъщност е умален модел на космодрум. Обикаляш ги дълго, за да си избереш дестинация до която да отлетиш по най-бързия начин във вселената - скоростта на разгръщането на страници. Започнах да си избирам екскурзия, май френдс, и установих, че ако ми дадат цялото време на света, аз ще го прекарам в някоя кротка книжарничка :)))) И вдъхновен от това откритие напук на цялата икономическа криза, която пълзи като мъгла около мен си взех (за първи път през живота си) фентъзи-роман. Реших, че усещането за магия го заслужава. А кризата ще го духа, казах си аз, и без това съм дебел, няма да е лошо да мина на лека диета с литература :))

----------------------------------------------------------------------

Политическо богословие от Георги Гергов: "Бойко е феномен. При нас не е така. Ние сме като Синода. Минава времето, Синода остава”. Схващате ли - БСП е синод и очевидно пребивава в небесното време. :)))) В тази връзка днес станах свидетел на живо как Румен Овчаров на два пъти се разхлипа. Ако БСП е наистина синод, може би съм бил на някаква тържествена меса, а? :))))

----------------------------------------------------------------------

Замислих се (хей, петък е - позволени са ми обществени лудости) за мизерията на големите философски мъдрости. Сетих се за стария рекламен лаф на Рене Декарт "Мисля, следователно съществувам" и се удивих колко се е объркал древния пич. Животът всеки ден ни показва по телевизията твърде много хора, които съществуват, но у тях никога не бил регистран дори и елементарен порив по мислене. Даа, казах си аз, не си прав, другарю Декарт, съществуването не може да бъде доказано на твоята философска основа. Пълното с бира шкембе дава много по-убедителни доказателства за съществуването, отколкото опитът за мислене. Ако пък към бирата някой сложи и малко мезе и викне танцьорка, тогава човек престава да се пита за живота. Ами почва да го живее. Quod erat demonstrandum, което преведено от древнолатински ще рече - някой да ми подаде десетачка, за да я пъхна в сутиена на танцьорката :)))

-----------------------------------------------------------------------

Заглавие: "Борисов към БСП: Сам си ви биех в София, излизах и си ви пердаших". Какво да ви кажа - това обяснява защо човекът не иска да жени. Просто всичко сам си прави...:))))

-------------------------------------------------------------------

Велик афоризъм на Нинус Несторович, който показва, че политическото формиране на индивида започва в най-ранните дни: "Първия бой получих от баща си. Това беше първият ми сблъсък с комунистите" :)))))))

----------------------------------------------------------------

В пощата ми бяха пуснали култова рекламна листовка - реклама, която дръзко призовава да отидеш до Easy credit да си изтеглиш едно бързо и луксозно кредитче, а пък в замяна те ти подаряват сборен диск с хитовете на звездите на "Пайнер". Какво чудо! Най-накрая финансовите институции и попфолка се надушиха едни други. И двете са явления от един и същи тип. Хубавото ти е в началото докато ги слушаш, но на сутринта махмурлукът или съдия изпълнителя се появява с настойчивостта на поредната калинка да стане министър :))) Дори се вдъхнових за песен по темата:

Купих си кола

с пари на Ийзи кредит - да!

Малелее

Сега съм без жилище, ай, ай, ай

а Ивана с мойте кинти - плажува във Хавай :)))

-------------------------------------------------------------------

Който е създал мърдащите реклами, които закриват половината екран като отвориш сайт, да не види бял ден, бърз интернет и студена бира! Чия мрачна фантазия измисли тези уголемяващи се банери - все едно чудовището от Лох Нес изплува от виртуалните дълбини?! Дори си измислих електронен кръстоносен поход - ще създам Фейсбук Ал-Кайда, която да оплюва героично всяка фирма, която си позволи да използва това оръжие за масово поразяване на интернет-пристрастени :)))

---------------------------------------------------------------------

Откога политолозите се интересуват от задгробен живот? Откакто трябва да пишат за Синята коалиция. Аз самият се стресирам от тази задгробна мистика. Просто като видя статия със заглавие в което има словосъчетанието "Синя коалиция" вече постоянно си мисля, че ще чета разкази за зомбита, които излизат от пръстта...:)))))

----------------------------------------------------------------------

Хахахахаха, не може да е истина. За първи път видях новина в жълта агенция, чието заглавие е изписано точно така: "Мишел Пфайфър влиза в по*но индустрията?". Моля, "по*но"? Вие шегувате ли се с мен? Че кой изписва думата порно със звездичка? Кой? Какво трябва да ти куца в представите за света, че да изпишеш "по*но" вместо порно? Само една дума в света заслужава да бъде изписана със звездичка ГЕ*Б :)))))

------------------------------------------------------------

Гледам, че днес щяло да има дискусия на тема "Изчерпан ли е европейският проект?". И нея ще се включат две жени - Кристалина Георгиева и Росен Плевнелиев. Не знам защо трябва да се дискутира нещо толкова очевидно - европейският проект в момента е последен шанс за хора като Кристалина Георгиева да взимат много пари без да правят нищо. Не знам как става така, че всеки наш комисар, който подуши въздухът на Брюксел и усети тежестта на еврото в джоба си, започва да се държи като евагенлистки проповедник и да ни говори така все едно сме петгодишни хлапета, които са имали дързостта да надникнат под полата на някоя от съученичките си :)))) Имам предвид, че ЕС има бъдеще само, ако намали малко конското и заложи на повече еротика в отношенията между страните - членки. Между другото - ще се опитам да го прокарам това като теза довечера от 20 часа при Велизар Енчев по СКАТ. Въпреки, че май пак ще плюем кабинета, а ще е върховно интелектуално усилие от мизерията на БГ-кабинета да скочиш на висшата европейска еротика :)))))

------------------------------------------------------------

Как разбираш, че вече си стар? Когато прочетеш заглавие "Масово бягство от училище заради Селена Гомес" и започнеш като компютър с бъг да питаш "коя, по дяволите, пък е тази?" :)))) Единственото, което ме успокоява по отношение на собствената ми младост е фактът, че уточняващият ми въпрос беше - "а краката й дълги ли са?" :)))

----------------------------------------------------------

Най-накрая разбрах защо светът изпадна в криза. Настоявам за нобелова награда за откритието си. Виждате ли - естественото политическо състояние на света е матриархата. Първите хора са живеели в матриархат. Това е било правилното отношение към вселената. После мъжете се възгордяха. И прецакаха нещата. Капитализмът - това е мъжко изобретение. Перчене без край и махмурлук до дупка. Жените владеят естественото изкуство да балансират бюджети. Те са финансови министри по рождение - във времена на просперитет пилеят, във времена на криза - затягат колана, но винаги успяват да сложат нещо нещо на масата. Тоест, ако жените управляваха света, криза просто нямаше да има. В мига в който човечеството се е отклонило от матриархата са станали дивотиите...:))))

---------------------------------------------------------

Eдна причина да не гледам телевизия: слушам по новините на бТВ в редакцията текст: "Гърция е в шок след като крайната левица попадна в парламента и стана втора сила". Какъв шок, бе мама му стара?!!! Нали самите гърци са си ги избрали. Чувството вероятно може да бъде определено като радост, но не и като шок. Писна ми от елементарни техники за бърза промивка на мозъци. Ако Европа рухне един ден, това ще е заради фалшивият език с който се описват политическите процеси. Този език е пожелателен, а не реалистичен. Да си издигнеш крепостна стена от клишета, досега не е спасило никой. Новините тук вече дори и да искат не могат да ни предадат истината за света. Истината очевидно вече става индивидуална отговорност на всеки. :))))

------------------------------------------------------------

- Живота започва след петдесетте - каза лирическият герой и си наля още петдесет грама...:)))))))) Ох, не знам къде го чух това, ама покрай прогресивната ми идея за стачка за мокър бар на работа, постоянно се сещам за непреходното значение на този лаф :)))

------------------------------------------------------------

Виждам, че Христо Стоичков се е обърнал към ръководството на Българския футболен съюз с фразата: "На всички съм ви купил течен вазелин". Хахахаха, да ви кажа това радикално променя идеята ми за футбола като за мачовски спорт. Вкарването на вазелина в употреба ще донесе и масово нещастие сред миските, чийто оферти за брак рязко ще намалеят :)))

--------------------------------------------------------------

Забелязах нещо много интересно. Веднага след новините за избора на Оланд във Франция и за това, че радикалната левица е втора в Гърция, следват новините за това как финансовите пазари реагирали отрицателно, еврото паднало, а това изразявало загрижеността на инвеститорите за бъдещето на Европа, еврозоната и собственото им храносмилане. Момент! На кой му пука за мнението на финансовите пазари?! Нали именно заради тях сме на този хал?! Кога стана този номер финансите да подменят демокрацията? Сега какво - хората трябва да гласуват с мисълта за борсовите индекси в главите си ли? Финансовите пазари май много не се кефят на демокрацията като гледам. Всеки път, когато хората свободно си кажат мнението на вот, тези същите пазари реагират така все едно валяк им е минал през слабините. Мисля си, че диктатурата на борсите върху политическите процеси трябва да свърши. Никога няма да има промяна, докато масовите убийци с индекси просто не млъкнат...

-------------------------------------------------------------------

Един европейски гад по-малко! Как да не е радостен човек? Най-после няма да се налага да гледаме досадното лице на Саркози и да слушаме маниакалните му откровения. :))) Ама не е ли време и тука за такава победа. Писна ми, мама му стара, всеки изборен резултат да го чакам със свито лице. Българската левица е длъжна да победи поне един път така убедително, че да имам моралното право да отида на "Раковска" 134 и сам лично да изхвърля СДС на бунището на политическата история. Знам, знам, че големият ни противник е друг. Приемете желанието ми като скромен изблик на огромна злоба и на позакъснял исторически реваншизъм :)))