Ние от Поднебесния Перник

Навремето Емир Кустурица в едно свое киновидение си представи небесния свят като остров, който плава сред река - последното място, където описаната като утопия от него Югославия продължава да съществува в състояние на вечна сватба.

Преди няколко години един приятел - Фукарата също описа едно такова видение - Небесния Перник. Там след смъртта си се събират всички, които приживе са се наслаждавали на пернишкия край, опитали са от лютия студ, от дивата природа, от местната ракия. Там, сред облаците, те потапят крака в небето, пълно със звезди и гледат надолу към нас, защото животът е кратък, но Небесният Перник вечен.

Балканските фантазии за утопия винаги съдържат идеята за безкраен празник. Защото празникът е естественото състояние на човешкия дух, а ежедневната баналност е просто преход от един към друг карнавал. Карнавалът е нашият начин да си представим небесния живот като празник. Ние не само си дължим този опит, трябва да го предаваме от поколение в поколение, защото небесната вечност е неописуемо дълга, а тези в звездите над нас, преживелите ветровете на историята, получили упокой на душите си, ни чакат да се присъединим към празника, който никога няма да свърши...

Нещо такова се опитвах да си мисля, когато за пореден път минавах поклонническия път (българският Сантяго де Компостела) София - Перник - Елов дол. Навръх Сурва, която езически не иска да спазва промяната в календара, а е заседнала в генетичната памет на поколенията в нощта на 13 срещу 14 януари.

Пернишкият край беше отрупан със сняг. Когато из Пернишко завали сняг, той остава на власт почти до пролетта. Назъбеният пейзаж става неподвижен, тежък, ослепително бял, лъчезарно чист, все едно това е някаква друга страна, непознала нашето ежедневие. Снегът в Пернишко вали бавно и протяжно като във филм на европейски модернист, покрива къщите и създава усещането за вечност.

Представям си как е било преди в историята. Хората са стоели сами срещу снега, гледали са го как пада от небето и са били наясно, че зимата е особен сезон, защото през зимата човек не страда, а се замисля по небесните теми, въпреки, че модерният вид на празника е всичко друго, но не и философски.

Имам една много любима мисъл на Кърт Вонегът от романа му "Фарс или никога повече самота", която често цитирам и използвам в текстове, но просто трябва да я кажа отново: "Животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно".

Щастието в тази част на Млечния път не се състои в безкрайното търсене на нещо ново, а в безкрайното повторение на нещо познато. Заради това всеки празник Сурва в Елов дол е събитие само по себе си - този празник е част от щастието, защото отново и отново повтаря нещо любимо, топло, уютно. Когато вали или, когато не вали сняг. Когато има много хора или, когато няма чак толкова много хора. Когато навън е пронизителен студ или, когато южните ветрове са се поразсеяли и са емигрирали към земите пернишки. Обстановката е една и съща, емоцията винаги е една и съща и следователно да си там, насред празника е щастие в най-чист вид.

Заради това, когато кладата в центъра на Елов дол пламна, за да даде знак на тези от Небесния Перник, че ние тук долу все още съществуваме и следваме техните стъпки, аз се загледах в огъня и се замислих, че ако имах глобалната власт щях наистина да превърна света в карнавал. Не си струва човек да се занимава с досадни, банални подробности, когато повтаряемото щастие е на една ръка разстояние. От тези размисли ме измъкна от един от селяните, който ме побутна, за да ме накара да му опитам от виното. В селата на подобна покана не се отказва. Това е все едно да откажеш да изпълниш молба на дон Корлеоне от "Кръстникът" - имаш само един вариант на действие, взимаш бутилката, казваш "Наздраве" и опитваш студеното вино, което успява за кратко да изгони студа от тялото, да сгрее душата и да я убеди, че тя за пореден път е на правилното място. Всяко място, където сурвакарите минават със звънци е правилно, защото това е древната политическа технология за прогонването на злото от земите, населявани от нас хората. Заради това си мисля, че това знание, което е по-старо от нас, не трябва да бъде подценявано. Фактът, че хората упорито излизат всяка година в най-големия студ, може би означава, че именно тези ентусиасти са последната преграда между нас и злото, невидимият отряд, който спира злите сили да се развилнеят из земите ни. Въпреки, че кабинетът на ГЕРБ подсказва, че понякога дори и сурвакарите се разсейват и допускат демоните да дойдат на власт.

Ето ви един от образите, които всяка година се борят със злото по старата технология - дядо Ставри. Миналата година за първи път попаднах на тази колоритна фигура и сега с най-голямо нетърпение чаках пак да минем покрай този мъдрец, за да даде нова порция политически и житейски напътствия.

Дядо Ставри е истински шоумен - в момента в който види, че има публика, той се отприщва да говори. Здрависва се с с гостите си. Забелязах и нещо друго - из пернишките села селяните имат ръце, които, ако свият в юмрук ще са големи и здрави като паве. Тези ръце са роман сами по себе си, защото разказват за живот, който съвсем не е бил гален от съдбата.

Дядо Ставри потвърждава това. Разказва, че хората от неговото поколение, родените между 1930-1940 са най "патеното поколение". Това ще рече, че те са поколението, което е най-препатило в дългия исторически хаос. Според дядо Ставри неговите набори са израснали в труд, свикнали са да работят от малки и това ги е направило отговорни хора. През 1949 година той е бил бригадир - строил е завод "Струма" в който по-късно работи 20 години. Тези хора наистина са най "патеното поколение" - те построиха една България, измъкнаха я от историческия мрак, а после доживяха да видят тази България разграбена, разпродадена, унищожена. От завод "Струма" днес в Перник е останала само сградата на администрацията. Всички останали цехове или са съборени или приличат на декор на постапокалиптичен екшън.

Селата - центърът на живота в който са родени днес остават с все по-малко хора. Къщите се рушат, по улиците има огромни дупки, единствено природата се опитва да остане една и съща, за да навява по-малко меланхолия като си говорим за такива тъжни теми.

Иначе дядо Ставри е типичен перничанин. Отнася се с безкрайно подозрение към всеки, който не иска да пие, или - Небесният Перник да е на помощ - към всеки, който каже репликата - "аз ще пия, ама ми сипи малко". Един младеж от групата казва, че той ще пие само кола. Дядо Ставри реагира като министър на въпрос на опозицията: "Каква кола? Колата се кара, това да не ти е каруца". Тук, разбира се, хуморът идва от размяната на ударенията - едното е кола - напитката, другото е колата като превозно средства. Ама дядото знае, че това е готина шега, заради това посреща с удовлетворение колективния смях.

После дядо Ставри се обръща към друг кадър, който нещо не пие ракията - "Какво я лижеш само? И стига с тая лимонада от нея ще ти ръждясат червата". И човекът разказва - то пиенето също си иска майсторлък - човек трябвало да яде повече докато пие: "Ако трябва да легна на пътя на асфалта ли лягам? Не, постилам си. И с ракията е така - човек трябва да си постели"

После тръгваме да си говорим за политика. Старецът е гневен на всички телевизии, особено на рекламите. Според него всяка реклама е вид гавра с душата. От рекламите пък се прехвърляме на политика. Дядо Ставри споделя политически рецепти - според него власт на жените никога не бива да се дава. В жените имало "гяволи", което ги правело некачествени лидери в неговите очи. Преди гневните феминистки да скочат трябва да уточним нещо друго за образа на дядо Ставри - такива хора като него се наричат "майстори" с право, защото очевидно е от редките индивиди на които всичко им се отдава - може да прави маски за кукери, да шие бродерии, да се занимава с животните (култово наричани из Пернишко - "стоката"), да гледа домати. Наистина има такива хора, които не могат да стоят без да работят. И заради това идва и критиката към младежите - "само на компютъро стоят". За дядо Ставри трудът е нещо от което трябва да има видими резултати - заради това твърди, че всеки човек се ражда с дарба - един може да копае, друг да дялка дърво, трети да се занимава с електричество. Този земен и човешки поглед за труда съвсем ме обърка, защото изобщо не влизам в категориите за труд на този стар и мъдър перничанин.

Обаче май заради това харесвам Сурвата - тя споява всички поколения в едно. Просто всички са на улицата, излизат заедно, а в една разпокъсана и изтормозена България подобно колективно изкарване на празник е нещо уникално. Хората са там - люти, изтормозени и бедни, ама празнуват. Защото животът трябва да прилича на карнавал. Иначе просто ще е заместител на живот.

И тогава осъзнах.

В Небесния Перник един ден ще бъде велико. Но ние тук в Поднебесния Перник няма за къде да бързаме. Трябва да изживеем още много снегове, още много ветрове, още много празници, защото това е големият смисъл на всичко. Трябва да превърнем този живот в празник, защото другият празник така или иначе ни е гарантиран. И този други - гарантирания ще трябва да почака. Тук има още много работа за вършене. Твърде много.

Един ден, разбира се, всеки от нас ще почука на портите на Небесния Перник с две-три бутилки ракия под мишница и ще го пуснат там, и ще му се радват и отново на една маса ще седнат всички, които са седяли и на една маса в този живот.

Но дотогава трябва да се грижим за малката си поднебесна империя и да се опитаме да не разваляме карнавала преждевременно.

Ееех, този Перник, казвам ви - от толкова посещения там човек просто не може да не стане богослов...