"Ранобуден" полет над Четвърти километър

На четвърти километър в София се намира неврологичната болница. Когато човек мине портала й се оказва в различно пространство - ширва се един зелен парк, хората ходят бавно, говорят тихо. Все едно не само не си в София, ами направо не си в България. Лекарите и те са внимателни, грижовни. Абе направо откриваш алтернативна вселена.

Ето защо понякога ми се иска "Ранобудните студенти" вместо да бяха окупирали Ректората, да се бяха опитали да окупират болницата на четвърти километър. Там може би щяха да намерят лек за страданието си - съвременната психиатрия е измислила чудодейни хапчета за възстановяването на химическите баланси на организма и за осъществяване на вътрешна хармония дори в най-разтревоженото ранобудно същество.

От късната есен насам най-голямата грешка на обществения разговор е, че се опитва да си обясни чрез политолози и социолози ситуацията. А по степента на истерия, по буйните пристъпи на медийна параноя, по остросюжетните викове на протестната циклофрения, трябваше да разберем, че вече е време да викаме психиатрите. Психиатрите са неизбежни в едно общество, което съществува културно от концерт до концерт на Веселин Маринов, но все пак развитието на политическия организъм "Ранобудни студенти" показва, че тук лудостта се явява в ново качество - тя ни се представя като висш културен писък на душата. А всъщност става дума за заразно заболяване.

Не вярвате ли? Нека да се потопим в красивия свят на богословския водач на това явление.

1. Господарят на личните апокалипсиси

Лидерът на "Ранобудните" Ивайло Динев тези дни даде едно програмно интервю, което може да бъде четено или като диагноза или като опит за вик за спасение. Словесността на постмодерната му душа не може да бъде предадена в един сюжет, но ако се опитаме да обобщим с няколко думи неговата идеологическа рамка ще се получи нещо такова - България пребивава в Средновековие, ама тогава се появили "Ранобудните", които вещаели Просвещение, защото били с душевността на Малкия принц. "Потопени сме в пътя и светлината в края на тунела. Създали сме революционна обстановка. Дишаме заедно, плачем заедно...", мелодраматично споделя водачът на студентите. И е гневен на обществото, че то не е открило тяхната богата душевност и не си е паднало по нея. Това предизвиква гняв в "сърцевината му и в тоналността му" (буквално цитирам думи от разказа му) и заради това, че хората само гледат, той ги нарича "обществото-чекия". А пък иначе той бил на барикадите воден от висши гласове: "Тук става въпрос за една висша отговорност. Да речем, отговорност пред книгата на битието". Схващате ли - тук вече говорим за цялото битие. Това е една божествена гледна точка. Протестърският индивид се самоизживява като реещо се в облаците древно божество, което пише книгата на битието, че даже и има сили да си направи малко теологичен пиар. 

А това за "обществото-чекия" си реве за отделен коментар. След като виждаш в другите само едни онанисти, то значи припозваш самия себе си като единствен носител на сексуалност. Въпреки, че май е по-добре да си онанист, отколкото изнасилвач, а част от акциите на "Ранобудните" бяха съвсем близко до това определение. Но важното тук не е заяждането на дребно с една случайна фраза - важното е самооценката, безкрайният нарцисизъм, усещането на лидера, че той е все едно същество от шестата раса, която е дошла да спасява всички останали спящи прошляци. Това може да ви прилича на светлина, но всъщност е мрак на съзнанието. Всеки водач на секта се изживява в подобни категории. Всеки водач на секта иска да представи обикновеното ежедневие като ненормалност, за да може единствено и само той да покрива административните критерии за висш разум. Човек просто трябва да преодолее тихата лудост на думите, за да може да си обясни процеса.

Но най-доброто от Ивайло Динев предстои. Последната част от интервюто му е най-разтърсваща и драматична. Там той говори, че се учел от своите лични апокалипсиси. Между другото - българската постомодерна интелигенция, която обитава ареала на жълтите павета, е обсебена от въпроса за личния апокалипсис. И не си мислете, че става дума за нещо супердуховно. Личният апокалипсис на българския нарцистичен мислител идва, когато му спрат субсидията от някоя западна фондация или водката му в чашата се стопли. Тогава той ражда най-яките си протестни мисли. Вероятно заради това Динев твърди, че мислел за смъртта, когато тръгвам да прави окупацията на 272-ра аудитория: "Онази смърт, която бях виждал. Тя мирише на нещо лично. Мисълта за нея ми даде сила". Мисълта за смъртта го е вдъхновила. Този образ вече е моят любимец от лудата 2013 година. Не съм наясно каква роля играе - на обикновения черен шаман или на поп, който вместо да си развява срамотиите изнася богословски беседи по скайпа, но след сблъсъка с подобен словесен потоп, човек мига така невярващо все едно е видял нова гола фотосесия на Лили Иванова.

2. Крафт-Ебинг по въпроса за есетата

След като един път направих откритието, че "Ранобудните студенти" вече не е политическо, а психиатрично явление, със страстта на Крафт-Ебинг затърсих из мрежата други симптоми, за да затвърдя научното си подозрение. И налетях на сайта на "Ранобудните", където открих и се опитах да прочета цял куп от есета по темата за околната действителност. Аз съм закален читател. Все пак изкарах от край до край цяла стихосбирка на Едвин Сугарев в студентските си години, дори един пък успях да изчета цяло едно интервю на Цветан Цветанов. Но събраните есета в този сайт ме отчаяха. Толкова много патос на едно място вероятно се разпространява като радиация из въздуха и бих призовал Агенцията по околната среда да изследва степента на мелодраматична отрова, която се носи от него. Още първото есе ме отказа от изследователска дейност. В него се говореше за някакво девойче, което отглеждало надежда в своите юмруци. И завършва грандиозно като роман на Сандра Браун: "Знаеше, че войната ще бъде вечна, но беше готова да я води докрай, защото когато стисна юмрука си, той вече не беше изпълнен с безпомощност, а със смисъл". Юмрукът, пълен със смисъл - това е грандиозен образ, особено като идва от някаква млада авторка, която дори не подозира какво означава това истинско страдание като да не получаваш заплата 8 месеца. Изумителната социална слепота. Изумителната социална тъпота. Ето какво прави впечатление в тези текстове. Младостта има великата привилегия да е социално-чувствителна без да изглежда свръхпатетична. "Ранобудните" обаче са приватизирали патоса, но нямат грам идея как живее България, вън от тяхната фантазия. Нито грам.

Това може да бъде проследено и в конкурса за есе, който обявиха. Да, точно така. След като един вестник обяви конкурс за най-добра снимка от протестите, "Ранобудните" си направиха конкурс за есета на тема "Протест и смисъл". От есето на победителката в него можем да разберем, че тя може да открие връзка между самата себе си и някаква анонимна иранска девойка, но не може да направи нито един паралел между собствената си личност и обикновените българи. Заради това се разпадна техният въображаем свят. Когато се изживяваш като същество от различна реалност получаваш само това - свят от патетични есета и пози, които нямат дъно. Заради това мнозинството от студентите този път не последваха окупаторите. Защото окупаторите очевидно искат и съществуват сами за себе си. Само в този талибански свят може да съществува възкресяването на доносничеството (снимането с камера на двама професори) и презентацията му като проблясък на желанието за нов ред и морал.

3. Протест и смисъл

Това, че "Ранобудните" са луди всъщност е една шега. Те се превърнаха в нещо много по-лошо. Станаха интелектуални позьори. Получиха ролята на медийни сноби. И заради това проспаха да видят къде е провала на цялата драматургия.

България стои в опозиция на цялата планета с обратното кимане за "да" и "не". Опасявам се, че с протестите стана същото. В цял свят хората протестират срещу финансовите ограничения и политиката на рестрикции, а тук протестиращата част от София обяви, че битката им била за морал.

Морал е красива дума, но е ужасяващо абстрактна. Всеки може да те излъже за нея. Хората по цял свят настояват за морал чрез конкретни действия - покажете ни морал като вдигнете заплатите, покажете ни морал като махнете таксите за университетите, покажете ни морал като накажете тези, които не плащат заплати. Февруарските протести бяха първите автентични социални протести в новата история на страната, но техният урок бе забравен умишлено. От юни насам социалният компонент на протеста изфиряса като рима от фолкпесен. Заради това протестът се сви и самоизолира. Разговорите за морал сигурно имат оргазмичен ефект върху интелигенцията, но в едно проядено от бедност общество, това звучи като цинизъм. Не напразно протестът не успя да роди политическа алтернатива. Това беше протест на нарцисите. Те трудно съществуват при ситуация в която никой не слюноотделя по тяхното великолепие. В крайна сметка се оказа, че протестът се превърна в една абстракция. Протест заради самия протест. И резултатът бе очевиден. Красивите образи от лятото се изродиха до ритане на заграждения и цапане на паметници с боя. Това стана протест на богатите истерици, които нито за миг не искаха да повярват, че отвъд тях има един народ, който най-вероятно изобщо не обича новото управление, нито някога ще му се закълне в любов, но очаква да види поне някакъв отговор на своите социални проблеми. Проблеми, които караха хората да се самозапалват като символ на обществото в което никой никого не чува.

Заради това ми се струва, че "Ранобудните" в тяхното изящество на небесни божества и протестърите в тяхното великолепие на крякащи нарциси, трябваше да се разходят поне веднъж до Четвърти километър.

Там можеха да получат неочаквано просветление за себе си.