Крим: емоционална разходка из спомените 1 година по-късно

Само преди една година написах статия за която около 700 пъти ме нарекоха путинист и около 493 пъти рубладжия. Става дума за един репортаж от Крим. След одисея, която си струва отделно описване успях да бъда на полуострова в дните, когато той гласуваше за присъединяването си към Русия и описах каквото видях. Говорих с над 150 души, обиколих половината Крим от Красноперекопск до Ялта, от Евпатория до Симферопол и написах моята истина за събитията там. Тя по никакъв начин не съвпадаше с мнението на грантаджиите, повечето от които дори трудно ще открият Крим на картата. И съответно обидите заваляха. Не че ми пука. Написах каквото видях. Тези, които са си изкривявали мнението ще врат в ада.

Имах щастието да попадна на полуострова в най-размирното време, но точно този текст няма да е за политика. Най-накрая намирам смелост да обобщя чисто географските си и, осмелявам се да кажа, романтични впечатления от това страхотно място. Вече мина една година от тогава. Това е добър начин да се добави патина в емоционалните спомени, те стават по-меки, по-философски, обагрени в импресионистичен блясък.

Още по време на престоя си в Крим си водих някои бележки и сега ще се опитам да представя пред вас какво точно преживях там, но не в политически, а почти в поетичен аспект. Ще има време и място пак да се върнем към политиката, но сега нека да ви открехна вратата за това колко е красив Крим, как си струва да опитате виното и коняка от тези ширини и как се оказа, че съм чел поезия за Крим без да осъзнавам това.

********************

Като ми казаха "Искаш ли да отидеш в Крим?" мисля, че графично реакцията ми може да се изрази с думата: "Даааааааааааааааааааааа!". Как да не искам? Писна ми да чета странни репортажи в световната преса, искам с очите си да видя истинското положение там. Писна ми да чета упражнения по черни фантазии, искам да се убедя лично какво се случва на размирния полуостров. И така внезапно в петък сутринта разбрах, че трябва да летя следобед. Разтичах се в ранната пролет, отбих се до вкъщи, приготвих си багажа на две на три, а 5 часа по-късно вече бях в Москва.

*******************

На "Шереметиево" почти успях да се изгубя, защото разстоянието, което тряваше да преодолея, за да стигна до самолета за Симферопол беше, колкото половината Европейски съюз. Най-накрая с леко неудобство се престраших да питам две руски митничарки, стройни и строги, но облечени в униформа, която в други страни биха дали на мацките, които си снимат на корицата на "Плейбой". Едната от тях заряза работата си и като геополитически ангел ме преведе насред целия хаос от международния пътникопоток, за да ме заведе до правилния терминал. Никога не съм се отнасял добре към представители на репресивните органи, а митничарите са най-големите гадове, защото спират напълно естествения човешки порив към всякаква контрабанда, но човек е склонен да преоцени стихийния си анархизъм като види такива примери за международна солидарност. А и като прецени факта, че репресивните органи понякога могат да имат крака дълги, колкото Байкало-амурската магистрала.

В самолета за Симферопол вече усетих истинското напрежение от това, че отивам в Крим - тази точка от географията върху, която световната преса стовари цялата си мощ. Това малко парче земя, която стана елемент от геополитическото световно земетресение и май почна да очертава контурите на някакъв нов свят, неясно дали по-добър или по-лош. Опитах се да чета в самолета, но не ми се получи. Гледах неясните облаците отвън, но не успях да родя някоя яка мисъл.

******************

Летището в Симферопол се оказа малко и китно. Украинският митничар ми изучава документите за време, което би стигнало за изчитането на малка книжка от Тарас Шевченко. Най-накрая обаче не намери за какво да се заяде и ми удари печат в паспорта. Излязох от входа и срещу мен камери, камери, камери. Красиви руски репортерки започнаха да ме питат на английски какво мисля за референдума. Очите им бяха големи и красиви и казах каквото мисля - че референдумът според мен си е законен. Двама души от китното градче Красноперекопск ме чакаха, въпреки, че наближаваше 12 часа вечерта. Оказа се, че аз и още един белгиец трябва да сме наблюдателите на референдума там. И тук дойде първата засечка. Белгиецът никакъв го нямаше.

С единият кадър се разприказвахме за всичко наоколо - политиката, историята на Украйна, обсъдихме украинките, курортите, руско-украинската кухня, приликите между България и тази част на света. А от белгиеца нито следа. Най-накрая, след три часа висене се оказа, че него няма да го пуснат да влезе в Крим. Митничарите се заяли и щели да го върнат със следващия самолет. Прокълнахме опитите на украинската власт да упражнява репресии в последните си дни на власт в Крим.

И така. След неуспешното чакане на белгиеца на летището тръгнахме към Красноперекопск, който се намира на около 110 километра от Симферопол. Когато стигнахме в града вече минаваше четири и половина сутринта. Минахме покрай златист паметник на Ленин, местните не дават да се бута, защото имат  здравословно отношение към историята и стигнахме до малко китно хотелче, наречено "Фантазия". Излязох на  тересата - въздухът миришеше на далечно море. Неспокоен вятър разлюляваше дървета. По улиците нямаше никакви хора. Тишина и звезди. Красив момент. После се строполих в леглото и размирния Крим ме посрещна с един много спокоен сън.

*

************************

Основният ми спътник в моето политическо пътешествие се оказа директорът на местната болница Игор Кулбачний, уникален образ, много мъдър, брилянтен хирург, запален меломан, политически активист на Партията на регионите, интелектуалец от тези, които винаги са близо до хората. Реших, че нямам време за губене заради това веднага щом станах му звъннах и той пристигна, за да ми бъде гид из полуострова.

Кулбачний направи жестока грешка с мен след като ме попита в свободната събота къде искам да отида. Аз веднага отговорих - "искам в Ялта!". Въобще не съобразих, че Ялта е на 200 километра от Красноперекопск. Толкова исках да я видя, че бях готов да тръгна пеш само и само да зърна Черно море и неговата успокоителна синева. В пътешествието към нас се присъедини и местният бизнесмен Николай Ишченко, който ни натовари на колата си и тръгнахме към Ялта като в американски road-movie.

После по пътя вероятно ги подлудих с въпросите, които ми идваха все едно съм четири годишен: "Что такое Таврия?", "А где находится Ай-Петри?", "Когда же увидим Артека?".

**************************

Разбира се, че знам за Таврия. Това е името на географската област, която обхваща целия Крим и малко от най-южните части на Украйна. Навремето като ученик в някаква книга бях прочел дори за опита да бъде създадена Таврийска съветска социалистическа република, което в разгара на Гражданската война е било едно симпатично и утопично действие, но точно заради това заслужава безкрайно уважение. Въздухът в Таврия е чист, курортен, изящен. На човек му идва да диша с пълни гърди и да полети в нереалния въздух. Крим е изящен и прелестен.

****************************

Ялта се намира на около 200 километра от Красноперекопск. Човек може да огледа половината Крим. Още въпроси: Къде се намира Евпатория? Има ли начин да видим и Севастопол? Къде в Ялта са се срещнали точно Сталин, Чърчил и Рузвел през 1945 година? Отговор на последния въпрос получих - срещнали са се в бившия дворец на един княз.

По пътя към Ялта, точно, когато човек вече може да види пълната прелест на Черно море има интересна скала. Отдалече тя прилича на огромна мечка, която е навела глава към морето, за да пие вода. Опитах се да я снимам, но но снимките тази прилика не си личи много. На живо все едно наистина гледаш мечка. Татарите са я наричали Аю Даг, а руснаците Медведь-гора или казано по подуянски - Мечата планина. Взрях се в скалата с неочаквана любов. Природата е могъщ художник с хаотичен нрав. Но в случая просто й се беше получило. Като гледаш от далече този могъщ хълм сякаш виждаш някаква древна, праисторическа мечка, която иска да лочи от сините въли на морето.

Ай-Петри пък е двуостър връх, който се намира над самата Ялта. Бях чел за него в едно стихотоврение на Николай Заболоцки от цикъла "Последна любов". Заради това имах правото да заявя пред лекаря, че това пътуване е все едно сбъдвам прочетената поезия.

Когда, страдая от простуды,

Ай-Петри высится в снегу,

Кривое деревце Иуды

Цветет на южном берегу.

Този куплет е преведен съвършено от Зоя Василева

Когато болна, след простуда

Ай-Петри над снега блести,

чепатото дърво на Юда

далеч оттук - на юг цъфти.

А после (пак в превода на Василева) Заболоцки продължава:

Блуждае пролет. Вцепенени

се будят в тази долина

цветя, с отрова напоени

от горест, болка и вина.

Подозирам за коя болка говори руснака. Но, когато аз се оказах пред Ай-Петри и го видях в далечината не усещах никаква горест, точно обратното. Поисках да спрем, за да мога да се насладя на този миг. Да виждам синьото Черно море отляво и Ай-Петри в далечината, този невероятен връх, който никога не спира да гледа във вечните вълни.

**********************

Самата Ялта се оказа един вълшебен черноморски град, който е избегнал демоните на българското крайбрежие - свръхзастрояването и тоталния кич. Точно обратното - всичко в Ялта и пипнато с вкус. Парковете са отдих за очите. По крайбрежната алея няма павилиони и човек може да се наслади на пръските на вълните и тъмнозеления цвят на морето. Паметник на Ленин украсява началото на крайбрежната алея. Край него са насадени дървета и палми. Пред него от палатка течеше агитация за присъединяването към Русия. Бяха революционни времена.

Ялта наистина има вид на перла. От Симферопол до Ялта, това са над 70 километра има дори тролейна линия. Доколкото разбрах тя е най-дългата в света. Това са много километри изкарани в път край морето. Човек може да си мечтае, да се радва на хората, да се радва на младите девойки и да усеща удивителната прелест на живота в пътешествие.

Малко патриотична гордост все пак. Българският бряг има един незаменим плюс - пясъкът. Крайбрежието на Крим е лишено от пясък. Всяка година насипват такъв и всяка година с поетично постоянство морето си го прибира обратно.

Обикалях из Ялта и се дивях на магазините, където имаше по 40-50 вида коняк и бутилки с масандрийско вино, за което казват, че като отпиеш две глътки душата ти самичка започва да иска да пее.

По пътя към Ялта по радиото чух песента на една група "Рождество" - "А ты знаеш как хочется жить" и докато се разхождах из тази перла не спирах да си я пея. Този град те изпълва с желание за живот, дори и когато там е една студена пролет, а вятърът носи солени пръски от вълните.

*******************

Сега се прехвърляме отново в малкото и китно градче Красноперекопск. То се намира почти на границата с Украйна. На 2 километра от него се намира величественият Северно-Кримски канал. Дължината му е 402 километра. Строили са го десет години и го пускат в експлоатация през 1971 година. Този канала пренася вода от река Днепър до Крим и така отървават полуострова от сушата. После дойдоха размирните времена. След моето посещение в Крим, малко след проведеният референдум, хунтата в Киев спря водата. Обаче трябвада си идиот, а повечето бандеровци са именно такива, за да смяташ, че това ще спре кримчани в техният устрем. Те бързо решиха проблема. Но тук пак стигаме до политиката, трябваше да си говорим за поезия. Когато застанах пред това могъщо инженерно съоръжение изведнъж усетих смисъл от това да си част от човешката раса. Тя е сътворила много глупости, но в светлите си мигове е направила и страхотни неща. Тоест не си струва вселената да ни отписва. Много можем да й дадем.

*********************

В деня в който трябваше да пътувам обратно към България, моята компания, която ме закара до Ялта настоя да ме заведе и до китния град Евпатория. Беше март и, разбира се, нямаше никакви хора. Светеше зимно слънце и цветът на морето беше убийствен. Плазните плажове и затворените заведения - всичко напомняше за идващия летен купон, но именно уединението на Евпатория ми хареса толкова много. Беше рано сутринта, дори и местните още спяха, по улиците нямаше много коли и, ако човек се отдадеше на своето въображение щеше да си мисли, че е в сън. Вместо за сънища обаче, аз си мислех за поезия и за последните два реда от едно стихотворение на Маяковски, който убедено казваше:

Очень жаль мне тех, которые

Не бывали в Евпатории.

Морето вече не е същото както преди. Преди в спокойната тишина на историята (защото във всяко историческо време всеки отделно взет индивид е имал право на два-три мига меланхолично взаимоотношение с вселената) хората са стоели пред вълните необезпокоявани от неонови светлини, рускини с дълги крака, търговци, които ти предлагат всякакви джунджурии на верижка и пияни англичани. Човек е имал правото на своята възвишена комуникация с морето, защото моретата в своето синьо великолепие (по-скоро изумрудено зелено) са най-близкият поетичен образ на изконната жажда на душата за простор, пътуване, облаци и въздух, който мирише на бяла пяна и разбити вълни.

В Евпатория обаче аз усетих старото усещане за море и заради това още повече обикнах Крим.

******************************

На връщане пак истинска история с митническите власти. Самолетът Симферопол - Москва отлетя с три часа закъснение. Кацаме на "Шереметиево" - имам само половин час до стартирането на качването в другия самолет. Чакат ме преминаване на граничен контрол, взимане на багаж и прекосяване на огромна територия до другия терминал. Предредих две опашки. Гледах жално някакъв строг руски полицай, който проверяваше документите ми. После се тресях от напрежение докато чакам мудната лента за багажа да се завърти. С багажа на колелца тръгнахме на такова бягане, което включване прекачването през два асансьора, че когато се появих пред другия терминал не можех да кажа нито дума и се подпрях на едната митничарка да си поема дъх. И тогава се случи чудото. Прекараха ми бързо багажа, минах през проверката само за минута, а две митничарки - едната взела якето ми, а другата багажа ми търчаха с мене през половината летище, за да мога да си хвана полета, а не като героя на Том Ханкс да седя безпризорен в транзитната зона. След мен буквално веднага затвориха вратата на самолета. Седнах на седалката облян в пот и си казах - мама му стара, човек, колкото и да иска понякога не е в състояние да презира силовите органи, особено, ако те като ангели те спохождат в такива мигове...

Пих една бира в тяхна чест. И до днес като видя бира вдигам тост в чест на Крим. Мисля, че така е редно.