И пак за социализма и бананите

Покрай датата девети септември налетях на фейсбук-статуса на някаква дама, чието име ще спестя, защото то не е важно за историята. Няма да се концентрираме върху личността, а върху патологията на спомените. Трудно ми е да преразкажа целия статус на една жена, която вероятно е родена някъде в периода 1972-75 година, но той е написан лигаво като роман на Джаки Колинс с няколко капки политическо садо-мазо в стила на Анита Мейзър.

Историята описана там е следната. Жената си спомня социализма, но по начинът по който го правят пристрастените към ЛСД - в някакви сюрреалистични тонове. Тя живеела със семейството си на 15 етаж на един блок. Делели апартамента с друго семейство. Веднага следва минорната нотка - баща й бил рационализатор, но държавата нищо не му дала. Лоша държава!

След това следва истинската история. Майката на разказващата обичала банани. Ама много. Чакали двете - майка и дъщеря на дългата опашка веднъж, ама майката имала да готви и оставила 10 годишната си дъщеря самичка на опашката. Те, очевидно и соцмайките са били яко небрежни, не като днешните демократични орлици. И така - стигаме до кулминацията. Девойката купила 3 килограма. Ама като се прибрала до блока видяла, че ток няма. Тук следва лирично отклонение как тя се молела на Бог да не засяда в асансьора, ако внезапно спре тока, а после казва, че не знае дали се е молила на Бог, защото Бог бил забранен от гадните комунисти. Да й се чуди човек тогава откъде е знаела как и на кого да се моли?

След това нашата мъченица от времената на соца почнала да се катери пеш по етажите. Но стигнала до 6-ия етаж, а чантата й натежала много. Тя оставала бананите в тъмното в един ъгъл, качила се да извика майка си, но като слезли банани вече нямало...

Ето как през този митичен плод отново ни разказаха тъмната история на българския социализъм, който от година на година все повече тревожи умовете на недораслата интелигенция, а борците с него се увеличават правопропорционално на изминалите години от неговото падане.

Като прочетох този сюрреалистичен спомен се хилих дълго. Признавам си. Не съм добър човек. Подобни лиготии не събуждат жал в мен, а само събуждат черното ми чувство за хумор. Обичам измислиците. Кефят ме.

Не твърдя, че дамата лъже. Твърдя единствено, че споменът е фалшив. Той е така излят по калъпа на опорните точки, че няма начин да е истински.

А хората са в състояние да си спомнят фалшиво.

Всеки, който навремето се е сблъсквал със сборника "Аз живях социализма", опит за събиране на истории от онова прокълнатото време, където го идеализират в рекламите, е наясно с това. По дяволите, там има история за това как семейство яде на обед марули, очевидно натровени от радиационен дъжд след Чернобил, а вечерта на всички им става лошо. Радиацията не действа така. Тоест спомените на хората са зависими от обществения наратив. И понеже в България е модерно да се хейти социализма на елитарно ниво, мнозина редактират собствената си памет, за да е в съзвучие със снобското статукво. Между другото именно диктатурата на лошите спомени ражда като контракултура тихата меланхолия по миналото. Една голяма част от хората нямат енергията да бъдат конформисти и страстни ФБ-проповедници и отказват да се подчинят на доминантния културен код. И понеже тихите дисиденти са мнозинство, рекламистите схванаха, че трябва им говорят на техния език. Не враждебно, не политически, а просто с неясна тъга по загубената друга България.

Но да се върнем на бананите. Светият граал на свободата. Трепетът в сърцето на дисидентите. Битката на несъгласните. Плодовата Аркадия.

Разказът за социализма през историята на липсващите банани е най-големият капан в който се оказаха децата на номенклатурата, превърнали се в първи антикомунисти. Първо на първо, на тях банани никога не са им липсвали и второ, бананите дават на свободата единствено и само консуматорски образ. Свободният човек е свободен, защото може да яде банани във всеки сезон. Статуята на Свободата в Ню Йорк трябва да държи в ръката си огромен банан, а не факел.

Днес малката оркска секта на психодясното много обича да се плюнчи как историята на социализма не била разказана по "един обективен начин" (Росен Плевнелиев е влюбен в тази фраза като тийнеджър в плакат на порноактриса), как българите не осъзнавали величието на общностите в които са попаднали и като чуели за евроатлантически ценности все търсели да пият от тази досадна евразийска ракия. Това вероятно е така, но причината е, че свободата им беше разказана като притча за бананите. Беше им обещана най-бляскавата и рекламна свобода на консуматорите, но капитализмът винаги функционира по един особен начин - за да бъдат консуматори 10 процента от световното население всички останали трява да са част от потосмукачницата.

Ето защо днес по магазините има банани, ама хората само като видят цените плюят ядовито. Защото днес банани бол, ама човек може да обърне цял пазар и да не намери български ябълки, или череши, или кайсии. Това е солената цена на бананите през цялата година. Днес обаче никой не говори за това. Защото заговориш ли веднага ще се намери една сюрия бананоядци, които ще те обяват за болшевик и комунист.

Бананът прецака българската демокрация, защото тези, които го превърнаха в свой герб всъщност показаха, че през цялото време им е пукало не за свободата, а за стомасите им. И това сътвориха - демокрация на търбусите. Демокрация, която опоска държавата като ято от скакалци.

По времето на социализма нямало банани и заради това българските дисиденти линели. И никой не попита простичкото - а къде са били бананите по магазините преди 1944 година? Нима в царство България всички са имали банани за десерт?

Анжел Вагенщайн веднъж в своя хулигански стил рече: "Да им пикая на бананите!". Човек, който цял живот е бил несъгласен и се е борил в името на идеи, няма начин да приеме идеята за банана като символ на световната свобода. Сега като имаме банани във всеки магазин защо не се чувстваме свободни? И ще ми обясните ли как психодясното е готово с часове да говори за мизерията на социализма, но никога не е в състояние да опише мизерията на настоящото ни битие. Нима сега няма хора за които бананите са недостъпни? Но пък е важно, че интелигенцията има банани. Например жената, която е написала статуса в началото. Сигурно хладилникът й е пълен с банани. Да си яде със здраве.

Иначе, ако вземем бананът като символ на пазарната икономика и свободата и го разтръбим из целия свят, ще сбъркаме още повече. Защото историята на търговията с банани е мътна, кървава, брутална и проклета. Като например това, че дълги години производството и доставката на банани по цял свят са били монопол на прокълнатата компания Юнайтед Фрут, чиято история е пълна с експлоатация, леене на кръв и съучастие в преврати. Юнайтед фрут създава идеята за банана по начина по който виждат самоназначените днешни дисиденти. Те превръщат в символ на свободата нещо, което дълги години е било символ на средновековно подтисничество.

През 1928 година например в Колумбия работниците на Юнайтед Фрут вдигат стачка. Армията, която по същество действа като бригада на компанията открива огън. Убити са около 3 хиляди стачници, събитие известно и до днес като "Банановото кръвопролитие", станало един от смисловите и трагични центрове на романа "Сто години самота". Има една книга със заглавие "Bananas: How the United Fruit Company Shaped the World" (Бананите - как Юнайтед Фрут оформи света) на журналиста Питър Чапман. Тя ще ви даде много отговори за това как от всички плодове на земята бананите са едни от най-виновните за сегашния вид на капитализма.

На нас също ни продадоха уродче. С гарнитура от банани. И просто още отсега си представям как след още 25 години хората ще пишат други статуси за тази измамна свобода, която ни поднесоха.