Вътрешният живот на българската десница

Българската десница вече трябва да бъде причислена към научните явления. Целият й 20-годишен исторически път бе белязан от много екзотики, но сегашното й състояние и проявления могат да бъдат разбрани единствено от специализирани учени. Десницата отчаяно се опитва да даде някакви признаци на вътрешен идеологически и политически живот и за целта си избира най-екзотичните каузи, които могат да трогнат около 0,3 процента от населението на страната.

Тази неделя остатъците от дясната интелигенция, най-упоритите митингаджии, които оцеляха от политическите вълни в десницата, ще се събират на митинг, за да настояват за демонтажа на Паметника на Съветската армия. Проблемите са два: идеята никак не е нова и тя подсказва, че беднотата откъм останали каузи вдясно е твърде голяма.
Българският антикомунизъм, който периодически е възкресяван нескопосно от именно такива инициативи, наистина трябва да бъде академично изучен. Първата вълна от него бе емоционална, шумна, синя и подскачаща. Вторичният антикомунизъм, който ни се демонстрира днес, е по-скоро политическа пародия. Той е анахроничен и заради това четири пъти по-злобен, но ужасяващо малоброен. Да изповядваш подобен тип възгледи днес е като да не искаш да се откажеш от газовите фенери във времето на електрическите крушки.

В своето възпалено съзнание тези, които ще се съберат на митинга (обективна прогноза 300-350 души), виждат паметника като "тотем на тоталитарната епоха". Речникът издава много за политическата душевност на хората. Съзнанието, което вижда тотеми, се нуждае от шамани, танци за гонене на призраци и други полуокултни ритуали, а не от рационална политическа мисъл. Вторичният антикомунизъм е антипрагматичен, антиполитически, объркан, месиански и това го прави идеален за цял симпозиум, на който задължително трябва да бъдат извикани светилата в световната психиатрия.

За да бъде фарсът пълен, десните са решили в неделя да почетат и 14 години от "гражданските протести" през януари 1997 г. пред парламента. Хората, които имат памет, си спомнят колко "граждански" бяха тези протести и как завършиха с най-антидържавния акт в българската история - изпотрошаването на парламента. Как се чества едно разрушение? На всичкото отгоре безсмислено, защото само четири години по-късно хората жестоко наказаха десницата. И всъщност се вкараха в тази черна пародия на идеи, които приличат на нещо, изкарано от паралелно измерение - вторичен антикомунизъм, митинг, честващ разрушение и желаещ разрушение и психиатрична деснота.

Един прословут сръбски графит оптимистично възкликваше: "По-добре тения, отколкото пълна липса на вътрешен живот". Когато тениите станат много, това вече е болестно състояние, а не богата душевност.