„Фотошоп”-политика

20 години упражнения по политика в България със сигурност доведоха до две непреходни истини:

1. Абсолютно никой не вярва на социолози. Това е, защото социолозите успешно приравниха своята професия с тази на врачките, които се обявяват за всемирни спасители и контактьори със същества от далечни галактика и мистериозни измерения. И едните и другите постигнаха великолепна мистично-финансова симбиоза със заобикалящия ни свят, така че между политиката и спиритичните сеанси просто не остана никаква разлика.

2. Политическата реклама се обезцени напълно и подмени окончателно всеки истински смисъл в обществената дейност. Резултатът от това е комедиен: по време на избори бъдещите избиратели с настойчивостта на подлуден от мириса на кръв комар са атакувани от клиширани образи, безсмислени, но ефектни фрази и от манекенски пози без истински смисъл.

Покрай кампанията на местните и президентските избори напоследък се нагледах на плакати на кандидати за бъдещи управленци. Спестих си повечето телевизионни реклами, защото от две години насам съм доброволен емигрант от телевизията (а все още се кая, че направих изключение за два политическа дебата, които нанесоха непоправими опустошения в отвикналата ми от тв-истерия душевност).

Зачудих се как ли хората приемат тези плакати? Дали им въздействат по някакъв начин? Или пък цялата тази рекламна индустрия е някакъв постмодерен начин на политиците да си внушат, че извършват обществена дейност? Тоест всичко е някаква игра, която в определен момент си е въобразила, че е истински живот.

Обаче - не ви ли дразни ултраклишираната фантазия на фотографите на предизборни снимки? Нагледах се на снимки в които кандидатът се е ухилил така все едно мис „Плейбой” за юни си сваля сутиена. Не всъщност фразата трябва да е политически коректна – с усмивката бъдещият управленец иска да внуши, че е свестен образ на когото може да се разчита, че цялата му биография е като магистрала, която се строи прозрачно, че е верният избор в мрачните времена.

Само, че от толкова много усмивки ми се прииска поне един да беше застанал в различна поза. Поне един да беше нарушил пиар-канона и да излезе от схемата на задължителният начин за възприемане на света.

Политическите фотосесии са куриозно явление, защото в тях няма нищо, което да възпали въображението. Един човек, който иска да да бъде обществен лидер, не може да разчита единствено на визията си, за да успее да тръгне нагоре. Но понеже светът на българската политика е тесен, клаустрофобичен и всички си приличат като герои от абсурдистка пиеса, то плакатите им са единственият начин за политическо разграничение.

Така България успешно става държавата на политиците – манекенки. На управлението, което може да се живее единствено във фотографски блясък. На монументалната (пардон, на магистралната) пропаганда. Държавата на усмивките, която се раздира от мъка и тъга.  Политика на липсващия смисъл, запълнен с псевдо-крилати фрази.

За да не мислите, че говоря напразно ето ви два фотоса на двама конкуренти. В случая те са противници за кметската битка в Пловдив.

Първият е кандидатът на БСП Георги Търновалийски. Тук няма да коментираме политическата му качества и обществената му известност, а само ще хвърлим поглед върху снимката му.

Синята ризка, небрежна усмивка, ръката напред. Това е родило въображението на фотографа.

Следващата снимка е на конкурентът за същото място, но от ГЕРБ – Иван Тотев.

   

Виждаме, че фотографията е същата, с разбираемите разлики в костюмите и степента на усмивка. Все пак Търновалийски се кандидатира с идеята, че БСП (която е част от управлението на Пловдив) ще продължи да кара хората да се усмихват така. А Тотев, областен управител досега, но политическа опозиция в Пловдив, не може да си позволи толкова широка усмивка, защото иначе правоверните гербаджии ще се объркат в нуждата дали трябва да се гласува за него.

Най-интересното е, че дори абсолютно анонимни партии, които могат да си позволят да избягат от клишетата и да заложат на нещо нестандартно, изпадат в същата криза на повторяемост. Налетях на една странна и шантава партия – Движение за европейска интеграция (само по себе си името на формацията не означава абсолютно нищо понеже четири пети от партиите в България също са европейска интеграция). Та кандидатката на ДЕИ за кмет на Самоков Камелия Ангелова е направила палава фотосесия. Ето типична нейна предизборна снимка:

Дамата е застанала предизвикателно, но не мога да схвана как палавият поглед и ръката в джоба могат да намекват за нещо друго освен за това, че панталоните й бързо могат да бъдат свалени. В това, разбира се, няма нищо лошо.

Другите кандидатките на ДЕИ също в по-голямата си част са блондинки на средна възраст, които ползват изборите и плакатите като последен опит да се самоубедят, че още са млади и хващат погледите на избирателите. Когато обаче избирателят види палаво деколте, автоматичната му реакция никога не е да отиде и да хване бюлетината. Просто не се сеща за гласуване от изпадането в мечтания, които имат малко общо с политическата дейност. Или пък може и да имат – все пак непреходната връзка секс и политика винаги е убедителна на българска територия.

Кризата на образите обаче е криза на политическо въображение. Политиката става театър, защото не може да роди идеи. Управлението се превръща в пиар, когато не знае какво точно да прави. В този смисъл кампанията за избори 2011 година показа, че България е в абсолютен интелектуален застой. Все едно преходът мързеливо е спрял в някаква точка и чисто по пиарски си е въобразил, че историята окончателно е свършила, а политиката винаги ще бъде една безкрайна плакатна война в която избирателите ще мерят, кой кандидат по-готино си е метнал сакото на рамото или пък на кой от всичките бъдещи управленци „Фотошопът” е избелил най-добре зъбките.

Изобщо - „Фотошоп”-политика на изтърканите образи, подменени истини, кичозни битки и скучни речи.

Може би тази криза на идеи и нова визия нямаше да е толкова очевидна, ако не можехме да я съпоставим със събуждането на целия свят. Млади американци окупираха Уолстрийт и издигнаха лозунгите „Ние сме 99 процента” и „Стига капитализъм!”. Движението на възмутените заля западния свят като океанска вълна и предвещава промяна, която ще се случва в близките 20-30 години. Светът се буди от упойката на безвремието, но ние сме малко встрани и доста назад.

При нас светът съществува само като сън. Само като сянка, която май я има отвъд границите. Тук сме още в плен на скучните плакати, скучните дебати, скучните идеи и всеки политически купон е възможен единствено като индивидуален, а не като социален порив.

Но това не е песимистичен извод. Това е просто предчувствие, че и тук промяната ще дойде. Просто социологията умря, а плакатите вече не действат.

Рано или късно светът ще ни посети и улиците ще се оживят.  Това ще са времена, които си струва да се дочакат.

В цялата еднотипност на клишетата, все пак се появява и по нещо истинско и неочаквано. Така открих вероятно най-свежият кандидат за общински съветник – Милен Илиев. Неговите плакати са свежи, неочаквани и вълнуват. Да, не всички ще ги харесат. Със сигурност софийската десница (десница има само на жълтите павета и никъде другаде) ще ги заклейми, обругае и охули. Младежът е сниман пред паметник на партизани, с пистолет в ръката и с надпис: „Искаме социализъм”. Той е честен и истински. Заради това си струва да бъде запомнен. Революционните лидери винаги се появяват неочаквано.

А това е готино, нали?