Дребнобуржоазната поколенческа фиксация

 

Проблемът с поколенческите анализи е, че когато обобщиш на едро цяло едно поколение (всъщност самовъзхищението, че си от GenZ e дребнобуржоазна фиксация) започваш да имаш проблем с това кои да са говорителите на тази общност.

Медиите решават този проблем по пътя на най-малкото съпротивление - в една медия дебютира съвсем млада журналистка от "Офнюз", в друга - дъщерята на Марин Бодаков, която съвсем случайно е сътрудничка на Козилата, в трета изкопават млад член на ПП-младежи, джуниъри или както и там да се наричат...

Точно тук се ражда самоопиянението на мита GenZ - те били мост между старото и новото, между всички поколения, единствено и само те можели да разговарят само с млади и стари.

И нека да отбележа - вярно е, аз съм динозавър, но в случая не изпадам в консервативен маразъм.

Поколенченските бунтове ги има откакто свят светува, проблемът е, че едно поколение има различни гласове. Медиите търсят единствено най-удобните, най-институционализираните, най-уредените, точно тези, които ги използват за партийни цели.

Убеден съм и съм виждал в джен зитата и съвсем друга енергия, която не търпи и не иска да говори като костюмар, който се е нагълтал с грантове. Точно този език обаче съвсем съзнателно е прогонен от медийната среда, за да може да се конструира различен облик на поколението. 

За тази цел от блатото на българската действителност вадят дори и Мими Шишкова като глас на младите. 

А Мими е постмодерен феномен - медийна вуду-кукла на политическото статукво на десницата. Жена, която приближава 40-те, но се прави на 18 годишна. Тя е символът на подмяната. 

Подмяната на образите, на езика, на политическия смисъл, даже и на гнева.

Вървете и се бунтувайте, млади хора.

Старият птеродактил ви го казва, ама не оставяйте медийните ерзаци да ви вземат думата .. Или да я дадат на най-карикатурните образи.

Паметта и протеста

 

Всяко поколение има право на своя бунт. 

Но всеки бунт без памет е просто пърформанс. Политическо представление с предизвестен край. 

И понеже всички останали поколения са натрупали доста голям стаж по недоволните улици може би е време да започнем да си задаваме най-главния въпрос - а какво правим след Голямото Недоволство. 

Кой ще е носителят на новото, различното, светлото? 

Защото кандидатите, които загряват край тъча изпълват душата не просто с подозрения, а с отвращение.

Типичен пример за това е офисната коалиция ПП/ДБ, която днес се държи като човек смъркал кокаин. Мазното предчувствие, че историята играе за тях се е просмукало в самодоволните им медийни участия и позиции. Вчера от коалицията излязоха с поредна позиция - не харесват ревизирания вариант на бюджета. 

Асен Василев се самоопиянява от собственото си меме: няма да стане по този начин. Медийните фанфари звънят, проф. Евгений Дайнов говори за революция. Въпреки, че всички тези вече са били водачи на "революции" и всички знаем, че те приключват в сглобки с неприятна миризма и още по-неприятни костюмари, които са готови на всякакво морално предателство, само и само да останат на власт. Точно това ще се случи и този път. Паметта (най-верният ориентир в мъглата) сочи точно натам. 

Поредната политическа подмяна е на хоризонта...

Потвърждение за това можем да открием в думите на напусналия с презрение шеф на Контролния съвет на ПП Александър Русанов. В своя медийна изява той разкри, че на негово притеснение как се върви към нова сглобка е получил циничният отговор: "Е, та ти какво си мислиш?". 

Това е единственото възможно обяснение защо градската десница говори за оставка, но не и за предсрочни избори. 

Политическите схемаджии там вече чертаят планове как за пореден път да изперат Борисов в своята партийна месомелачка и да се коалират с него в името на "европейското бъдеще на България". 

Припомнете си и изтеклият запис от заседание на ПП преди две години. В него именно Асен Василев е основният идеолог на коалицията с ГЕРБ, маскирана като наставление на "посолствата". Едва ли която й да е чуждестранна мисия е замесена тук, налице е обикновена морална перверзия, която сектата би преглътнала моментално с радостно лице все едно участва в гурме-преживяване. 

Не знам какво ще каже тогава GenZ. Вероятно всичко ще утихне докато не дойде ред на следващото поколение да обвини всички преди него за трагичното състояние на държавата.

Междувременно обаче ние сме в ситуация в която отделни партии вече предчувстват как ескалацията им носи точки. 

В този отбор е и Делян Пеевски с неговите митинги из цяла страна, а неговите огледални отражения от градската десница радостно предчувстват площадно напрежение в сряда. 

И двете страни се самозареждат една друга, само, че това е път без изход, недостроена магистрала, която води към нищото. 

България отчаяно се нуждае от промяна и инстикта на улицата тук не греши. 

Проблемът е, че политическите използвачи вече дебнат в мрака и от устата им капе сладострастна лига. 

Заради това е необходима паметта.

 

Протестната политическа треска, която люлее България

 

„Кой не скача е дебел“. 

С този вой в есенния дъжд, излял се над София миналата седмица бе огласен площада пред Народното събрание, Министерския съвет и Президенството. Градското дясно за пореден път в своята порно, пардон, политическа история излезе да протестира, самодоволно влюбено в себе си, нарцистично оглеждащо се през смартфоните и живите включвания във фейсбук, подложено за пореден път на моралистичните изцепки на цяла плеяда от самозвани интелектуалци – от Радослав Бимбалов до вечно некъпания Манол Глишев. За капак Асен Василев и Ивайло Мирчев подобно на естрадно дуо пяха националния химн. Аудиторията не се разбяга след това изпълнение, така че на площада може би все пак наистина е имало ядосани хора. След песента вероятно и изнервени максимално, но пък това винаги е в плюс на радикалния уличен дух.

Миналата сряда градската десница реши да се възползва максимално от кризисния дух, който обзе страната и свикаха поредното си недоволство, този път насочено срещу бюджета. Чисто медийно подгряха добре за протестната вечер. В аналите на безсмъртната екзотика на българския преход ще остане това как Асен Василев нахлу на извънредно заседание на Бюджетната комисия в парламента и в рамките на 7 минути около 60 пъти повтори „Няма да се случи тази комисия по този начин“. Досадният рефрен набързо заживя и собствен живот. Пиарите на ПП бързо поръчаха песен с този мотив и с другата митична фраза: „Кой разпореди това безобразие?“. ПП остана с един лидер (Асен Василев), но на него очевидно му харесва да живее двойствен живот  - като политик и като меме.

Вечерта на площада се събраха между 8 и 10 хиляди души, които медийната пропаганда на психодясното увеличи до 25 хиляди, а накъде се говореше даже и за 50 хиляди. Това е особената оптика на градските десни – когато са се събрали трима души, те винаги виждат в тях отразен целия народ. Едва ли биха постигнали обаче дори и такава масовост, ако всъщност доста работодателски организации не бяха подпомогнали протестните активности, пращайки свои работници там, а и не само. Мой приятел, който обича да следи поразголени българки в инстаграм (знаете там няма нищо цинично, само крака и дупета в прашки) смаяно ми сподели, че всички инфлуенсърки, които до онзи ден са рекламирали луксозни жартиери, изведнъж като по команда решили да отидат на протеста и да заявят своята протест срещу правителството, което човеконенавистнически решило да повиша пенсионните осигуровки и данък „дивидент“. Наистина е величествено, когато гражданската съвест се пробуди дори и тези, които си изкарват парите от „Онлифенс“ и даже не присъстват икономически в България.

Събралата се разнородна тълпа даде шанс на много политолози и социолози да си разнообразят мненията с нова опорка – GenZ заявявало гражданска позиция, това било пробуждането на младото поколение, което искало да си отвоюва държавата. Старите десни пияници изхълцаха доволно и започнаха да си въобразявят как ще създадат протестна вълна из цялата страна и как младото поколение ще излезе по улиците срещу всякакви социални придобивки и вдигането на данъци за едрия капитал. Гражданска контрареволюция като по снимка.

Съжалявам за иронията, но понеже аз не съм от поколение Z, а вече и немалко години ми висят върху гърба и простатата, избирам да не съм изпълнен с такива надежда. От години насам този наратив – „излизаме на улицата, за да си вземем държавата“ – се повтаря циклично на 5 или на 6 години, а след всеки уличен протест, обязден, осквернен и изнасилен от градската десница, ситуацията само става по-зле. Да не говорим за това, че градското дясно не е естествен противник на Пеевски. Пеевски е само маркетингов трик, за да си мобилизират зомбитата в градския мрак. Видя се, че когато са на власт Пеевски всъщност им става много добър партньор на който могат да пишат есемеси по всяко време.

Това припомняне не е от злоба, а просто, защото е много важно да се знае кой за какво се бори и каква биография има. Миналото е важно и незаобиколимо, защото в него е скрита истината за днешния ден и за самопоканилите се като говорители на недоволството градски маниаци.

И така – 10 хиляди души се събраха в нощта, за да изразят своя протест. В крайна сметка така и не стана ясно кой е водещият мотив на недоволството – самият бюджет и заложените в него числа или принципното несъгласие със завладяната държава. Една голяма част от хората на следващия ден избраха да твърдят, че са протестирали срещу бюджета, най-малкото, защото Бойко Борисов като мандатоносител поддаде на недоволството и обяви, че бюджетът ще бъде изтеглен. Бюджетът не беше изтеглен, но градското дясно отчаяно се нуждаеше от някаква победа и заради това побързаха да надуят вувузелите на успеха. Тук обаче има нещо много важно и принципно, което е добре да изговорим. Че кабинетът не проведе преговорите по бюджета правилно е очевидно за всички. При парламент от 9 партии никой няма правото да заобикаля опозицията и да я натиква в ъгъла. Както се казва можеше нито една тяхна идея да не бъде взета предвид, но тя трябваше да получи място в светлината под прожекторите поне да може ясно да обяви къде е против. Проблемът е, че десницата на улицата заедно с новите поколенчески революционери изведнъж възприеха езикът на едрия бизнес като повод за недоволство. И какво се оказа – младото поколение протестира в името на майките и бащите си (както каза една млада девойка по телевизията), ама не обясни откъде точно ще дойдат парите за по-високите им пенсии. Чух друг младеж да се обявява и срещу вдигането на минималната работна заплата. Не знам дали той има и един  ден трудов стаж, но по същество това е удар срещу неговото поколение, срещу неговите съученици, повечето от които няма да станат милионери и ще се чудат как да оцеляват в една безмилостна дясна среда, която като гной изстисква всяко желание за труд, когато човек си види мизерния фиш на заплатата. Изобщо да протестираш, но да защитаваш едрия бизнес е някакъв медиен и политически оксиморон, възможен само в България.

Всъщност точно тази грешка на десницата даде възможност на социалната партия в управлението БСП да се окопити. Когато на улицата излезе офисния планктон, който обаче и представа си няма как живее останалата част от България, това подгрява възможността на една левица, дори и в кризисно състояние, да заяви себе си. Още в деня след протестите и замразяването на бюджета, председателят на БСП Атанас Зафиров обяви, че ако социалните придобивки не останат, левицата ще преосмисли своето участие във властта. Обективно погледнато това беше най-силното заявление на социалистите за цялата година в управлението и заради това десницата се опита да го омаловажи приписвайки на БСП ролята на инструмент на Пеевски. Само че Пеевски вече е като кемитрейлс в политиката – да приписваш и обясняваш всичко с него сигурно е ефектно, но ефектното често е невярно. Всъщност протеста помогна БСП скоростно да изясни кое е важното за нея и да го заяви достатъчно шумно на висок глас.

А десницата направи и допълнителна грешка. Тя би трябвало да направи максимално усилие да обедини всички опозиционни усилия в един юмрук, ако иска да има чуваемост. Но в своето естествено проявление половината градска десница са парфюмирани костюмарчета, нежни, гнусливи и префинени. На тях им стига да си гледат и да си лайкват снимките сами във фейсбук и нищо повече не им трябва.

Всъщност протестът днес напомни на всички протестите от 2020 година, но между двете ситуации няма нищо общо. Протестът преди пет години беше наистина мощен, национален и обединен в едно-единствено усилие за превръщането на България в нормална държава. Но след това дойдоха десните рейдъри, появиха се телевизионните чудеса и цялата енергия бе раздробена, продадена, предадена, унищожена и стъпкана. И именно градската десница пусна на борсата първа идеалите на обединения протест, а днес едвам събира 10 хиляди души и си ги привижда като десетки хиляди. Точно с това е различен днешния им протест. В него няма гражданска енергия и той е изпълнен с антисоциален патос. Общите приказки за кражбите и касичките не сработват като наратив за всички хора заради естествената гнусливост, която предизиква психодясното. То не е алтернатива на абсолютно нищо.

Всъщност за пореден път България преживява една и съща хеморагична треска, придружена с гърчове. Съвсем не твърдя, че правителството на Росен Желязков се опитва да превърне България в наистина социална държава, но е крайно време страната ни да може да дискутира истинските реформи в себе си. Олигархията няма да бъде уплашена със съдебна реформа, но може да бъде укротена с данъчна такава. Ето това е бъдещата голяма тема на страната – как да намалим неравенствата, как да реформираме данъчната система, как да превъзпитаме едрия бизнес. И макар и мъчно този разговор започна сега. Десницата и нейните инфлуенсъри избраха да бъдат на страната на едрия капитал. 

Говорете ми след това, че Пеевски ще им е враг. 

Той им е естествен съюзник. 

 

Поколенията и лъжите

 

Карл Попър навремето беше намерил удивителен признак за псевдонауката. Тя има обяснение на всичко. Ако една теория обяснява всичко значи е невярна, защото светът е много по-сложен. Абсолютният аналог на псевдонауката в политическия анализ са поколенческите обяснения. Днес всички са обзети от магията за GenZ - младото поколение е на площадите, те са различни, нови, те са различната сила, безкрайната мощ, властелините на социалните мрежи, инфлуенсъри от всички градове на България - съединявайте се.

Това е абсолютно патологична и доста дясна картина на ситуацията в България. Само десницата има такъв интерес да подведе всички хора под общ знаменател, за да скрие в голямата градска мъгла социалните различия, класовите интереси и буржоазната подлост на онези, които направиха протеста, за да не плащат по-високи осигуровки. Представете си какво ще стане един ден, когато България неизбежно ще се сблъска с темата за връщането на прогресивното данъчно облагане. Заради това ще ни пълнят главите до повръщане с утопията за GenZ и техният общ утопичен интерес.

"Те не живеят в телевизора. Те съществуват в социалните мрежи и заради това имат общ интерес да не продължават да живеят повече така", написа вдъхновено колективният фейсбук кибик и специалист по всичко в тази вселена. Проблемът не е в общото съществуване в една информационна вселена. Проблемът е, че хладилниците, домовете и работите им са в различни реалности. А в тези реалности социалните противоречия са неизбежни. Едни са интересите скъпоплатените работници и съвсем други на онези, които едвам изкарват месеца със своята заплата. Красиво е да уеднаквиш тези социални групи, но това няма как да скрие, че картината не е толкова розово, идилична и единна, както ни я представят авторите на патетични есета и продавачите на колективни видения.

Да не говорим, че още сега единният образ на GenZ се разпада. Младите лумпени с маските, които подпалваха кофите за боклук, обръщаха полицейски микробуси и хвърляха камъни и пиратки, те от някакво друго поколение ли са? На тях не им приписват характеристите на джен зитата. Интересно защо? Самият факт обаче, че такова разделение е възможно ясно показва, че поколенческата теория е пълен боклук.

Красотата на младите протестиращи не бива да ни заблуждава. Винаги ще е вълнуващо да виждат как младежите са по улиците и искат различно бъдеще. Но това бъдеще има съвсем различни очертания за различните социални групи. Политическата битка е отвъд поколенията, а в България голямата задача е да върнем автентичната политика, сблъсъкът на идеи, а не на интриги. Това е задача на всички поколения. Защото иначе сме обречени да гледаме един и същи филм в който финалът е задължително лош и брутален.

Съвсем наскоро някой беше пуснал дълъг репортаж от зимата на 1996-97 година, голямата криза и стачка в онези размирни дни. Удивително е как речникът е абсолютно същия. По площадите пак са млади хора, които настояват за различен живот и бъдеще. Всичко това катастрофира, когато онзи протест извади на повърхността Иван Костов и неговата корупционна клика. Физиономиите на старите самодоволни птеродактили от СДС днес предизвиква само повик за гадене в съзнанието на нормалните хора. Но тогава пак се говори за младото поколение, което имало общ интерес и как след тяхното появяване на улиците, вече нищо няма да е абсолютно същото. Да, не остана същото. Стана по-лошо, защото основната задача на българското общество не беше решена. А тя е - по-високи доходи, работеша икономика, социална държава, която да не забравя за хората. В кашата от поколенчески теории обаче винаги изплуват най-неприятните утайки. Защото не поколенията са носител на истината, а цялото общество. То повече не може да търпи, но говорителите на протеста отново се опитват да подменят големия разговор. 

И резултатът се очертава да бъде същия...