Пиар карнавал

 

Пиар триковете отдавна са като ракови разсейки в политиката. Пиарът убива големия смисъл на управлението и свежда абсолютно всичко до рекламни клипчета, пластмасови фрази и ефектен пълнеж. Точно това ни демонстрира всеки ден и час назначеният премиер Андрей Гюров. Тези дни някоя дългокрака пиарка (вероятно с диплома от забутан английски университет някъде на село) е убедила мминистър-председателя, че най-великият начин да демонстрира как ще работят помощите на правителството за горивата е да снима клипче за социалните мрежи пред хартиено табло с нарисувана кола и бензиностанция. Така де - какъв пиар си, ако не възприемаш средностатическия избирател като дете от детска градина на което всичко трябва да му бъде обяснявано с картинки и максимално опростен текст. Или както въздъхна един потребител в социалните мрежи, зашеметен от видео-иновациите на Гюров: "Нямам меме за вас. Това е мемето". Изправен пред такава фундаментална проява човек трудно намира какво да каже. Следващият път сигурно ще ни обяснат как кабинета ще ни осигурява сигурност насред война с комикс. А защо да не спонсорираме серия от анимационни филми, за да обясним колко добре се справя служебния кабинет. Винаги съм си мислил, че политиката ще приключи като трагедия. Сега става ясно, че нейната кончина наистина ще е под формата на видеоклип.

Между другото стилистиката на видеото е взета едно към едно от англосаксонската показност на политическите процеси. В клипа Гюров е с навити ръкави точно както обичаше да се показва Барак Обама. 

Показност до умопомрачение. 

Гюров очевидно е заложник на пиар триковете. 

Още в началото на правителството той се снима как рита топка в кабинета си заедно с Димитър Бербатов. 

Изобщо всеки път, когато властта реши да демонстрира колко добре разбира българите и колко е близо до народа, тя все минава през футбола като проекция на националния дух. 

Сега очевидно е ред на обясненията с картинки. 

Ние сме в ситуация в която вече няма никакво значение кой какво ще направи, важно е как безсмислието да бъде опаковано в ефектна форма, за да могат младите пиарки да си пишат актив, а политиците да си мислят, че са демонстрирали народно разкрепостяване и абсолютна близост до митичния народ. 

Ето точно това гони хората от политиката. 

Защото от много години насам тя не е инструмент за решаване на проблеми, а се е превърнала в експериментално поле за трикове, които трябва само да внушават. 

Имаме си служебно праивителство, което е некадърно, немощно, партийно и абсолютно гротескно, но важното е, че то бичи картинки и мемета на килограм и все ще се намери някой, който да ги похвали колко са разчупени и модерни. 

Диктатурата на опаковките вече напълно е победила.

 

Хегемонът, петролните монархии и иранските ракети

 

Войната на Израел и САЩ срещу Иран е престъпление и тероризъм.

Но в нея има един аспект, който тепърва ще пържи американците на бавен огън, защото те или подцениха, или напълно пренебрегнаха нещо много важно.

В мига в който стана ясно, че "режимът" (това е любимата ми фраза - враждебните управления са "режим", приятелските - никога) в Иран няма да падне за 48 часа, Техеран отговори с постоянни и то мощни ракетни удари по съседните страни - ОАЕ, Саудитска Арабия, Бахрейн, Кувейт.

Всички тези страни обаче до една са клиенти и купувачи на сигурност от САЩ. Петролните шейхове си гарантират, че няма да бъдат наречени "режим" като изливат милиарди в американската икономика. Милиарди, които би трябвало да им се върнат като сигурност за всичко - за властта, икономиката и срещу военните опасности.

Сега петролните шейхове са свидетели на това как инвестициите им са били поливане на пустинята.

Американските бази на тяхна територия не им осигуриха сигурност.

Свръхскъпите им самолети не могат да спрат евтините дронове.

Пък даже и ПВО-системите не се оказаха достатъчни, за да ги спасят от ежедневните набези срещу тяхна територия.

Но, хайде да кажем - това си е техен проблем. Исторически арабите не са родени за войници, а за търговци и го казвам в най-добрия смисъл на света.

Но САЩ в момента не могат да отпушат дори Ормузкия проток, който е голямата финансова артерия на монархиите.

 

Тогава за какво са им САЩ?

 

Още по-трагично става положението, ако обърнем поглед към Ирак, страна, която на приливи и отливи е под окупация от 2003 година насам. Вече имам чувството, че е национален спорт всяка вечер някой да обстрелва американското посолство в Багдад, а после бунтовни младежи да снимат с наслаждение как покрива му гори като факел в мрака. Американците написаха на Ирак конституция, която да държи страната в перманентна политическа криза, ама това сега им избухва в лицето. Ирак няма редовно правителство, няма кой да наложи ред, а и едва ли някой ще иска да се изправи срещу бунтовните чувства на разгневените шиити.

Ако един хегемон не може да осигурява сигурност на своите клиенти, тогава вече говорим за различен свят. Свят, който ще става все по-яростен и близо до войната, защото голямата световна власт бе оспорена.

Мнозина пъпчиви консерватори побързаха да обявят, че многополюсния свят се отлага, когато се появиха първите информации за убийството на Хаменей.

Е, сега става ясно, че това не е точно така. 

И войната е само началото. 

След нея ще е още по-интересно.

 

Войната, която преобърна българската политика

 

Агресорската война на САЩ и Израел в Близкия изток заплашват много сериозно да преподредят предизборната кампания у нас. Опитът тя да бъде заключена в познатата схема „промяна срещу статукво“ е на път да бъде взривен, защото много по-мрачния инстинкт за самосъхранение и приближаваща опасност взема връх в политическия разговор.

На фона на геополитическото земетресение назначеният кабинет се оказа абсолютно безпомощен и нелеп. Още първата му реакция беше смешна. Нека да припомним, че при първите бомбардировки правителството на Гюров свика Съвет по сигурността, но излезе от него с баналното заключение, че „пряка опасност за България няма“. Подобно твърдение трябва да бъде подредено в класацията на топ 5 на най-големите тъпотии, които някой е ръсил по време на безкрайния преход. Защото от ден номер едно, когато се видя, че режимът в Иран не само няма да рухне, напук на подлото убийство на аятолах Хаменей, стана ясно, че военните действия ще стават все по-безмилостни и яростни, а малката искра в Близкия изток  винаги се превръща в огромен геополитически пожар. България е твърде близо до епицентъра на събитията, за да си позволи лукса да се дави в доктрината „няма нищо страшно“.

Трябваше да има ракета, насочена към Кипър, по-скоро към британска база там, за да може узурпаторите на власт у нас да се сетят, че трябва да реагират по друг начин, най-малкото да не приказват общи приказки на хората, а поне да се опитат да имитират загриженост. Твърде малко и твърде късно. Пожарът на войната (иронично  републиканците отказват да я наричат война, а държат на термина „специална военна операция“) стигна и до България. Не под формата на ракети, а под формата на остър обществен сблъсък и поредно разделение в разтерзаното общество.

Първа жертва на този разлом стана Румен Радев. В събитие, което трябваше да бъде кулминация на неговия политически триумф, точно на 3 март, той обяви, че Иран е трябвало да се откаже от ядрената си и балистична програма, за да спре конфликта. Този коментар предизвика епична буря от реакции. Мнозина видяха в него скрит американски агент за влияние, защото българите с естественото си чувство за справедливост, масово застанаха на страната на Иран, напук на обвиненията към тях, че подкрепят ислямистки главорези. Защото тук нещата не опират до политическо поведение и разбирания, а до геополитическо коварство. Да тръгнеш да бомбардираш държавата с която преговаряш е тъжен символ за разпадащия се свят на старата хегемония. Нещо, което България отказва да види като процес, защото всякакви самоназначени експерти в социалните мрежи обявиха с тържествуващ тон как еднополюсния свят се отлага. Точно обратното е обаче – коварната агресия над Иран е символ на хегемон с огромен проблем, който вече дори не си прави труда да слага идеологическа маска и рамки, а действа като квартален хулиган в абстиненция. Всъщност агресивната империалистическа война на Израел и САЩ е символ, че светът върви към мнополюсно състояние. И който е смятал, че това ще се случи без насилие и войни, очевидно е спал в часовете по история.

Проблемът на Радев дойде от това, че неговото изявление твърде много заприлича на думите на Бойко Борисов. В цялата ситуация Борисов също видя проблем единствено и само в Иран и в нападенията на Иран над съседните държави. Нищо друго. Дори Делян Пеевски, който в други случаи е бил много краен, този път написа изключително умерена позиция, концентрирана не в насочването на пръст към Ислямската република, а към безпомощността на служебния кабинет и политическите му простотии.

Най-адекватна на настроенията на гражданите се оказа позицията на новия лидер на БСП Крум Зарков, който от Брюксел заяви твърдо, че е против войната и подкрепи позицията на испанския премиер Педро Санчес, който застана категорично против агресията срещу Иран. Вероятно този ход породи нещо, което доскоро не подозирахме, че в „Прогресивна България“ се трупа недоволство срещу БСП. То стана кристално ясно в предаването „Панорама“  в което бившият евродепутат и неформален говорител на Радев Иво Христов отказа да види в социалистите потенциален партньор в следващия парламент. Това не беше изпусната реплика, нито случаен сблъсък. Възкачването на БСП като резултат всъщност пряко вреди на „Прогресивна България“, които целят да изсмучат всички възможни гласове, за да имат повече депутати и много повече терен за въздействия в следващия парламент. Вероятно в плановете на Радев никога не е съществувала идеята, че Зарков ще оглави БСП и може да я върне от земята на мъртвите в парламента. И понеже темата за ситуацията в Близкия изток ще става все по-голяма и голяма, то определено можем да кажем, че левицата този път заби гола, а не Радев. И заради това в близката седмица отново ще видим всякакви опити основната тема на вота да бъде удавена в местните теми, защото само в тях бившият президент е припознаван като истинска алтернатива. Но когато дронове описват шеметни дъги в небето над Близкия изток е много трудно да останеш закачен само към националните теми, без да си дадеш сметка, че България не съществува в политически и морален вакуум.

И всъщност точно тази ситуация за първи път ни даде възможност да видим в малко по-голяма дълбочина новият проект, абсолютният социологически фаворит за следващите избори. Истината е, че към момента цялото общество знае твърде малко за „Прогресивна България“. Научихме кои са коалиционните партньори в които няма нищо ново, свежо и различно, а по другите кадрови въпроси имаме само неясни обещания за листи пълни с изненадващи и свежи хора, които щели да будят доверие. Това е твърде малко информация, за да може който й да е да си вади адекватни изводи. Тук обаче е по-впечатляваща патетиката, че партията иска пълно мнозинство. Разбира се, ние сме в предизборна ситуация и всякакви пиратки са позволени, но идеята за 121 депутати е катастрофален сблъсък с реалността. Защото губещи от цялата тази медийна аритметика са обикновените избиратели, които са обречени на пореден цикъл от предсрочни избори, защото, когато мечтите катастрофират, повечето партии реагират обидено и наранено. И заради това ми се струва разумно от всяка една формация да се изисква поименно да каже кои партии разглежда като потенциални партньори и с кои никога няма да се свърже на политическото хоро.

На „Прогресивна България“ тепърва й предстои да разбере, че темите за вътрешната политика никога няма да са достатъчни и, че колкото повече бомби и дронове разрушават Близкия изток, толкова повече ще трябва да изберат коя линия да следват – американската, която изисква религиозна радост от разрушенията или завръщането към стария европейски прагматичен пацифизъм, който много добре разбираше, че войната е абсолютното зло, независимо какви са причините за нея и кой с каква кауза я води.

Ако кабинетът на Гюров не бе така катастрофално некадърен и изначално провален, този системен проблем на политическата ни система, вечното геополитическо коленичене, щеше да е още по-централен в кампанията. Защото, иронично е, но точно във външната политика най-ясно лъсват политическите различия и се вижда истинското политическо разграничение – на тези, които се държат като лакеи и на онези, които следват автентична и последователна идеологическа линия.

Така България се оказа с окупирано от военни самолети гражданско летище, с министър на отбраната, който след като отчита в централата на ГЕРБ тръгва да бленува за ясно евроатлантическо мнозинство в парламента, и с външна министърка, която в името на драматичния ефект излъга пред всички, че САЩ са я информирали, че ще има атака срещу Иран, просто не й били казали кога. Проблемът е, че нито един водещ не я попита защо тогава евакуацията на българите от Близкия изток не започна по-рано, а десетки наши сънародници бяха оставени цяла седмица в капана на войната, без да знаят как ще се приберат.

Когато светът напомня за себе си е много трудно да се съсредоточим върху нашите проблеми, а вероятно усложняващата се обстановка тепърва ще става все по-мрачна и мрачна. Най-накрая не съм сигурен дали българите няма да отидат пред урните просто, за да накажат всички бастуни, които превърнаха страната в геополитически ратай на толкова вредни чужди интереси. Може би това е единственото полезно, което се случи след ужасяващата война на САЩ и Израел. Тя даде наистина възможност да се види всяка партия в нейната истинска светлина. 

Войната поне това просветление дава. 

Нищо друго. 

 

Принципите над всичко

 

 

Новината, че доскорошен депутат от БСП и член на Националния съвет ще е в листите на "Прогресивна България" едва ли е чак толкова голяма сензация. През безпощадните години на прехода България се нагледа на всякакви трансформации, политически танци, компромиси, пребоядисвания, безогледни предателства и заигравания с истината. Скачането от листа в листа отдавна е истинския национален спорт за който никой не говори. И, да, свещено право на всеки човек е да е разочарован, да търси в максимална форма различна политическа реализация. С други думи - не обвиняваме човека. Но е задължително да кажем няколко думи за принципите, защото именно те са подложени на най-големия тероризъм днес.

От самото обявяване на "Прогресивна България" в тяхното поведение има тревожно - и това е отказът да се определят идеологически. Мнозина бързат да погребат точно това разделение, но то е важно, защото през него минава възможността за контрол върху политиката. Именно заради това социалистите знаеха къде се сбъркали и какво трябва да поправят след участието в управлението. Нищо подобно все още не виждаме в "Прогресивна България". Те са формация предрусала с медиен адреналин и социологически феромони, но рано или късно целият този коктейл трябва да добие идеологическа форма. Или просто да изчезне...

Ето защо е странен опита за безкрайно пиратство в червените редици. Но това е въпрос и към социалистите, които отиват при новата формация - те приемат ли липсата на идеология? Как могат съвместно да съществуват в една и съща формация хора, които се обявяват за десни и хора, които са защитавали левите каузи? Тази всеядност притеснява, защото в момента в който плюеш на политическите принципи няма как да си носител на автентична промяна. Бързото преобоядисване, особено в неясни и мъгливи цветове, не е изход от кризата, нито заявка за истинска борба. То издава политически разбирания, които нямат ясна основа, а се градят основно на базата "кой има най-големи шансове да спечели".

БСП мина през ада, влезе в най-разтърсващата криза в своята история и в момента наистина се бори за спасителната глътка въздух. Но при всичките си кусури тя си остана партията, която не бяга от идеологическите етикети, а последователно се бори да реализира политиката по начина по който я разбира. БСП не е идеалната, но е реалната левица на България. И заради това смятам, че подскоците встрани от нея не са на принципна основа, не носят характер на революция, а по-скоро на конформизъм. Всеки е свободен да си търси реализация, но принципите...принципите не са носни кърпички за еднократна употреба. Дано повече хора да го осъзнават.

Магическата война на САЩ и Иран

 

Иран и САЩ воюват с магия...

 

Момент, момент, нека да обясня преди  набирате на 112 и да ми пращате психиатрична помощ или да звъните на ПП/ДБ, че съм идеален за техните листи.

Великият руски литературен хулиган Кирил Есков има едно култово есе: "Нашият отговор на Фукуяма". Там той дава следното определение на магия: "влияние на информационни над материални обекти". По това определение Есков номинира Джордж Сорос за магьосник - само с няколко контролирани слуха (информационен обект) той съсипа британската лира (материалния), а в целия този процес натрупа милиони.

 Терористичната война на САЩ и Израел срещу Иран има своите ужасяващи военни измерения. Но голямата битка, свръхсблъсъка е за информацията, която вече е основен инструмент за влияние върху борсите, а дори и върху икономиката.

Тръмп като некромант от средно ниво преди два дни точно преди затварянето на борсите направи заклинание, че войната ще свърши скоро. Това моментално успокои цената на петрола и го свали от 110 на 82 долара. Една лъжа, но изречена от тъмен маг и виждаме как материалните обекти изведнъж омекват и се огъват...

 Тръмп обаче е забравил нещо много важно. 

Самата дума "магия" е с персийски произход. 

Някъде там в дълбините на времето в древна Персия са измислили всички стари трикове.

Иран отговориха с комбинация от реални удари, мини в Ормузкия проток и заклинанието "само от нас зависи кога ще приключи войната".

Персийските магове в момента надделяват над американските аматьори, защото цената на петрола тръгна нагоре и няма да се успокои много лесно. Очевидно картината на горящи танкери е по-въздействаща в магично отношение от патетичните медийни изхвърляния.

Има и нещо друго, което е поразително. 

Иран са изчислили Тръмп и неговите медийни пулсации. 

Всеки ден американският президент измисля нови и нови заклинания за това как САЩ са смазали, разгромили, унищожили и разнитили Иран. "Това беше просто малка екскурзия", каза Тръмп. След това добави, че в Иран вече не е останало какво да се бомбардира, защото те унищожили всичко. Няколко часа след това иранските дронове продължават да летят в близкоизточното небе, а елитите на петролните монархии бият чела в молитви към Аллах да отпуши протока и да им върне петролните долари...

 

Всяка вечер отново и отново иранските магове разрушават военните магии на некроманта.

Това е битка за информационен наратив, асиметрична атака, която системно кърти зъбите на САЩ, които започват да разбират, че можеш да си военен гигант, но историята не напразно е запомнила Давид с прашката...

Ето това е магическият момент в тази война. Информационният сблъсък е епичен, а всяка вечер САЩ отново и отново го губи.

 

Абракадабра