Повтаря ли се 1997 г.?

Някой много иска това, но виновното минало трябва да стои в историята. От времето на Стоян Михайловски в България е пълно с "подли человечета", които са претендирали да говорят от небесната позиция на висшия морал, въпреки съучастието си във всичко мерзко

Любимата дъвка на десните анализатори (това е вид от политическата фауна, който може да живее само ако е сигурен за своите хонорари, и не е в състояние да проявява смислен живот, ако погледът му не е озарен от шамански блясък и грозни крясъци, че комунистите са му съсипали радостта от пиенето) е, че ситуацията днес напомняла на 1997 г. Сравнението, разбира се, е изключително тъпо и няма реална база, но това не пречи отново и отново да се завърта в медийното пространство и от сутрешен блок на сутрешен блок да обикаля страната като грипен вирус. В него се крие висша форма на пожелателно мислене.

През 1997 г. след предсрочните избори на власт дойде десницата, в лицето на тогавашния СДС, и започна период на такава фанатична кражба, че и до днес е трудно да осъзнаем нейните мащаби. В дясната митология това е време на разцвет и стабилност, но питайте какво представляваше това време за обикновените хора, които оставаха без работа, за пенсионерите, чиито пенсии бяха орязани по най-касапския начин, за работниците, които видяха как пред очите им предприятията биват изсмуквани по схемата "работническо-мениджърска приватизация", и тогава си правете изводи дали сравненията с 1997 г. носят нещо друго, освен леко потреперване от ужас.

Всички виждаме, че България рязко се дестабилизира като страна. Резултатите от предсрочните избори подействаха като детонатор на толкова много процеси, че е трудно да бъдат описани. Но ако се вгледаме внимателно в случващото се, ще видим, че повечето причини за нестабилност са тежко режисирани. Това е перверзното на ситуацията. Очевидно е, че голяма част от политическите интереси стоят в тъмното, а думите, с които се опитваме да ги обясним, просто не засягат тяхната същина. И медийната атака срещу КТБ, и парламентарните пируети на ДПС, и кресливото поведение на ГЕРБ - всичко се отприщи накуп, за да напомни за пореден път, че съществуваме в държава, която е като наркоман за скандали, а обществото е така привикнало не само към политическата агресия, но и към реагирането на явни схеми, че вече почти нищо не може да се направи за спасението. На този фон и нервните реакции на БСП не помагат за успокояване на напрежението. България заприлича на разклатена бутилка с безалкохолно, забравена в пясъка на някой слънчев геополитически плаж, чиято струя всеки момент може да изригне с мелодраматичен блясък.

Две важни неща отличават 1997-а от 2014-а. България не е във финансова криза, въпреки опитите за имитация на такава. Кабинетът не само преодоля

вампирската политика на ГЕРБ

но дори успя да увеличи опоскания фискален резерв отново, и то въпреки мрачните предсказания, че води държавата към фалит. На хоризонта не се очертава никаква спасителна алтернатива, която да събере вота на обнадеждените, както направи СДС навремето, преди, разбира се, да профука тази надежда като пиян комарджия. Заради това най-важното в тази ситуация е да се опитаме да се отървем от лъжовния блясък на спецефектите, от димната завеса на идеологизираните до безумие анализи и да се опитаме да видим накъде се е отправила България в световния мрак.

На хоризонта се мержелее лекарството "предсрочни избори", но, парадоксално, нито една от големите партии май не се стреми с пълна сила към тях. Едноседмичната политическа екскурзия на Бойко Борисов до САЩ дойде във време, когато партията му твърдеше, че само изборите са решение на политическата криза. Когато ГЕРБ получиха контраоферта - избори до края на юли, изведнъж за тях стана жизнено важно да се спазва Конституцията. Само да припомним, че по време на тяхното управление те направиха пешеходна пътека по основния закон на страната от постоянно погазване. ГЕРБ предпочетоха да нагнетяват отстрани напрежението, но не и да се явят на бързи избори, което говори, че загрижеността за България е последният мотив на тяхното поведение.

Проблемът на ГЕРБ е, че въпреки опитите да заличат стореното, хората помнят полицейската кубинка, с която маршируваха във властта. Това също е парадоксална ситуация - ако ГЕРБ наистина управляват отново държавата, бъдещето ще е като добре познатото минало. Някой някога да е чул гербаджия да признае за грешка? Някой някога да е чул Цветан Цветанов да се покае за миналото? Някой някога да е чул Бойко Борисов поне веднъж да разкритикува себе си или поне да е показал, че помни, че бе свален от власт със социален бунт? Това е един от тъжните ефекти на сегашното безвремие. Направихме и невъзможното да забравим уроците от надигането на онези отчаяни хора, които не можеха да си платят сметките за ток, защото дадената власт на монополите приличаше на нещо, извадено от филм на ужасите. Това е

"новото" лице на десницата

която не е забравила нищо от миналото, а и нищо ново не е научила. Тъжното е в това, че тези, които твърдят, че са лицето на промяната, всъщност са толкова антисоциални и така неангажирани с проблемите на обикновените хора, че това вещае много нови протести. Но не зализани и театрални, а истински и злобни.

За Реформаторския блок и паразитиращите около него групи от свободни интелектуалци дори не ми се говори. Това е ГМО-партия, която съществува единствено на страниците на вестниците, но трудно може да бъде открита из широките пространства на България. Реформаторите могат да съществуват единствено в ситуация на криза и заради това те са едни от най-шумните, когато трябва да се създава усещането, че държавата лети към дъното. Този път обаче театърът им е труден, защото за разлика от митологизираната 1997 г., българите не усещат кризата по материален начин. Вероятно това е причината техните анализатори да иззлобяват от статия на статия и да фантазират възхода на някакво организирано евразийско движение. И до това доживяхме - защитата на национални интереси да минава на антиевропейско действие. Това е просто щрих към монументалния фон на епохата. Има безпогрешен тест за нормалност на една партия. Ако е в състояние да признае поне една своя грешка, значи не е загубила своите корени. Няма да намерите реформатор, който да си признае генерални грешки. Това е парадоксът на българската демокрация - сталинистите се бетонираха вдясно и това кара България да прилича на психиатрия, останала без лекарства.

Заради това е важно да погледнем и към БСП с оправдана тревога. Левицата в България е изживявала и по-тежки дни, но сега проблемът е в усещането за безпътица и липсата на ясна перспектива.

БСП е партия на каузата

на идеите, а именно кауза липсваше през последната година. Преодоляването на щетите от епохата на ГЕРБ беше добър мотив за участие във властта, но не може да замести липсата на друга, стратегическа визия. За пореден път, когато е на власт, БСП позволи и псевдогражданското общество да се упражнява на неин гръб, а обикновено мълчаливите медии да се правят на възторжени певци на протестите. Това издава генерален проблем на левицата. Нямам представа откъде извира тази системна неувереност, но вероятно липсата на достатъчно автентичен радикализъм води до това състояние.

И заради това днес е всичко друго, но не и 1997 г. Някой много иска времето да се повтаря, но виновното минало просто трябва да стои в историята. Днес всички са виновни, но някои имат толкова непресъхваща вина, че партийките им всеки път се чудят дали ще влязат в парламента. Това беше резултатът от 1997 г. И най-важното за мен е, че когато пушилката отмине, а театралният грим се размие, отново да видим ясните политически стойности, които могат да променят живота ни. Това е надеждата, която можем да запазим в мрачните времена. Защото, ако трябва да връщаме времето назад, можем да го върнем до епохата на Стоян Михайловски, яростния публицист, който никога не спря да разгромява Фердинанд. И тогава с ужас можем да видим, че епохата не е мръднала в своята подлост. Още по времето на Михайловски е било пълно с "подли человечета", които са претендирали да говорят от небесната позиция на висшия морал, въпреки съучастието си във всичко мерзко. Присъдата на Михайловски и до днес е като шамар: "Този тука парфюмиран и пудросан негодяй, когато говори за морал, за напредък, за идеал, за благосъстояние, за свобода, за социален порядък, за мир и любов - чува се един колосален мъртвешки смях в гробищата!"

Какво повече може да се добави?