Всеки 2 юни е ден за почит, преклонение и спомен за онези, които бяха толкова велики и така изпреварили времето си, че още стоим на техните рамене, за да можем да гледаме към различни хоризонти.
Христо Ботев и неговите другари, неговите съратници от различни епохи, направиха така, че България да я има.
Те зазидаха своите думи в основата на българския дух и в основата на нашите мечта за различен свят. Свят без робия, свят без иззедници, свят в който за всеки да има място и никой да не е забравен.
Точно заради това всеки 2 юни е и ден за равносметка.
За задаването на онзи болезнен въпрос - достойни ли сме за онези, които се жертваха за нас.
Следваме ли техните завети?
Щеше ли Ботев да се чувства добре в днешна България с неговия огнен дух, безстрашие и абсолютна нетърпимост към всяка еснафщина?
Отговорът няма да ни хареса.
България още воюва за своето достойнство, но не е ясно дали някога ще го намери.
Нима борците за нашата свобода биха се радвали на страната с африканско неравенство, работещи бедни и отчаяни хора, заклещени в усмирителната риза на вечни дългове, бързи кредити, ниски заплати и постоянна несигурност.
Свободата е важна, тя лежи в основата на едно общество, но нима може да бъде свободен един човек, който няма хоризонти пред себе си и живее ден за ден в името на простото оцеляване?
Това са въпросите, които можем да открием и в поезията на Ботев.
Точно за тях се сеща Никола Вапцаров, когато пише стихотворение за Ботев. Там един работник му казва, че Ботев не е в митологията, а в мъката на отрудения човек, в изтерзаните от бедност работници, в онези, които превиват гръб от тъмно до тъмно, но така и не получават шанс. Там е скрит истинският Ботев, онзи, който пребори времето и зададе правилните въпроси.
Тези въпроси ни терзаят и до днес.
Защото със своята саможертва Ботев ни даде урок по съпротива.
Падайки безстрашно на връх Вола той показа толкова епично единство на живот и идеали, че ние винаги ще бъдем в дълг към неговата памет. Защото той завинаги ще остане символ на онази различна България заради, която си струва да умреш, на онази сънувана страна заради която всяка жертва е оправдана. И това разяжда обществото ни днес.
Точно в 12 часа днес видях как много хора спряха колите си насред движението и излязоха навън, за да отдадат своята почит под воя на тъжните сирени.
Точно в този миг изпитах гордост и мъка.
Гордост, че съм част от народ, който въпреки самоубийствената вълна от нихилизъм, която се опитаха да ни инжектират, никога не предаде своите истински кумири и запази най-чистата и свята памет за тях. И мъка, защото този народ заслужава различна съдба.
Днешните българи заслужават да видят страната си, осъществена спрямо заветите на истинските герои, а не пленник и заложник на политически мижитурки, които не биха съществували в погледа на нашите истински светила. Това е надеждата, която ме крепи днес. В най-големия исторически мрак Ботев имаше сетивата да мисли не само за свободата, но и за различно устройство на света. И смятам, че тази ботевска искра е жива, тя пламти все още в погледите на хората, в погледите на всяко едно поколение и знам, вярвам, надявам се, че един ден тя отново ще се превърне в онзи пречистващ пожар, който ще разстави всичко по местата му.
Това е 2 юни.
Денят на надеждата.
Поклон пред паметта на великите!
No comments:
Post a Comment