„Софиямед” – новото убежище на Бойко Борисов

В петък (16.06.) еднокнижният „Буда” от Банкя, побратим на турския султан Ердоган, бе приет по „спешност” в скандалноизвестната болница „Софиямед” за лечение на поредната му футболна травма. От болницата гордо оповестиха на „разтревожената” за здравето на премиера българска общественост, че операцията е била успешна… Ах, каква драма!

„Събитието” се превърна във водеща новина за всички медии, които между впрочем в по-голямата си част имат сключени рекламни договори с болница „Софиямед”… (ето къде отиват парите от здравните ни осигуровки, щедро изливани в това заведение). Коментарът е излишен.

Но тук е мястото научно да отбележим, че операцията на менискус не може да бъде нито „спешна”, нито „неотложна”, нито животоспасяваща. Най-вероятно на същата тази дата (16.06.) в „Пирогов”, ВМА, „Св. Ана”, „Св. Екатерина” са спасили няколко десетки или стотици животи при катастрофи, инфаркти, инсулти, но за това никой не разбра. Например - само за два дни – 17-18.06. през „Пирогов” преминаха 1900 пациента. Но гореизброените болници нямат пари за реклама поради недостиг на финансови средства.

А къде тук е мястото на така наречената Правителствена болница „Лозенец” и какъв е смисълът от нейното съществуване, след като за една най-банална операция на „златното” коляно на българския министър председател се налага той да постъпва в частна болница?

Дотук, нищо ново под слънцето. Интересното обаче е, че „успешната операция” извършена от Антони Георгиев, поетично наричан Тони Коляното, вероятно ще се окаже най-скъпата в историята на родната ни медицина.

Защо?

След предишната подобна операция на прочутия премиерски менискус, дело на същия безспорно добър специалист Тони Коляното, „Софиямед” бе инжектирана с едни 10 млн. допълнително финансиране от Здравната каса (НЗОК), т.е. от нашите пари, от здравните ни осигуровки.

Така болницата на Михаил Тиков, приятел на Бойко Борисов, излезе на първо място в България по получени финансови средства от Касата и задмина в пъти всички големи структуроопределящи държавни и общински болници. Нищо чудно след тази поредна „спешна” операция „Софиямед” да получи подарък от нови 20 млн. И така … до следващата футболна травма на понатежалия Бойко, който упорито не се отказва да подтичва след коженото кълбо. Тоест всичко опира до наднорменото тегло на премиера и до позакъснялата му страст към спорта, като нереализиран в миналото каратист. Последната му „спортна” изява, медийно отразена, бе на тенис-турнир, но тя повече приличаше на танго – две крачки напред, една назад…

Но да се върнем на темата за внезапно възникналата „спешност” да бъде опериран прословутия Бойков менискус. В същия ден, 16.06. Царят Симеон Втори посрещаше видни гости от европейските монархически дворове и почти целия ни роден политически елит във Врана за 80-ия си рожден ден. Вероятно Бойко би се чувствал твърде неловко сред гостите на Царя, много от които са го виждали и си го спомнят в ролята на мутра-охранител на Симеон. 

А болница „Софиямед” не за първи път служи за убежище – параван. Прокурори от Специализираната прокуратура нееднократно са посещавали болницата във връзка с издирвани от правосъдието лица (последният случай е от миналия месец – „Агромах”).

Преди години собственикът на „Софиямед” Михаил Тиков бе проверяван от НСБОП и Прокуратурата, но случаят се потули благодарение на топлите му приятелски отношения с Бойко и Цецо. Около неговите болници непрекъснато витаят съмнения за източване на Здравната каса. Това е и причината за бързото уволнение на назначения от него зам. министър на МЗ Стоил Апостолов – „зам. министър за един ден”.

А делото за пребитото бебе в „Софиямед” все още се влачи в съда…

Св. Христо Иванов чете морал като Джак Изкормвача

Обикновеният зрител на обществените процеси у нас едва ли е в състояние да следи драмите сред политически микроорганизми, освен, ако не е закален почитател на литературата на Леополд фон Мазох и не проявява нездрав интерес към самобичуването на мозъчни клетки. Въпреки това предупреждение обаче си струва от време на време да надничаме в това миниатюрно пространство, просто за да разберем дали енциклопедията на психиатричните заболявания не се е обогатила с някое ново явление. И така - изненада! - оказа се, че имаме успех в това начинание. Миналата седмица изпадналата от парламента партия "Да, България" излезе с политическа декларация, която трудно може да бъде преразкана дори и на закален почитател на сериала "Туин Пийкс". Вътрешно противоречива, сюрреалистично безумна, патетично екзалтирана, тази декларация представлява палав коктейл от всички клишета на психодясното, превърнати в буламач, който може да бъде консумиран единствено от обитатели на София-център и от никой друг в тази безкрайна вселена. Централната тема в текста пак е, разбира се, съдебната система, основната фиксация на градското микродясно, защото все им се ще да имат власт, ама без да минават през избори. "Дай, България" се обявява за алтернатива на "негативните тенденции" и техните основни носители ГЕРБ, БСП, ДПС И ПФ. Точно тези партии са посочени в документа. Всички до една парламентарни. Но момент, една парламентарна партия все пак отсъства от текста. Става дума за "Воля" на Веселин Марешки. Език мой, враг мой! Очевидно Христо Иванов и компания чувстват някакво политическо родство с него, иначе щяха ли да го премълчат в своя хейтърски текст, а? Христо Иванов и Веселин Марешки? Не знам за вас, ама на мен ми звучи коалиционно. Но дори и това не е новината в декларацията. Очевидно тази любов е отложена за светлото политическо бъдеще. Друго, друго е това, което хваща окото. "Дай, България" вече са настроени за дясно единство и щели да го търсят като млада девойка принца на бял кон. Разбира се, чисто по дясному, в текста това е изразено с много повече и по-кухи думи: "Ще работим активно за политическо единство на демократичната общност чрез поредица от съвместни действия за сближение на партиите, движенията и обществените сили със сходни ценности, принципи и цели, призвани да я представляват политически. Крайната цел е всички заедно да спрем опасната ерозия на българската демокрация, на която сме свидетели напоследък".

Подобен завой на 360 градуса удиви дори и закалените като мен в менталния стриптийз на десницата. Всъщност именно заради нежеланието на "Да, България" да влиза в коалиционни взаимодействия, десницата се яви на цели три части на последните парламентарни избори. И знаете ли какво, дръжте се за столовете, защото ще кажа няколко хубави думи за Христо Иванов - позицията му беше много правилна. Ако един начинаещ десен субект наистина иска да намери автентични основи на своите действия и различен електорат, той трябва да се пази като от чума от всички стари десни партии, до една прогнили, лицемерни, кухи и крякащи, част от злостната фауна на прехода. Опитът на Иванов да не влезе в отровната прегръдка на Радан Кънев беше най-симпатичната част от него като политик. Понеже издаваше някаква принципност насред голямото блато и човек дори можеше да си позволи благосклонно кимване. После обаче излязоха едни тайни стенограми, от едни още по-високопарни и мелодраматични разговори за основаването на единен десен проект, тогава под кодовото име АРГО, и веднага се оказа, че принципността е илюзия, а опитът за последователност медийна измама. Настоящата декларация на "Да, България" го доказва. Там, където преди се опитваха да имитират принципност, днес има протегната ръка за коалиция, но единствено и само за попадането в следващ парламента и нищо друго. Баналните приказки за нов дневен ред на държавата и реформи са дъвки за около 100 хиляди наивници в България, които продължават да се връзват на тази реторика. Ако лидерът на "Дай, България" не бе съучастник в историческия компромис по съдебната реформа, където подписите на Радан Кънев и Делян Пеевски стояха почти един до друг, вероятно някой можеше и да си каже, че тия имат светли идеи, но политиката днес отдавна е повече въпрос на биография, отколкото на красиви приказки. А биографията на Иванов съдържа в себе си министерстване при така омразния му днес Бойко Борисов, тоест да го слушаме днес да се изявава по основните въпроси на държавността е все едно да слушаме лекия по морал от Джак Изкормвача. 

Най-интересното обаче е, че градското дясно, разтроенно, но не в християнския, а в шизофренния смисъл на думата, наистина винаги търси начини да излъже своите избиратели. Ето само допреди няколко месеца Иванов и дума не даваше да се издума за коалиция, защото искал да даде "ясно и ново начало", а няколко седмици по-късно вече бием барабана на обединението все едно цял живот сме били проповедници на единството. Не знам обаче как десебистите (това не е партия, а колективен мозък, съществуващ на базата на общи фобии, а не идеи) ще приемат тази протегната ръка. Защото в началото хардкор-костовистите приветстваха "Да, България" и пълнеха с патетични размисли за светостта на Христо Иванов своите стени във фейсбук. След това дойде махмурлука. Тяхното момче отказа на Радан. И изведнъж мнозина костовисти от последния ден заподозряха, че "Да, България" е таен план на олигархията, пипало на Пеевски, което иска да купи душите на девствените им дъщери. Сега да тръгнат да го обичат пак ще им струва немалко усилия. Изобщо в десницата има един много интересен процес, който обаче анализаторите по сутрешните блокове никак не обичат да разглеждаг. Те (десните партии) уж все имат еднакви идеи, уж се борят за едно и също, уж имат сходен дневен ред, уж всеки от тях ляга и става с идеята кой да измисли по-тежко сравнение за Цацаров, а пък в края на деня вечно се държат като махмурлийска компания, която се гледа подозрително заради болки в задните части. Което означава само едно - за тях идеите не означават абсолютно нищо. Други фактори ги спират от обединение, а това издава или нарцистични спазми или тежко задкулисие, или някаква комбинация от предните две. Неспособността за единно действие означава, че за тези лидери нито една от поставените задачи не е достатъчно важна, за да преодолее егото му. И това води до тежко изкривяване на дясното пространство, което е задръстено с лидеромания, възприемана от сектата като едва ли не знак за божественост.

Подадената ръка от "Дай, България" обаче като едното нищо ще увисне в пространството, защото междувременно ДСБ си избра нов лидер - ген. Атанас Атанасов. Дори се появи нещо като фб-виц - че е нормално за партия с миниатюрен резултат да си избере за лидер човек с прякор Гнома. Атанасов обаче е изразител на крайното психокрило на политическия микроорганизъм и вероятно поставянето му там е знак не за отваряне на десницата, а за нейното желание да се взре в своя пъп и за пореден път да се обяви за съвършена пред целия свят. Атанасов вече направи първото си медийно турне като лидер и, разбира се, моментално изваде мачетето, за да насече Христо Иванов. Той (Христо Иванов) бил излъгал Радан Кънев и сега новият водач на костовистите с ръмжене се опита да подскаже, че пред него тези номера няма да минат. Което може и да е истина, но има голяма вероятност и да е лъжа. Ако България се окаже във внезапна предизборна обстоновка (с вицепремиер като Валери Симеонов това е като Дамоклев меч), никой няма да се учуди, ако десните отломки заровят томахавките и пак тръгнат да градят някакво подобие на Реформаторския блок. Тогава пак ще има клетви за вярност, закани за самозапалване в името на реформите, фб-талибани за нова съдебна система и целият този порив ще завърши, когато се създаде малко предизборно съюзче, което като болонка да подскача край ГЕРБ. Защото, дайте да не се лъжем, градското дясно винаги започва наперено, яростно и бойно, а приключва като като присъдружна партия, използвана като заместител на чучелото, което трябва да риташ като се събере твърде много политическо напрежение. Казваме всичко това, защото и до днес телевизиите ни занимават с тези микродрами вдясно, което е абсолютно безполезно. Политическата съдба на идеите за обединение винаги е една и съща. Предсказуема е като поредна декларация на "Да, България". Това е една самозатворена кофти реалност от която десният мозък не може да избяга и е обречен да се блъска в стената като хамстер, който не разбира, че живее в стъклен аквариум. Щеше да е жалко, но е повече смешно. 

Ама наистина смешно.

Валери Симеонов - повелителят на оградата

В последните две седмици вицепремиерът Валери Симеонов не даваше много признаци на политически живот. Очевидно някой го бе посъветвал да потъне на дъното на управленското блато, да притихне медийно като злодей в нощта, за да може да отмине бурята покрай нацистките скандали, разтърсили правителството, в която лидерът на НФСБ скочи като камикадзе без парашут от боен самолет. В българския политически фолклор завинаги с огнени букви ще остане неговото откровение, че може и той да има майтапчийски снимки от Бухенвалд, както и абсурдните му опити да оцелее на поста си на всяка цена. Неговите защитници прекосиха границите на всякаква логика в опита си да му намерят и продадат обществена индулгенция. Симеонов, казват те, бил мъжкар, човек с нестандартно мислене, прям речник, който наистина от време на време нарушавал приличието, но пък бил последователен, бил бунтар, отстоявал своите принципи като истински мъжкар. Ако не беше тъпо, това сигурно щеше да е най-добрата шега, която българският преход е родил. Защото цялата политическа кариера на Симеонов представлява безкрайно предателство на идеи, гъвкавост като танцьорка в нощен бар, хищен глад за власт  и екзекутиране на всякакви принципи в името на едно вицепремиерско място. Именно така НФСБ, партия, която трябваше да бъде патриотичен коректив на гербаджийското безвремие, алтернатива на цялата политическа система, бе превърната диктаторски в част от статуквото и набутана в хищните прегръдки на Бойко Борисов. Но за това ще стане дума малко по-надолу.

Миналата седмица вицепремиерът без портфейл реши, че изгнанието вече му е втръснало и време да се завърне с гръм и трясък на политическата сцена и то със серия от скандали, защото това е единствената форма на съществуване, която Симеонов познава. Този път от кожата му го изкара питането на опозицията за стената по границата с Турция. Елена Йончева влезе остро в дебата с обвинението, че защитното съоражение е построено нефелно и не е двуредово, а едноредово, а от това са се облажили фирми на патриота. Вицепремиерът буквално издивя от атаката и прояви литературната страна на своя характер. Изведнъж телената ограда у нас му се привидя като Великата китайска стена и призова всички българи да се гордеят с нея. В цялата истерична логорея обаче все пак прозвуча признанието, че на места оградата е едноредова. Но там, където била проектирана да бъде такава. И, защото имаме пред себе си Валери Симеонов и, защото той не е в състояние да влезе в дискусия без драматургични крясъци, той обвини Елена Йончева в национално предателство и допълни, че ще внесе в прокуратурата сигнал срещу нея. Според него тя публично давала насоки на мигрантите откъде да минат. Което, разбира се, звучи като лека халюцинация, защото Йончева в нито един миг не каза нещо различно от публично достъпен доклад на главния инспекторат. А пък това, че камерите в определени участъци не работят е тема от поне три години насам и човек трябва само да бръкне в Гугъл, за да установи този факт. И изобщо самият факт, че вицепремиер е в състояние по този начин да скочи на депутат от опозицията, издава някакъв много нездрав вътрешнопсихически процес или опит вниманието да бъде отклонено от темата, защото тя съдържа разрушителен потенциал за Валери Симеонов. Той един път вече бе набъркан в скандал с присъствието по границата. Само преди два месеца излезе информация, че военнослужещи, които са командировани по границата се настаняват в негов хотел в Малко Търново. Това, разбира се, не е в разрез със закона, но пък е дотолкова неморално и изобличаващо, че лидера на НФСБ пак посрещна тази информация по обичайния си начин - с крясъци и закани за съд. Повелителят на оградата обича този стил, защото така бяга от обясненията. Целият свят е в конспирация срещу него. "Шоуто на Слави" вади обвинителна информация - той плаши със съд. Вестник "Сега" цитира неговите откровения - пак съд. Елена Йончева го затапва с факти - сигнал в прокуратурата. Изобщо пред очите ни се оформя обликът на един властник, който се държи като човек, искащ да се саморазправи с всяка опозиция, с всеки човек с различно мнение. И това е друга част от политическият портрет на този лидер, който с нагона си за власт унищожи с години градения си образ на яростен опозиционер на статуквото.

Нека да припомним - след предсрочните избори през 2014 година цялото общество изохка от изненада, когато Патриотичният фронт - коалицията между НФСБ и ВМРО обяви, че ще подкрепи второто правителство на Бойко Борисов. Това беше като удар от мълния. ВМРО винаги са били по-обтекаеми по темата, но от 2009 година до 2014, цели пет години НФСБ бе яростно против Бойко Борисов, а телевизия СКАТ достигаше до върхови политически градуси. Само за една вечер обаче партията направи завой на 360 градуса и въпреки, че официално не поиска да се включи в управлението, клекна пред ГЕРБ. Точно тогава пролича, че Симеонов по никакъв начин не държи на принципите или на идеите си, както твърдят неговите бардове. Човекът е бизнесмен и му харесва досегът до властта, опиянява се от идеята за участие в управлението, въпреки, че хората, които са го избрали са били излъгани зловещо. Именно това не може да издържи най-популярният депутат на НФСБ Велизар Енчев, който напусна партията и групата на патриотите, отвратен от политическото лицемерие и предпочете да остане силен опозиционен глас в парламента, вместо да се заплита в схемите на Симеонов.

Тук е времето да направим кратка историческа справка за политическата кариера на Симеонов, защото мнозина днес трудно връщат лентата назад. Влечението му към ГЕРБ не датира отсега, още през 2007 година, когато бе избран за общински съветник, а по-късно и за шеф на Общинския съвет в Бургас от партия "Атака", Симеонов го направи в пряка коалиция с ГЕРБ. Тогава ГЕРБ още го раздаваха като опозиционна сила, току-що родена от поредното политическо инженерство и близо две години Симеонов се чувстваше повече от прекрасно в ролята си на техен партньор. През 2009 година обаче настоящия вицепремиер напусна със скандал Волен Сидеров, на когото беше дори кум, и тръгна да гради своя собствена партия. Години по-късно вече го виждаме като вицепремиер, който обаче отказва да се раздели със своето поведение на дисидент. Така се получава някаква култова смес - имаме си овластен патриот, който обаче продължава да се изживява като жертва. Я на журналисти, я на опозицията, я на някоя друга неведома сила. А в миговете, когато той се разбеснее (трябва ли да припомняме изявлението му, че ромките раждали като кучки), това все се оказва едва ли не симпатично откровение, което показвало какъв прям характер има. Проблемът е обаче, че един вицепремиер ангажира с думите си държавата, с действията си цялото управление и става огледало на цялата ни страна пред Европа. Само, че огромното его, съчетано с избухлив характер и абсюлотната липса на стратегическо мислене или политическо въображение, превръщат Повелителя на оградата в потенциална бомба за целия кабинет. 

Процесът на трансформация е уникален. Пред очите ни един човек, който спечели популярност като някаква радикална алтернатива на всяка власт, в момента в който осъществи детската си мечта и стана вицепремиер, моментално полегна на килимчето на всяка власт. Значи там, където някои са виждали принципи е имало само алчност, там, където други сънуваха идеи е имало само егонцентризъм, а последователността очевидно се е отнасяла за някой друг човек. Властта у нас наистина изхабява и Валери Симеонов е доказателство за това. Политическото му тяло от три години гравитира край управлението и истинският облик лъсна - един неприятен скандалжия, чиято представа за политическо действие е да влиза в брутални конфликти или като максимум да използва своето влияние, за да облагодателства бизнеса си. Отвъд това няма практически нищо. И новите телевизионни одисеи на Валери Симеонов го доказаха. Той се раздаде и разсъблече, но не успя да преодолеее превръщането си във виц. Човек, който вижда в българската ограда Великата китайска стена очевидно вече се намира твърде високо на стълбата. 

Същата оная стълба от разказа на Смирненски.

14 юни…Четири години и хиляди лъжи по-късно…

14 юни 2017 година...Като едно мигване отлетяха четири години. Време достатъчно да се нагледаме на подлост, лицемерие, алчност и предателства, които биха запълнили не една, а цели четири сапунени опери. В името на историческата обективност - 14 юни е хубава дата. Площадът пред Министерския съвет бе изпълнен с хора (лично аз видях повече леви хора, но да кажем, че погледът ми е субективен), които наистина протестираха срещу едно политическо свинство и искаха промяна. Дори дъждът преди това не ги отказа. В онзи миг, в един кратък исторически прозорец, дори си представих, че е възможно най-накрая България да дръпне напред, защото за първи път през живота ми леви и десни бяха на един площад, в един протест. 

Но никога няма да забравя и 17 юни. Денят в който окончателно отказах да ходя на протестите. Площадът изведнъж се напълни с пиарки, ивент-планъри, мениджъри от лъскави офиси, графомански снобки, авторки в лъскави списания, изнежени души на свободна практика, посетители на луксозни ресторанти, грантови лапачи и политически инженери, които с блеснали оргазмично погледи вече си представяха как правят нещо #НовоДясно и как шайката от политически мошеници, наричащи се "автентична десница" пак попада в парламента. Тогава стана ясно, че последиците от 14 юни ще са пълен махмурлук. И те бяха. Фанатизираната умна и красива секта след 2004 есета, след 10 500 статуса във фейсбук, след пиана, голи бюстове, извадени павета, бели автобуси и всякаква друга форма на сценаристка безпомощност постигна своето. Гадът Орешарски мина в историята. И промяната дойде. О, каква прелестна промяна дойде. Бойко Борисов - 2. Култ! Красив, умен, достолепен, реформиран, въвишен. Плюс Христо Иванов като министър. Протестният дух заскимтя радостно и размаха опашка. Какви велики времена. Бойко на власт, а нашите хора в управлението. На заплата. Нещо, което част от нас още на 14 юни 2013 година знаеха, че ще се случи и изтръпваха в опасения. А спомняте ли си "историческият компромис", а? Къде бяха мамините сладки да се вдигнат тогава?

Днес вече живеем в свят в който умните, красивите и богатите за малко щяха да унищожат протеста като форма. Те го изсмукаха като вампири, а днес се опитват да се възродят, но вече нищо не е същото. Включително както гениално отбеляза един фб-приятел (визирайки патетичен текст за полиция и момичето от култовата снимка: изненада - най-накрая се оказва, че полицаят всъщност си падал по мъже, което намирам за неочакван край на романтичното начало в поитиката), тия вече дори праскат мемоари в стила на партизаните от отряда "Чавдар" и скоро сигурно ще има титла "Активен борец срещу Орешарски", а в биографиите им ще има изречения от типа: "не участвах в съпротивата срещу Орешарски, но активно симпатизирах на движението". Толкова много глупости, толкова много лъжи. А резултатът от всичко това е и Борисов - 3. Това е кабинетът на протестърите и те трябва да признаят бащинството, защото отпечатъците им са на местопрестъплението.

Та написах всичко това, защото прочетох, че довечера те пак щели да излизат на протест. Не мога да си представя каква може да е каузата им. Единственото за което ги подозирам е, че ще искат нова порция участие във властта. 

Те само това знаят да правят.