БСП и нейните душмани

 

Ах, какъв кипеж само настана в социалните мрежи след конгреса на БСП! Толкова много бълбукане, патос, удивителни и съскане не съм виждал накуп след последната песен на Азис, на която налетях случайно. „БСП се самоубива“, „БСП върви към своята политическа смърт“, „БСП остава в историята“. Общото между всички тези мозъчни експлозии, разбира се е, е в това, че те в повечето случаи идваха от хора, които никога през живота си не биха гласували за БСП, а нямат и най-малката представа за състоянието и амбициите на партията.  В същата графа вкарвам и анализаторските упражнения на тема „съдбата на левицата“. В един момент те станаха толкова натрапчиви, фиксирани и абсурдни, че в тях си пролича опит за проектирането на някакъв външен интерес в БСП. Все едно някой се опитваше медийно да моделира как трябва да разсъждават и гласуват делегатите на конгреса.

Е, всъщност – това е голямата новина от проведеното заседание.

БСП не се поддаде на медийните капани, а социалистите за пореден път в историята на прехода демонстрираха здрав разум и изключително държавническо отношение към това, което се случва в България. Да, знам, провеждането на пряк избор щеше да е истинско приключение, но аргументите, които чух срещу това всъщност бяха много силни. Това не бяха аргументи на хора, които държат на запазване на статуквото, както се опитват да ни убедят поредните истерици по медиите, а на хора, които осъзнават отговорността на БСП в управлението. Държавата днес е пред прага на много икономически проблеми, съдебната реформа трябва да започне всеки момент, има много неща за вършене, а през това време левицата трябваше да излезе от окото на бурята и за пореден път да се занимава със себе си. Защото наистина днес е времето БСП да покаже, че е партия, която може да реализира идеи. Че е партия, която може да се бори за социална политика, а не просто да говори за нея.  Защото шансът да участваме в управлението на страната в такива кризисни времена е исторически. Много хора не успяха да го разберат. Много хора дори умишлено искат БСП да е някъде встрани от тези процеси, разстреляна, маргинализирана, доведена до абсурд. Точно на това разбиране се противопоставиха делегатите на конгреса.

Отхвърлената от делегатите оставка на Корнелия Нинова показва и нещо друго. Нещо, което медиите, анализаторите и политическите пираткаджии забравят – тя има реална подкрепа в БСП. Това, че Андрей Райчев или Валери Жаблянов трудно приемат този факт си е изцяло техен проблем. Нима си мислите, че резултатът от вътрешнопартиен избор щеше да е различен? Нинова не е диктатор, който управлява БСП с камшик и ритници. Тя за пореден път демонстрира, че има реална подкрепа. Заради това много се смях като четох, че конгресът бил „режисиран“. Да не би специално за него да са били докарани някакви извънземни? Това са същите хора, които години наред са работили за БСП, за каузите на левицата, за развитието на лявата политика.

Това са същите тези хора, които днес виждат своя шанс да бъдат част от голямата промяна в България. И заради това гласуваха така. И някои май доста ги заболя от този вот. 

Проблемът си е техен.

 

Защо ГЕРБ изведнъж се загрижиха за съдебната система?

 

За непосветените в мрачните дълбини на политическите интриги сигурно е било странно това, че през последната седмица ГЕРБ с охота влязоха в темата за съдебната реформа. Това поне се разбра от думите на заместник-председателят на парламентарната група на опозиционната партия Тома Биков. Той беше потърсен за коментар относно декларацията на управляващото мнозинство с която четирите партии в управлението буквално поискаха оставката на главния прокурор Иван Гешев, припомняйки всички скандални случаи на бездействие по време на неговия мандат досега, а и като начин процесите на промяна в съдебната система да бъдат отпушени. Изведнъж се оказа, че ГЕРБ били готови на разговори за реформа, но просто не виждали никаква конкретика, а и щели да бдят в политическия мрак дали се решават системни проблеми, а не просто едни хора да бъдат сменени с други. Точно тук е тънкия момент в целия екзотичен танц, който се разиграва пред очите ни. ГЕРБ нямат никакви политически аргументи с които да защитят статуквото в  съдебната система, статукво, което повечето български граждани отдавна ненавиждат и настояват за неговата промяна. И заради това се опитват да се представят като част от бъдещия разговор за реформи, а същевременно да се опитат да запазят своите кадри там максимално дълго. Защото на всички вече е ясно, че реална промяна в България може да се случи само при работеща прокуратура и съдебна система, защото реформите навсякъде трябва да вървят паралелно с разнищване на виновното минало и повдигане на обвинения срещу всички замесени в изграждането на корупционната мрежа, която буквално щеше да убие и унищожи България.

Всъщност това е и основната причина изведнъж отново ГЕРБ да заговорят за съдебна реформа. Целта е ясна - обществото трябва да забрави всички неудачни експерименти на формацията на Бойко Борисов в областта на правосъдието. Нещо повече - ГЕРБ прекрасно осъзнават, че истинските промени в тази сфера минават през конституционни промени, а точно тук техния глас е решаващ, защото мнозинството за промяна в основния закон е 160 депутати, тоест мнозинството трябва да търси или тях или ДПС за разговори. И пускането на стрелички, интриги, язвителни коментари и манипулации по темата е начин кохортата на Борисов да си вдигне цената и да напомни, че е незаобиколима. Това е морална дилема и пред управляващите днес - може ли да се направи съдебна реформа, която да е реална и качествена, ако цената за нея е подписването на индулгенция на ГЕРБ. Съвсем не е изтекла толкова много вода от времената на "историческия компромис", който след това направи така, че Иван Гешев беше безалтернативен кандидат. Смятам, че ако може да се извлече един урок от онова време той е, че не можеш да правиш реална реформа с кофти съюзници. Няма как да подпишеш един и същи законопроект за промяна на Конституцията с Делян Пеевски и да очакваш това да е лекарството, което ще поправи проблемите. Това не е самоцелно завръщане в миналото, защото в много отношения предизвикателствата пред новия парламент и правителство ще лежат не само в социално-икономическата сфера, но и в правосъдната система. Предстои твърде много работа там - от закриването на спецсъдилищата и спецпрокуратурата до смяната на модела на избор на квотите във ВСС. Точно тук е необходимо да признаем, че Биков е прав - само думи вече не стигат, време е за реални дела. Друг е въпроса, че точно представител на ГЕРБ няма никакво морално право да подхваща тази тема, защото действията на политическите паразити на Бойко Борисов в правосъдието вероятно вече са влезли в учебниците по политическа екзотика навсякъде. Нека само да ви припомня един от основните от тях - именно ГЕРБ сътвориха легандарната фигура на прокурор, който да наблюдава главния прокурор. Това беше някакво конституционно ГМО, някакъв измъчен опит хем да се опитат да покажат, че са чули критиките от страна на Европейската комисия, хем да създадат фигура за която никой не знае какво точно ще работи и ще прави. Целият този имам-баялдъ беше забъркан в миговете на големите протести в страната, когато ГЕРБ правеха психеделично пътешествие от едната крайност в друга - от идеята за нова конституция до екзотиките за нова фигура, която да контролира обвинител номер 1. Всичко това приключи под секирата на Конституционния съд, който обяви, че въвеждането на подобна институция може да стане единствено през промени в Конституцията, а не с писането на отделен закон. Което си беше повече и от логично. Защото големият замисъл никога не е бил да има юзди върху главния прокурор, а да се печели политическо време с надеждата, че изборите ще заличат резултатите от протестите и Борисов и компания отново ще могат да правят каквото си искат.

Спецсъдилищата и спецпрокуратурата - другото голямо "постижение" на ГЕРБ също не заработи по начин, който да е удовлетворителен за обществото. И по-късно се разбра защо точно е така, защото властта не търсеше начин за осъдителни присъди, а създаде бухалки, които да отнемат бизнеси, да почернят съдби и да се саморазправят с политически противници.

Всъщност, ако трябва да обобщим - ГЕРБ се опитват да бъдат част от темата, защото добре осъзнават, че те нямат силата, нито влиянието сериозно да се противопоставят на новото мнозинство. Най-силния противник на правителството е главният прокурор Иван Гешев, от чийто действия се вижда, че той е готов на дълга позиционна война и едва ли ще бъде уплашен от парламентарната декларация. Въпреки това от нея имаше нужда и то точно в административния тон в който беше написана, за да могат страните в този фронт да бъдат ясно очертани и всеки да знае къде точно се намира. Оттеглянето на Сотир Цацаров от шефското място в КПКОНПИ развърза ръцете на управляващото мнозинство и за други големи промени. Защото новото управление ще бъде оценявано основно по промяната на модела за постигане на справедливост у нас. А точно този процес е най-мъчен, сложен, законодателно спънат и някъде в края на тунела ГЕРБ дебнат като чудовища. Защото те ясно обявиха, че са готови да участват в разговори, но само ако Бойко Рашков повече не бъде част от кабинета. Тоест хората на Борисов разчитат нуждата от тях да бъде толкова голяма, че наказанието за тяхното управление да им се размине. Точно така трябва да четем внезапно възникналият им интерес към реформи в правосъдието, реформи, които те можеха да направят, ако искат, но вместо това се вписаха в статуквото и заблатиха целия политически пейзаж. Те се опитват да бъдат спирачка на промяната, а не съучастник в процеса на реформи. И това трябва да е ясен знак, че ГЕРБ не могат да бъдат съюзник по нито една тема. Те се страхуват от промяната и наказанието. 

Което може би е добрата новина в този случай.

 

Културата остава след бурите

 

Не знам защо винаги се получава така – в предизборните кампании всички надуват фанфари за културата, всички твърдят, че тя е приоритетът на приоритетите, защото е в основата на националната идентичност, а след това вотът минава и красивите обещания остават в историята…

Безвремието на ГЕРБ буквално задуши културния сектор. И Вежди Рашидов, а след това още по-безличния Боил Банов се примириха финансирането на културата да е около 0,5 на сто от БВП, не просто крайно недостатъчно, а геноцидно във всеки един смисъл. Като добавим към това уравнение и пандемията, която покоси всички културни институции и дейци, днес се намираме насред една изгорена земя и всичко трябва да се гради отново. Само един пример – насред бурята от КОВИД-19 стана ясно, че в Министерството на културата не просто няма регистър на свободните творци, но и че няма дефиниция за това що е това „свободен творец“. Резултатът беше поредната катастрофа – много творци без договор така и не получиха компенсации и изобщо не усетиха, че държава съществува. За Боил Банов обаче това не беше важно. За него беше важно да го оставят на поста му, независимо от корупционните скандали, с които завинаги ще е свързано неговото участие във властта.

И заради това точно днес, буквално седмици преди приемането на бюджета е добре да си  кажем няколко принципни думи за развитието на културата. По време на преговорите за съставяне на коалиционното правителство стана ясно, че четирите партии имат общото разбиране, че бюджетът за култура трябва да стане по 1 процент от БВП, а защо не и процент и половина. Именно през доброто финансиране минава реалното развитие на сектора. Защото е крайно време да оборим един друг мит, който често чуваме да се пуска в употреба. В страна като България не можем да развиваме културата на пазарен принцип. Това ще занули всеки смисъл и стойност в нея. Ако пуснем пазара да определя развитието на културната политика ще осъмнем в страната на най-дивата чалга и то не само в музикалния смисъл на думата. Дори и в САЩ не пазарът определя изцяло културните продукти на страната, защото в крайна сметка културата е „меката сила“, тя създава истинския имидж на една държава.

Смятам, че това са спешните неща, които трябва да се направят в областта на културата – повече средства, защото културната политика не може да е вечно копелето на бюджета и най-накрая да се започне работа на една реална стратегия за развитие на културата. Това трябва да е пътеводителят за бъдещето, за финансирането, за развитието дори. Ние от години нямаме стратегия и заради това всичко в културата до момента е работа на парче. Запушваме една дупка и се правим, че не виждаме, че къщата няма покрив, а  даже и основи.

Този принципен разговор изглежда далече от актуалните интриги и медийни пиратки, но всъщност той е далеч по-важен от всичко останало. Не напразно е стана легендарна историята с Чърчил, която винаги съм мислил за творческа измислица, но се оказа, че е истина. Когато по време на войната му казват, че трябва да се орежат парите за култура, той гневно пита: „А тогава за какво ни е изобщо да воюваме?“.

И днес сме точно така – интриги, скандали, драми, промяна, изчегъртване, но ако изоставим културата, нищо от това няма да има значение. Знам, че звучи патетично, но точно така трябва. Културата е дух, идентичност и смисъл. Тя остава след бурите и е време да го разберем истински.