Войната на дронове хвана целия ЕС по бели гащи

 

Миналата седмица няколко руски дронове навлязоха във въздушното пространство на Полша. 

Използваме поетичната дума няколко, защото и досега не е ясно колко точно са били те. 

Първоначално ставаше думи за 19, после медиите започнаха да пишат за "две дузини", а в европейски жълти издания се появи паническата тревога, че са били над 30. 

Всъщност бройката едва ли е най-важна, но пробивът веднага подейства като пургатив на целия европейски политически елит, който си негласно си обяви състезание кой ще използва по-помпозна фраза, за да определи инцидента. 

Зеленски веднага обяви, че действието е било умишлено. 

"Не вярвам в руските "грешки", като съюзници в НАТО оставаме бдителни", написа външният министър на Чехия Ян Липавски и допълни, че Русия трябва да плати "конкретна цена". Обаче не уточни каква е тя.

Върховната представителка на ЕС по външната политика, ходещият геостратегически гений Кая Калас тихо изсъска, че "тези продължаваща безразсъдна ескалация застрашава регионалната сигурност". Два дни по-късно поетичната й душа реши, че първоначалната й реакция не е достатъчна. Заради това в момента в който видя журналистически микрофон добави, че подобно действие е недопустимо, защото се нарушава суверинитета на държава-членка на Европейския съюз.

Доналд Тръмп обаче даде на заден и обяви, че всичко това може да е било грешка, което възпали вечно киселите поляци.

 Външният министър Радослав Шикорски веднага се ожали: "В нощта, в която 19 руски дрона пресякоха границата с Полша, 400 (дрона) и 40 ракети пресякоха границата с Украйна. Това не бяха грешки". 

От дълбините на кашата в която е забъркал своята държава се обяви дори и френския президент Еманюел Макрон, който обяви, че в отговор на това нарушаване на въздушното пространство, той е заповядал три френски изтребителя "Рафал" да бъдат разположени в Полша, за да бдят в нощното небе за подли чужди дронове.

В този хор трябва да цитираме и думите на българския премиер Росен Желязков, който обяви, че България е взела всички мерки за защитата на въздушното ни пространство. Няма как човек да не се почувства спокоен - имаме цял един F-16, който ни пази от световните злини. 

Желязков обаче остана леко встрани от ястребския тон на своите европейски колеги като обяви, че според него Русия ще подхожда много внимателно и ще избягва възможността за инциденти над Черно море, където въздушният трафик е много интензивен.

Към целият този политически хор трябва да добавим и мнението на знайни и незнайни експерти по сигурност, която обявиха, че с тази провокация Русия целяла да провери реакциите на НАТО, тествала червените линии на Алианса и трябвало да получи мощен, единен и свиреп отговор. 

Защо само тестване? 

Ами, защото в останките от дроновете така и не бяха открити взривни вещества и заради това колективното "експерство" (може би е крайно време да създадем тази дума) реши, че те все пак трябва да предствляват някакъв друг вид заплаха.

Полският премиер Доналд Туск най-накрая обяви, че е страната му е задействала член 4 от Договора за НАТО, който изисква страните да проведат консултации по това какво се е случило и как трябва да се отговори. Иронията е, че само няколко дни преди това Израел бомбардира Катар, за да избие членовете на делегация на "Хамас", отишла в Доха, за да говори за примирие, но нито един европейски костюмар не се загрижи за въздушното пространство на арабската държава или нейния нарушен суверинитет. От което следва да заключим, че основното правило на политиката на каякаласите е, че Полша има право на въздушно пространство, а очевидно Катар - не.

Нека да не се правим на специалисти руски ли са тези дронове и каква е тяхната цел. В целия маршрут на машинките има много неизяснени неща, изминатото разстояние противоречи на техническите им характеристики, а пък и най-важното е не какъв е по-народност дрона, а кой точно го е управлявал. Това са въпроси на които и най-големия водолаз в дълбините на интернет няма да открие отговор, защото страните от НАТО не го дават, не искат да го дадат, а и не съм сигурен дали дори ще разследват всичко това както трябва.

Но истината е, че дори и най-сластните бардове на НАТО у нас, онези, които през ден си пускат емблемата на Алианса и стискат виртуални юмруци, едва ли са били във възторг от отговора на военната организация. Ако това е била руска провокация, то изводите от нея са доста яки за Москва. 

Независимо, че от началото на този година бюрократи от всякава порода ни заговориха за превъоръжаване на Европа, за нова система за сигурност, за възстановяване на военното производство, съвременната война е задминала със сто километра остарелите разбирания на щабните и кабинетни офицери.

Един малък факт, който ясно демонстрира това. 

За да свали три дрона, а цената на един при това с доста завишаване е около 3 хиляди долара, НАТО е похарчило над 1,2 милиона долара. Защото, за да се справи със "заплахата" НАТО активира нидерлански F-35, германски противоракетни системи "Пейтриът" и какви ли не още високотехнологични машинки и всичко това да свали няколко пластмасови дрона с моторчета, които едно време задвижваха детските самолети. Подобно нещо показва само едно - отбранителните системи на Алианса са на критично ниско ниво, а икономическата им неефективност е плашеща. Още по-плашещо е това, че от 2022 година нито един от военните стратези на НАТО не си е направил труда да види как пред очите им се променя съвременната война. Доминацията на дроновете напълно променя съвременните начини на водене на война, защото те са толкова малки, че радарите не ги засичат. И дори Русия страда от тях, както, между впрочем и Украйна. Военните действия изцяло се трансформираха. За първи път в историята на човечеството дроновете се оказаха ключ за провеждането на една битка. И вместо да се инвестира в самолети (дронът се движи със скорост в диапазона между 50 и 80 км. в час, а един F-16, за да се държи във въздуха трябва да развива поне 380 километра) е необходимо да се мисли за системи за радиоелектронна борба. Въпреки, че и руснаците, и украинците (двете държави, които имат най-боеспособните армии в Европа) вече започнаха да правят дронове с оптични влакна, за да се справят и с този проблем.

В задачата тогава се пита - какво превъоръжаване ще правим, когато не сме в състояние дори да анализираме как са се променили разбиранията за война. Много истерични русофоби плувнаха в токсична пот, че това с дроновете не била военна, а политическа акция на Путин. Той (митологичното създание, което се бърка във всяка точка по света) искал да провери каква ще е реакцията на НАТО, а Алиансът не застанал единно зад Полша и така диктаторът демонично се кикотел в кабинета си в Кремъл. Опасявам се обаче, че е това мислене е кабинетно и застинало във времето. Путин едва ли има нужда да проверя каква е готовността на НАТО за отговор, нито пък има някакъв особен политически смисъл да тества единственото на военния съюз. И без нарушаването на полското въздушно пространство е ясно, че системите на НАТО за защита са демоде, а военните в него още не могат да осмислят докрай какво се е променила в техните за водене на бой.

Политическата глупост е в нещо друго. В истеричните реакции, че Русия трябва моментално да получи отговор, по възможност военен, за да можело НАТО да демонстрира сила. И точно тук в българското политическо пространство се появяват всичколозите по екраните, които ни убеждават как трябва да разрушим социалните системи на ЕС, за да превърнем Съюза във военна сила. И всичко това се прави, за да отклони големият въпрос за мира, а това е тестът на който ЕС се провяла от 2014 година насам. 

Защото Съюзът може да си спести всички тревоги и игри на дронове, ако наистина си бе свършил работата, за да регулира конфликта в Украйна. Вместо това се оказа, че Минск-1 и Минск-2 са били театър, нещо като пърформанс за печелене на време, за да може украинската армия да бъде обучена и въоръжена. 

И Путин направи голяма грешка като се довери на европейския политически елит. 

От друга страна днес ЕС плаща с лихвите своите действия и бездействия от виновното минало и заради това всеки дрон в небето им се струва като божествено знамение и наказание. 

Защото елитите на Европа не могат да обяснят най-важното - къде потънаха милиардите, които уж бяха дадени за превъоръжаване и защо ЕС е стигнал дотам, че 20 дрона да го хвърлят в космическа паника.

 

Кататония и подлост

 

Вече е очевидно - ПП/ДБ е в политическа кататония. 

Те са заложници на своя парламентарен и политически балон и дотолкова нямат връзка с реалността, че понякога на човек му се прииска да звънне на псиахитрична помощ, за да ги отърве от ненужните обществени конвулсии.

Това не е злобарско или интригантско разсъждение. 

Повод за него обаче ни дават последните два дни, които в друга страна биха били повод за освидетелстване. 

Първо - в сряда ПП/ДБ бяха разгромени на дебатите за вота. Това започнаха да го признават дори и хора от десницата. И, не, че темите, които поставят не са важни. Те просто се разляха в някаква нелепа поезия за "завладяната държава" и така и не успяха да извадят централна теза, алтернатива, истинска визия и политически кураж. Техните изказвания се разпаднаха до серия от нарцистични сценки, до реплики, които стават за фейсбук-статус, но не отиват никъде отвъд самозатворената реалност на социалните мрежи.

След това дойде вчерашният им протест. 

Той се изразяваше в затварянето на служебните входове на парламента, за да можели Борисов и Пеевски на собствен ход да влязат в Народното събрание. Този процес бе увенчан със сблъсък между Асен Василев и Делян Пеевски от който никой не научи абсолютно нищо ново. Пеевски е като валяк с хулигански език и честно казано градската десница единствено му предостави възможност за изява. 

Чухме обидни думи и онова за държавата с главно "Д". 

Величествено постижение...

Да, присъствието на Пеевски в политиката е проблематично. 

Възходът му плаши. 

Езикът му е токсичен. 

Но нека да не забравяме нито за миг - срещу него са бившите му коалиционни партньори. Точно те му дадоха възможност за възход като го превърнаха в смазочното масло на Сглобката. Точно те му пишеха есемеси, точно те му звъняха по всяко време, точно те разчитаха той да ги подкрепи за промените в Конституцията и по мистичен начин да ги остави на власт, въпреки, че като желе се бяха разтекли по неговите телеса. Прекрасно е днес да гледаме ПП с тениски "Свобода за Благо", но цяло лято представителите на тази партия бяха в емиграция по луксозните плажове на Европа и варненския кмет изкара половин лято в пълна улична изолация. Подобни почивки в една битка са недопустими и издават единствено някаква страховита морална празнина в хората, които са се залепили за тази кауза.

Погледното обективно отстрани дори смело можем да кажем, че ПП/ДБ са основната причина разноликото правителство е да толкова стабилно. 

С тяхната морална шизофрения те никога няма да позволят да има каквото й да е единение на опозицията, а поне половината от тях все още сънуват как Борисов ги кани във властта или поне в съюз за общ кандидат за президент.

И заради това вместо реален вот имаме цирк. 

Вместо протести - пърформанси. 

И вместо градска десница - шепа буйстващи психари, които могат по цели дни да тънат в слюнки за Пеевски, но така и да не разберат защо никой не им вярва, нито пък ги взима насериозно.

 

"Рана" от Захари Карабашлиев - моите опасни пътешествия в света на новата българска литература

 

 "Рана" е роман срещу забравата, с високи градуси и без остатъчна захар".   

Това изречение е съвсем истинско, срещнах го в нещо като рецензия, нещо като интервю в списание "Ева", посветено на поредния (поредния, господи!) роман на Захари Карабашлиев. 

Съвременното писане за дами май си е самовнушило, че подобни глупави изречения издават някаква дълбочина и замисъл, което прави ситуацията само по-странна. 

Това е болезнен отговор на една непосилна задача - как да кажеш нещо хубаво за роман, който е кух и удивително плосък.

И така, зареден с усещането, че няма да има остатъчна захар, реших да се опитам да започна да чета "Рана".

Опитът ми с Карабашлиев е нищожен.

Навремето изчетох "18 процента сиво", но сега и да ме убиете, не мога да си спомня за какво се разказваше в него. Романът не ме издразни, но не и остави и следа.

После един приятел коварно се опита да се отърве от творба на име "Хавра" като я набута в ръцете ми, но аз, израснал по време на прехода, се направих на ударен и си спестих поредното мъчение.

Сега реших, че трябва да изляза от зоната си на комфорт и все пак да видя дали Карабашлиев не е мръднал напред в своето еволюционно развитие.

Защо ми трябваше, по дяволите?

И така - "Рана" е роман за съдбата на тракийските българи в бурните времена на Балканската и Междусъюзническата война. Карабашлиев, странно защо, изхожда от позицията, че това е едва ли не празна страница в историята.

Човекът се чувства просветител, но ако си беше направил труда, щеше да види, че по този палимсест вече е писано. Темата нито е била пренебрегвана, нито е била заобикаляна, а потомците на тракийските българи от години пренасят паметта за нея.

Чисто исторически пък смятам, че за тяхната съдба има жестока научна книга - "Антантата в Тракия 1919-1920" от доц. Стайко Трифонов.

И така само, който не се е интересувал може да смята, че това е заобикалян въпрос.

Както и да е - ролята на литературата не е да дава научно осмисляне, а да влезе в дълбините на душата и да я стисне, за да изкара болката до повърхността.

И точно тук Карабашлиев започва мелодраматично да се проваля.

Защото в романа му войната съществува, има батални сцени, но неочаквано всички хора се оказват добри.

За да не изпадне в така мразеното от либералната интелигенция "патриотарство", комсомолският секретар се раздава - това турци, гърци, румънци - навсякъде има прекрасни хора и човек да се чуди откъде идват политическите трагедии на света тогава.

Да не говорим, че стилът на Карабашлиев е много трудно четивен.

Това, което неговите колеги и приятели определят като "поетичен език" всъщност е едно задръстено блато от претоварени изречения и недоизказани тъпотии и резултатът са истински рани в мозъка. Ако заглавието е препратка към тях, това е изключително мета-текст.

И така - отказах да чета книгата докрай.

Водя се от принципа на Йосиф Хербст: "Ако захапя една ябълка, не ми трябва да я ям докрай, за да видя, че е червива".

И тук проблемът на Карабашлиев избуява много жестоко. 

Липсата на литературна критика го превръща в нещо като име, но когато се налага да дефилираш из женските списания, едва ли някой някога ще се опита да ти каже, че историческата проза е голяма отговорност и не е лъжица за всяка уста...

 

И само един пример за истински исторически роман. 

Не знам как на млади години съм изтървал да прочета романа "Гепардът" на Джузепе де Лампедуза. 

Намерих си го съвсем наскоро (цената му в интернет беше 1 лев, най-добре похарченият лев в живота ми). 

Ето това е историческа проза в която няма остатъчна захар. 

Защото Лампедуза е постигнал нещо, което отличава гения от назначения писател. Той е останал шокиращо безпристрастен. Това е поглед към един миг от италианската история в която той дори не се опитва да заеме страна. 

Резултатът: левицата го обвинява, че е създал идилия за живота на аристокрацията, десницата се нахвърля срещу него, че романът му е сатира на миналото.

И всичко това, защото Лампедуза не се изживява като човек, който пише за нещо забравено и скрито, той иска да опише своята Сицилия, островът на който "истината живее най-кратко време". Това е историята на неговия род и назад във времето, но без патетика, изхвърляне или желанието да остава като нов патриарх на италианската литература.

Не знам, не знам. 

Раните от новата българска литература се увеличават с една.

Парламентарна поезия

 

Вот на тема "завладяната държава" е предварително обречен на пълна катастрофа. 

И не защото темата е маловажна, а защото формулирана така, тя е просто поезия. 

Не политика, а баладична жалейка. 

Точно това пролича по време на дебатите - темите варираха от минус до плюс безкрайност, от случая с пребития полицай в Русе до фекалната тръба във Варна, на която никой не обърнал внимание. 

Част от опозицията дори се опита да маневрира около тази поезия и да се концентрира върху темата за правосъдието. 

Което е нов фал, защото кабинетът не отговаря за тази сфера. 

Разделение на властите, нали помните?

Резултатът от дебатите доказва печалната практика на този парламент - вотът на недоверие се превръща в по-голям проблем за опозицията, отколкото за управляващите.

 И това е лоша констатация, защото в нормалната демокрация вотовете са коректив, възможност за даване на смисъл на политиката. 

В България обаче този върховен инструмент е превърнат в клоунада. 

Дебати, които се разпаднаха до истерия, разхвърлени политически слюнки и серия от крясъци.

Заради това поезията в политиката е опасна. 

Тя звучи красиво, но дори и най-големите хейтъри няма как да не признаят, че това правителство на 8 месеца едва ли може да носи вините за 35 години преход. 

И че няма как тези, които пишеха среднощни есемеси на Делян Пеевски, сега да се опитват да минават за борци с него. 

Но хората със завладяна съвест винаги се правят на герои със задна дата...