Вече никой не може да ме убеди, че властта тайно не подкрепя българските неонацисти. След като десетки граждански организации изразиха остър протест срещу това, че общината е разрешила на фашистите да проведат традиционното си мракобесно сборище Луков марш, след като имаше макар и малък протест пред общината, след като тази година в няколко открити писма бе изразено абсолютно възмущение от фашистката проява, оказа се, че шествието все пак ще се проведе.
В общината не се намери кой да го спре, а злите езици говорят, че кметът-седесар Иван Сотиров с маниакален поглед е кряскал из „Московска” 33, че му било писнало да му говорят за фашизъм. С такава „мъжествена” позиция в Столична община е трудно да постъпиш мъжки и да спреш официално лумпените.
Последният пирон в ковчега на здравия разум бе поставен от областният управител на София Данаил Кирилов, който официално разреши провеждането на нацистката завера. В заповедта му – шедьовър на бюрократичната обтекаемост, има някакви намеци, че полицията трябва да спре шествието, ако се използва нацистка или разпознавана като нацистка символика.
Областният управител Данаил Кирилов със сигурност знае, че това, което е написал е просто измиване на ръцете и затваряне на очите, но действията ще тежат на неговата политическа съвест.
Защото онези, които биха почели някой като Христо Луков няма нужда да носят нацистка символика – фактът, че са се събрали да почетат паметта на един човек, който спокойно можем да характеризираме като престъпник, вече говори за това, че те са фашисти.
В България – страна без памет – май постоянно трябва да си повтаряме баналните истини, защото фалшификаторите на историята са на всяка крачка и само чакат да затъмнят истината.
Кой е Христо Луков?
Легендата на обърканите фашистчета за него е тотално неистинска. В тяхната версия едва ли не Луков собственоръчно е спасил Кюстендил от сърбите по време на Първата световна война. Това, разбира се, изобщо не отговаря на истината, а е просто част от фашисткият мит за суперсилната личност. Луков вероятно не е бил най-некадърният военен в българската армия, но политическите му разбирания можем да окачествим като налудничави, мракобесни и маниакални.
Като министър на войната в кабинета на Георги Кьосеиванов прословутият генерал не спира да настоява България да има най-тясно сътрудничество с нацистка Германия. Нацистките идеи стават водещи в живота му.
Обсебен от омразата си и своята злоба Луков създава Българските национални легиони, една отвратителна фашистка организация, която системно организира погроми и побоища. За това, че „доблестният генерал” започва системно да превърта, говори факта, че дори тогавашната власт (която изобщо не се отличава с разум) намира начин да се отърве от него и да го изтика на задни позиции. За да не разваля климата с лудостите си, набързо го повишават в чин и изтикват в запас.
Характерно за лудостта е обаче, че тя винаги си търси изяви и заради това Луков започва да тръби, че България трябва да прати войски на Източния фронт на всяка цена. Към този удивителен коктейл от политически мании трябва да добавим и яростен, злобен и фанатичен антисемитизъм, който е определял друга голяма част от разбиранията на смахнатия военен.
През февруари 1943 година обаче комунистическа бойна ядка поставя край на вътрешните мъки на генерал Луков и го застрелват точно пред дома му. Случката е пресъздадена много хубаво във филма на Въло Радев „Черните ангели” и е описан в книгата „В името на народа” на Митка Гръбчева.
Мисия невъзможна е да се намери оправдание на едно убийство и това не трябва да бъде правено, защото обществото ни и без това е деморализирано до крайна степен. Но и до днес са запазени снимка на „доблестният” генерал Луков пред отрязани партизански глави. „Бранителят на България”, „доблестният националист” всъщност е бил един твърде зле прикрит маниак. И до днес се твърди, че официалната власт също приема убийството му с известна радост, защото именно хора като Луков са били спирачката на твърде плахата и нелепо осъществявана съпротива от страна на официална България на германския натиск страната ни да прати войски да се бият с руснаците.
Толкова за героя. Толкова за фашиста. Толкова за вампира от миналото.
Една история не ми дава мира. В обявеното във Фейсбук събитие за провеждането на Луков марш се бе записал един потребител, наречен „Чифутска измет” (който благодарение на многото възмутени май все пак бе изтрит). В полето за работното си място същият бе сложил като професия „удушвач в Аушвиц”. Не знам какво трябва да не ти е наред, за да можеш да напишеш нещо такова, но това е лицето на Луков марш, маршът на луковите глави.
Нима някой и за минута се заблуждава, че там ще се съберат объркани младежи, които с треперещи ръце и блеснали очи прелистват „Моята борба”, четат стари издания на книгите на Алфред Розенберг, правят си татуировки „White power”, мечтаят си да носят униформи и винаги говорят свръхсериозно все едно всеки момент ще им се спукат всички кръвоносни съдове?
Нима някой и за минута се заблуждава, че на шествието ще се струпат всички, които си мечтаят безконтролно да пребиват хора, само заради това, че са различни, да нахлуват в циганските гета и да тормозят невинните там, да изкарват малцинствата виновни за всички проблеми на България?
Нима някой и за минута се заблуждава, че всеки, който понесе факла в чест на Луков не си фантазира България като стерилна диктатура в която политиката ще се определя от кубинките и потните униформи? Хората, които се събират по нацистките сборища винаги гледат мрачно и злобно, защото свободата ги притеснява удивително много. Свободата да си различен, свободата да имаш собствено мнение, свободата да си отговорен, свободата да не ти пука, че някакви маниаци ежегодно се събират, за да преодолеят страха си, че идеите им отдавна се разлагат на политическото сметище.
Обаче аз избрах да ми пука, защото властта избра да не й пука. Предпочитам да си мисля, че това е обикновен непукизъм, въпреки, че съм склонен да го отдавам на политическа стратегия. С нежеланието си да забележи, че всяка фашистка проява е в радикално противоречие с конституцията на България, властта всъщност става съюзник на фашистите, легитимира се като още една лукова глава, която мечтае за море от факли и за млади момченца, които произнасят националистически клетви, за да подитснат в себе си странните желания да се облекат с рокли.
И най-лошото. Луковите глави си представят отвратителна България. Нямаше да мога да живея и една минута в толкова нечовешка държава. Опитах се да прочета по форумите техните идеи за бъдещето, но такива не открих. Открих много думи написани с Главни букви (Отечество, Родина, Генерал, Родолюбие, Преклонение, Единение, Кама Сутра (добре, де това си го измислям), Бог), но всички те бяха част от толкова общи фрази, че човек може да получи виртуален зъбобол. Фашистката утопия се крепи единствено на насилието и злобата, защото друг проект за света тя просто няма.
Опитах се да си спомня на какво ми прилича това. И тогава ми просветна. Преди няколко година арабистът Владимир Чуков издаде една великолепна книга, наречена „Ал-Кайда” с перо и сабя” в която проследяваше идеите на всички джихадистки и вестители на терора от Абдула Азам насам. В крайна сметка Чуков не намира нищо отвъд думите освен един върховен, мрачен и странен утопизъм. Това е характерно за всяка терористична фантазия. Думите не могат да заместят света.
Ето кои са Луковите глави – българската Ал-Кайда. Шантавяците от предградията. Обърканите и лудите. Насилниците и маниаците. Лумпен-терористите.
Ал-кайдистчетата на родна почва!
А, да, не трябва да забравяме и дозата реализъм, която има в техния джихадистки спектакъл. Разбрах, защо палят факли и търсят огъня като символ, който да потвърди обърканите им видения за съвременния свят.
Те просто съвсем ясно знаят, че ако адски огън наистина има – ген. Христо Луков е във ВИП-сепарето му – там, където е най-горещо, болезнено и, където писъците са най-силни.
Огън, следвай ме, нали така?
No comments:
Post a Comment