Мнозина може би вече са забравили, но премиерът Бойко Борисов в ранните дни на своята политическа кариера записа и едно актьорско участие. Това стана в българската сапунена опера „Забранена любов”. Сцената в която се появи тогавашния кмет на София беше кратка, но пък изпълнена с драматично напрежение и сценаристко слагачество.
На някакъв свръхлуксозен, буржоазен прием с благотворителна цел, целият елит очакваше да дойде кметът на София. И той се появи в медийния си блясък. Тогава главната гаднярка на филма – една злобна корпоративна вещица, го хвана под ръка и прелъстително го попита: „Реши ли дали ще се кандидатираш за премиер”. На този въпрос тогавашния кмет отговори с многозначителната фраза: „Когато реша – първо на тебе ще кажа!”.
Репликата му винаги е била скандална, въпреки, че когато я произнесе розовата медийна среда беше толкова любвеовилна към Борисов, че никой не му я натри в лицето. Но помислете сега – дори в онези дни, дори в престорения филм, тогавашния кмет всъщност твърдеше, че когато вземе каквото й да е решение първо ще го сподели с богатите си приятелчета. Култово.
Нещо от артистизма на неговата изява можем да доловим и днес в публичният образ на премиера. Сапуненото поведение е станало запазена марка на Борисов и той винаги прибягва до него, когато политическата ситуация стане напечено. Трябва да го признаем – това е първият български министър-председател, който реално знае как да се възползва от страстта към мелодрамата в българската колективна душа.
В серия от интервюта навръх 52-ия си рожден ден премиерът реши да поднесе още една малка част от артистичната си душа на народа, за да могат хората да видят, че Борисов страда повече от всички. Пред вестник „Труд” министър-председателят постигна нови висини в театралното описание на живота си. Пред задаващата въпроси журналистка, ръководителят на правителството тъжно споделя, че личният му живот не може да бъде тема на разговор, защото е приключил.
Това е крайъгълният камък на актьорския свят на Бойко Борисов. Цялото му артистично творчество е изградено около идеята за самотата на отдадения управленец. Не напразно на него принадлежи фразата, че всяка вечер си стои сам като куче в „Бояна”. В интервюто пред „Труд” темата за изолацията му е развита в нова тоналност – той призовава репортерката да се качи до спалнята му, за да види, че няма да открие женска дреха там. Министър-председателят се самоизографисва като съвършения аскет на републиката, самотник номер едно, изолираният от външния свят гений, отдаден на строежа на магистрали и бетонното бъдеще на страната.
Трябва да възприемаме тези твърдения като актьорска игра и като нищо друго. В българското безвремие паметта не означава нищо, защото памет може да има само там, където има време, но все пак нека да припомним прословутите скандални записи на премиера. Те не разкриват образа на самотник, напротив разкриват човек, който е готов да извива ръце само и само да уреди приятелите си със спокойствие на топлите им службички. Един управленец за когото играта на футбол „по обед” е най-пиковият момент от деня, а всичко останало просто начин да минава по-бързо времето.
Темата за самотата в образа на Борисов бързо прелива в класическата тема „не ме разбират”. Нея премиерът разви в телевизионната рубрика „По пантофи” на Валерия Велева (само за протокола – жената, която му изпече баница и занесе на крака в Банкя в деня в който стана ясно, че ГЕРБ печели изборите). Изведнъж Борисов като герой от роман на Достоевски се ожали, че на него и на партията му народът не им прощавал нищо. Тук е времето за изваждането на кърпички. Оказва се, че министър-председателят на магистралите има наранима душа и вече започва да изпитва тъмна обида към народа, че не му отпуска никакъв толеранс. Лъжата е размазващо голяма. На нито едно друго правителството на страната такава смъртоносна серия от гафове, провали и предателства нямаше да бъде простена. Борисов успява да мине между капките, но най-вероятно единствено заради актьорския си талант, който той започва да експлоатира все по-често.
На тази благодатна сапунена територия премиерът просто няма равен. Само той може да сподели, че на рожденния си ден ще се заключи, защото не иска да вижда никой. Това поведение би разтълкувано като явна шизоидност при всеки друг, но министър-председателят добре знае, че на него ще му се размине. Защото той превърна политиката в сериал, а в логиката на всеки сериал е добрият герой да страда. Заради това, пак пред Велева, Борисов разви красивата история как е плакал, когато е напуснал МВР, всичко му било криво, дори цяла вечер злобно гледал Цветелина и не опитал приготвените от нея спагети. Банкерката му била сготвила спагети! Как може да стоите безучастно при тази драматична история за измяна, любов, страст, сълзи, полиция, нагорещени емоции и много храна?!
Борисов е добър актьор, но не заслужава „Оскар”, все още не е достигнал тези висоти. Защото межди всички сапунени лиготии, които разказа, той сподели и нещо шокиращо. Откровено си призна, че не развил връзка с дъщеря си. Каза го на висок глас по телевизията.
Далеч съм от мисълта да следвам пуританската американска линия, че хора без семейство не трябва да управляват една страна. В идеята има логика, но тя е твърде едностранчива, за да е правилна. Но тук говорим за човек, който не е успял да постигне връзка с плътта от неговата плът. Да си неспособен на нормален контакт с твоето дете вече е диагноза за цялата личност. Това е върховен нарцисизъм или невероятен егоизъм. Човек, впримчен единствено в логиката на собственото си добруване и то до степен, че друг да не може да присъства в неговия свят. Заради това е свръхупотребата на думата „аз” в неговия речник. Отвъд „аз” за Борисов другият свят е някаква сянка. Това, дори и да е самота, е черна самота.
А точно този черен артистизъм на изолацията може да ни разкрие и дефектът на целия кабинет – хората не означават абсолютно нищо. Фантазията на премиера е като фантазията на Хитлер – той иска да бъде увековечен в бетон и трилентови магистрали и не го интересува, че тези магистрали може би няма да водят наникъде, защото хора просто няма да има.
Когато сериалът ГЕРБ свърши, България ще има проблем. Защото трябва отново да започне да живее в реалния свят, далече от телевизионната политика и далече от страстите на най-големия самотник на републиката. А самият Борисов го чака съдбата на телевизионен герой – когато сериалът започне да става скучен и да губи темпо, главният герой обикновено трябва да си замине. Но това всъщност е хубаво, нали? Така поне вече може да не се чувства изолиран.
В затвора, казват класиците, никога не ти е самотно...
No comments:
Post a Comment