Една кратка дискусия във Фейсбук ме накара да се замисля за нещо. Повод за философския спор във виртуалното пространство стана прословутата реплика на Иван Карамазов "Всичко е позволено".
Какво иска да каже Достоевски с нея?
Символ на окончателно освобождение или абсолютна тъга е тя?
В "Митът за Сизиф" Албер Камю (всички разсъждения на Камю рано или късно биха го отвели до Достоевски) твърди, че това е горчива мисъл. В свят в който всичко е позволено, добродетелността би била само един каприз. Камю твърди, че в свят в който всичко е позволено, изчезват не забраните, а угризенията. В този смисъл Иван Карамазов, който заради своя живот не може да повярва в идеята за спасителен Бог, страда като я произнася.
Това е все едно да стигнеш до стена в края на своя път и да разбереш, че не можеш да минеш зад нея. Най-много страдат хората, които се досещат, че стените съществуват и особено тези, които дълго са тропали с юмруци по тях.
Цялото творчество на Достоевски е подчинено на болката, че може би има възможност всичко да е позволено. Това е известно пресилване на нещата, но пък то позволява ясно да видим проблема. Достоевски с упорито постоянство създава герои, които предизвикват разбиранията за света. Разколников е опиянен от идеята за човека, който стои над нормите, закона и етиката. Той си създава собствен морален кодекс. Но в момента в който се е почувствал убеден в своите разбирания, извършва убийство, насича хазяйката си с брадва. Когато човек се постави над нормите и си въобрази, че стои над етиката, в светът на Достоевски винаги се случва нещо, което да подскаже колко неправилно е това.
Свят в който няма етични норми очевидно е свят без бог и литературата на Достоевски се гърчи в този миг. Фактът, че постоянно се връща към тази тема, говори и за друго – Достоевски, макар и горещо вярващ е бил разкъсван от съмнения. Той отново и отново се връща при стената, за да тропа с юмруци по нея и да се надява да получи поне частичка от отговора. Защото във фразата „Всичко е позволено” можем да открием и питането за предназначението на човека в света, което обаче не е получило никакво разрешение.
Така се стига и до въпроса кое е добро и кое е лошо. В свят в който всичко е позволено този въпрос никога няма да получи отговор или пък още по-лошо - въпросът изобщо нямаше да е важен. Доброто съществува като етична норма, заради целият човешки опит назад във времето, както и злото. Обаче в мига в който един човек си въобрази, че може да пренебрегне това, той просто взима гума и изтрива всичко, за да създаде нов свят. Този нов свят ужасява Достоевски и вероятно с право.
"Всичко е позволено" е вик на ужас.
И този вик винаги е пред една стена.
No comments:
Post a Comment