Концлагерът на пенсионната реформа

Eдин банален, но ужасяващ факт: над входа на всички концлагери в нацистка Германия е стоял надписът „Arbeit macht frei”, тоест „Трудът освобождава”.  Едва след като халюцинацията за Третия райх се срива в прахта и изпепелява Европа, хората са успели да разберат отвратителна черна ирония на посланието. Трудът в концлагерите, който е безсмислен, брутален и смъртоносен, всъщност освобождава единствено чрез гибел. Чрез нищо друго.  Концлагерът не е замислен като робска манифактура или като фабрика за евтин труд, той е замислен като машина за масови убийства, като месомелачка, като инструмент за осъществяване на тъмната расова утопия на нацистите. Трудът и освобождението са сложени на входовете единствено като върховна философска гавра, като интелектуален еквивалент на забито в черепа паве. Защото това е характерно за всеки тъмен режим по земята – в един момент всички думи се обезсмислят, езикът става само сянка на фанатичните действия и зловещите престъпления, той просто не успява да догони демоничната мисъл и изпълнение.

Зловещо е да правим аналогия с нацистите, но тя се набива на очи в момента в който започнем да говорим за това, което трябва да мине за пенсионна реформа в България. Изобщо злоупотребата с думата „реформа” трябва да влезе в енциклопедията на престъпленията на прехода. През цялото време ни говорят за „важни реформи”, за „свръхналожителни реформи”, за” спешни реформи”, за „политици-реформатори”, а всъщност винаги имат предвид бедност, безработица, глад, деца без образование, хора без достъп до здравеопазване, пенсионери със 120 лева пенсия.  И тези „реформи” никога не свършват. Винаги се появява някой млад икономически нацист, който със странно блеснал поглед започва да повторя като андроид, че без реформи България ще се самоунищожи, ще потъне на политическото дъно, ще се удави в блатото на историята. А думата „реформа” и думата „престъпление” вече означават почти едно и също нещо. Не, всъщност  бъркам – след престъплението може да има покаяние, след реформата обикновено нищо не може да съществува.

И ето как се оказахме насред поредната кампания за „радикални реформи”. ГЕРБ изведнъж се разбързаха и въпреки обещанието им за плавен преход към покачването на пенсионната възраст, с парламентарни хватки и политически номерца, чрез промяна в преходни разпоредби на един закон, вдигнаха пенсионната възраст от 2012 година за всички категории труд.

Нямаше как това да не събуди народната ярост. Синдикатите успяха да съберат 20 хиляди души на площад „Народно събрание”, които яростно освиркаха властта и поискаха от нея по един път да играе по собствените правила, а да не ги мени в движение. Изобщо ГЕРБ този път нямаха никакъв меден месец след победата си на изборите. Тази победа всъщност се оказа нож с две остриета, защото тя изчерпи напълно всичките им възможности за оправдание и ги лиши от всяка идея за импровизации на тема „колко лошо е наследството на Тройната коалиция”.

Заради това събирането на 20 хиляди души нямаше как да не ги ужаси. Защото всяка власт, която играе постмодерния пърформанс на „реформите”, дълбоко в себе си знае, че това е сатанински спектакъл, който рано или късно ще бъде наказан.

Но трябва да отбележим – идеологическата машина заработи на пълни обороти. Дежурните идиоти, които имат мнение по всеки въпрос, започнаха да леят статия след статия за това колко ще е хубаво за българите да поработят повече, тоест по-дълго да карат на заплата вместо да стоят с една мизерна пенсия. Няма по-уродливо нещо на тази земя от това да четеш статия на някакъв млад малоумник, който назидателно забърква психеделичен коктейл от народопсихология, клишета, морални поучения и либерална патетика, когато се опитва да обясни нуждата от това всички българи да умират на работните си места, по възможност без да вземат пенсия нито един път в живота си.  Чудех се коя от всички статии да избера и да сложа връзка към нея и се спрях на текста на Константин Вълков „Пенсиониране на 60 или на 65 години”. Той успешно се е справил със задачата на кратко място да синтезира всички идиотщини, които властта пусна като идеологически аргументи чрез своите верни пуделчета.

Първо – продължителността на живота се увеличавала. Вероятно в целия свят хората живеят по-дълго, но България от страните, които вредят на тази статистика. Средната продължителност на живота в страната 68 години! Причините за това са много – здравеопазването е недостъпно, работните условия са лоши, доходите са мизерни, стресът е непосилен. Това обаче изобщо не прави впечатление на надъханото юпи с технократските клишета. Той настоява рязко възрастта за пенсиониране да скочи на 65 години. Голямата загадка в случая е не е неговото предложение, а защо изобщо се колебае да предложи по-висока възраст – например 75. Звучи добре, хубаво число. По логиката по която хората трябва да се пенсионират на 65, нищо не пречи да се каже и 75 години. Един път оставиш ли се на безумието, неговите глашатаи няма да познават граници в разпространението му.

Богатите градски юпита със сигурност ще бъдат в добра форма на 62 или 65 години, а повечето от тях сигурно ще имат трети съпруги, млади моделки, които искат нови дрешки, така че идеята за пенсия няма как да ги блазни. В мига в който излезеш от идеята, че жълтите павета напълно изчерпват България, картината става съвсем друга. На 60 и няколко години повечето българи са болни и започват да изнемощяват. Причините са в изключително лошия живот, който водят обикновените хора, дори и тези, които от време на време успяват да подадат глава над водата. Има щастливци, които запазват своята форма и енергия, но те са само изключения, а ако градим бъдещето единствено по изключенията, обречени сме то да рухне като стара къща в центъра на София и да ни затрупа.

Заради това е неизбежно хората да протестират. Защото, започвайки работа, те са имали ясен план за своето бъдеще. Днес това бъдеще постоянно се отлага. Изобщо да се пенсионираш в България се оказва мисия невъзможна, нещо като участие в мач, където съдията не иска и не иска да свири края на играта, защото се надява отборът, който му е платил да успее да вкара гол.

А има е друг проблем за който адептите на лудостта нарочно не говорят. Някой представя ли си какво означава в България да си без работа и да си например на 55 години? Дали някой назначава такива хора? Дали изобщо ги допускат до интервюта? Дали има политика за насърчаване да се наемат такива хора? Докато някой не отговори без лъжи на всеки един от тези въпроси – могат да вземат пенсионната си реформа и да си я натикат там, където слънцето никога не огрява (имам предвид душите им).

Никой не отрича, че пенсионната система се нуждае от модернизиране и развитие. Но това не може да стане от днес за утре. И не може да стане между другото, чрез промяна на едно параграфче. Ако адептите на „работи докато умреш” са толкова сигурни в своята теза, защо не я подлагат на публичен дебат или пък толкова се дразнят, че синдикатите изразяват своето отрицателно становище? Нали уж хората мислят като тях?

Изобщо „реформаторите”, които иначе са все блестящи и възвишени умове, стават странно гневни, бесни, истерични и крякащи, когато говорят за синдикалните недоволства. Това е смисълът от голямата демокрация – когато смяташ, че властта те прецаква като покерджия, да излезеш на улицата и да я шамаросаш през ръцете. Цяла Европа се бунтува срещу замислените пенсионни реформи. Защото хората не искат да търпят подигравката с тях.

Сега ще ви кажа защо е така. Обяснението ми може да е пристрастно, тесногръдо и злобно, но смятам, че добре обобщава настроенията на хората. Защото пенсионните реформи се правят с фалшиви мотиви. Говори се, че системата ще гръмне, говори се, че всички трябва да направят жертви, а е съвсем очевидно, че лишенията отново са само за обикновените хора. Властите искат от тях солидарност единствено в кризата и мрачните времена. Във времената на Големия купон солидарността беше нулева. Уравнението изначално е прецакано – богатите винаги се уреждат, бедните най-накрая плащат сметката на цялата компания. Това не само не може да се търпи, това е огромното престъпление и извращение на онова в което се е превърнала либералната демокрация.

Една малка част профукаха всички пари, а сега всички останали трябва да им покриват загубите. Заради това обикновените хора избраха да са солидарни, но само с обикновените хора. Това е бъдещето. Ако искате го наречете класова война. Тя и без това се води отдавна. Пенсионната „реформа” е част от нея – ако може всички да платят за престъпленията.

България е отделен филм. Тук очевидно истерията на финансовия министър и пришпорването на темата се дължи на неспособността му да си събере бюджета. Две години кабинетът на ГЕРБ живя с остатъците от фискалния резерв, днес вече касичката е празна и заради това като достоен нацист Дянков избра да накаже всички хора с увеличаването на пенсионната възраст. Това обаче не е реформа, това е панически опит за отлагане на проблемите, хаотично действие в пространството, защото финансовият министър е наясно, че неговият балон може всеки момент да гръмне.

Кажете – кой не е бил излъган от Дянков? Ето защо хората имаха правота да бъдат на улицата. Лъжата може да се е превърнала в национално ястие напоследък, но тя просто не насища качествено. Защото тук вече гаврата не е на дребно. Това е гавра с живота на милиони хора. Това не е политика, а концлагер.

Пенсията ще ви освободи.

И резултатът – хората няма да получат нито пенсии, нито свобода.

Понякога си мисля, че всички власти ужасно много мразят обикновените българи. Повечето им действия през последните 22 години могат да бъдат разчетени като израз на висше презрение, направо на разяждаща омраза. Да не би нещо да беше спестено на тези изстрадали хора? Да не би някой експеримент да ги подмина? Да не би гробищата да не са пълни с хора, които трябва да окачествим като жертви на геноцида на прехода?

И как да наречем държава в която дори не ти дават да си отидеш по достоен начин. И удариха всички. Пенсионерите – като им намалиха рязко пенсиите преди 11 години. Сега всички останали – като ги загробят да работят доживот и откраднат парите, които хората са отделяли.

Пълна свобода от всякакви пенсии.

Пенсията macht frei