Уеднаквяват ли хората медиите?

Наскоро някъде попаднах на диспут по тази тема. Този диспут беше кратък, хванах го съвсем в края, но пък след него сe замислих по въпроса. А след това установих, че имам доста за казване...

Големият канадски теоретик на медиите Маршал Маклуън твърди, че в съвременната епоха човек прилича на космонавт, който се рее в околоземна орбита, малко по-високо от височината от която скочи Феликс Баумгартнер. Този космонавт може да има връзка с всяка част на земното кълбо, но същевременно е далече от останалото човечество като изкуствен спътник, забравен от създателите си.

Всъщност съвсем доскоро точно това беше основното обвинение към медиите – не толкова, че уеднаквяват хората, а че ги изолират един от друг. Ноам Чомски в своята книга – манифест „Медиите под контрол” си обясняваше точно с тази изолация липсата на глобални протести срещу всяка една несправедлива система – просто хората стоят на дивана, гледат новините, проклинат и протестират наум, но не предполагат, че някой друг може да мисли като тях. И така всички се чувстваха като космонавти, с предопределен за реене в орбита живот, но точно тогава медиите се усложниха, появиха се социалните мрежи и въпросът за отношението „хора – източници на информация – информация – реакция” заприлича на уравнение на сюрреалист, смръкнал повече кокаин, отколкото обикновено творците си позволяват.

1.  Идеологията на развлечението

Медиите са сложна тема, но без тяхното истинско разбиране никога няма да успеем да си обясним човешката цивилизация, особено в нейния настоящ стадии. Първо: медиите са консервативни и упорити. Нагласите към тях също. Социолозите и до днес с ужас установяват, че като се прави проучване за любими медии хората продължават да посочват вестници, които примерно са спрели преди три или четири години. Очевидно хората свикват да възприемат света под определен ъгъл с помощта на някое издание и не са склонни лесно да се отказват от него.

Най-интересното при медиите е, че появяването на нови по никакъв начин не отменя старите. А при всяко технологично развиване на средствата на информация смъртта на предишните е била публично обявявана. Така при създаването на радиото всички са били убедени, че вестниците загиват. При появата на телевизията общото убеждение е било, че радиата вече няма да имат публика. При появата на социалните мрежи и сайтовете за обмен на видеоинформация много хора побързаха да сложат кръст върху всички традиционни медии и да обявят, че идва нова информационна епоха в историята на планетата.

Именно в тази епоха се появи подозрението, че средствата за масова информация, които стават все по-бързи и бързи, всъщност задъхват хората до такава степен, че правят от тях еднакво мислещи медийни зомбита. Бонбончето, което прави това уеднаквяване незабележимо е културата на перманентното развлечение, която новите медии предлагат като своя идеология.

Този процес е описан не от един и двама автори. Класически теоретик като Нийл Поустмън въведе термина „инфотеймънт” (комбинация от английските думи за информация и развлечение), за да се опита да изолира този процес и да го обясни. Поустмън предлага този термин през  1985 година, време, което сега изглежда утопично и лъчезарно, в сравнение с днешните дни, когато развлечението е станало мегаидея, а медиите са намерили много нови начини да стигат до съзнанията на хората.

2. Шизофренията на уеднаквяването

Ако можем да твърдим, че уеднякваване има е важно да разберем как действа то. Можем да стигнем до парадоксалния извод, че има няколко вида уеднякваване или поне няколко начина по които този процес въздейства и може да бъде видян.

Медиите поднасят картината на света фрагментарно чрез отделни новини, които често нямат връзка една с друга. Зрителят е този, който е призван да свърже нишките, да открие логиката, да си изгради картина за света, който може да види единствено през очите на журналистите. Днес обаче медиите са толкова много, а конкуренцията на пазара е уникално напрегната. Всички се борят за едни и същи събития и имат шанс да бъдат чути, ако предложат нова и различна версия за тях. В резултат на това обикновеният потребител на новини е като човек без чадър в проливен дъжд – няма как да избяга и задължително ще се намокри до кости.

Торнадото от различни версии за едно и също събитие прави истината почти утопично понятие. В ерата на свръхинформациите нейното достигане става почти невъзможно. Можем да сравним различните версии за едно събитие като гласовете в главата на шизофреник. Резултатът от такава какафония няма как да е добър. Уедняквяването днес е уеднаквяването на шизофрениците, които се чудят на кой точно глас да повярват.

3. Невъзможните дисиденти

Самото понятие за новина също не е неутрално само по себе си, независимо какво казват учебниците по журналистика и медийните критици с папионки, които изпълват с присъствието си сутрешните блокове. Подборът на новините и начинът на тяхното поднасяне е първата крачка към безкрайната манипулация, която характеризира този век. Има разлика за това дали новините ще ви показват единствено огромните проблеми на Гърция или ще се опитат поне за миг да покажат, че Германия също не е в цветущо здраве и, че ролята на банков полицай, която е заела всъщност е начин да отклони вниманието от своите действия.

В повечето случаи обаче хората са неподготвени за въздействието на медиите върху тях. Това е другата част играта на глобалната информация. Понеже никой не съществува сам за себе си, то значи и никой не може да се извади от медийната среда и да твърди, че новините, поднесени точно така, не влияят върху него или той е недосегаем за тяхното жилване върху съзнанието му.

Един мрачен и ироничен руски писател Виктор Пелевин отиде до край като твърди, че, когато човек гледа телевизия невидима ръка влиза в неговия мозък и поема изцяло контрола. Тази невидима ръка той вижда в режисьорския монтаж на новините, в подбора на изреченията, в начините по който ти говорят. Когато гледа новини човек има правото да се съгласи или не, но не може да сътвори свои собствени новини и това вече го прави зависим от други хора, за да разбира света.

Това също е вид уеднаквяване на хората. Уедняквяване в тяхната безпомощност да бъдат дисиденти срещу информационния поток.

4. Харизмата на телекрацията

Епохата на новите медии разруши политическите идеи. Или поне ги представи за достатъчно скучни, за да не заслужават внимание повече от 2 минути. С това медиите на практика станаха инженери на изцяло нов политически процес, който тепърва трябва да бъде обясняван.

Медийната демокрация или телекрацията е феноменът с който комбинацията от медии зарази човечеството. За първи път той беше описан от Умберто Еко. Семиотик и философ Есо посвети цяла серия от статии, за да си обясни феномена „Берлускони” и неговото всеприсъствие в политическия живот на Италия в първото деситилетие на 21 век.

Именно той започна да говори за уеднаквяването на мисленето на хората. Но то се дължи не на това, че хората започват да мислят еднакво, а че в епохата на бързите информации и сензационните новини, обществата буквално остават без памет. Никой не си спомня новините от вчера. Новините от миналата седмица минават в графата „антична история”. Дори тези, които помнят започват да разбират, че всъщност досадните, дребни подробности, фактите, самата истина вече не интересува абсолютно никой, защото интерпретацията и политическите дискурси изцяло са изместили въпроса за автентичността.

Това е идеалната почва за агресивни харизматици. Харизматикът в политиката е идеалната новинарска емблема. Той винаги може да произведе запомняща се фраза и може да направи така, че хората да не дават пет пари какво е казал вчера. Харизматикът в телекрацията съществува само и единствено в днес, той съществува единствено в днешните си думи и заради това може да лъже, колкото си иска. Просто утре никой няма да го пита какви ги е говорил вчера.

Това също е вид уеднаквяване на хората. Уеднаквяването пред медийната сила на харизмата. А медиите обичат харизмата, защото тя изглежда страхотно на екрана и може да произвежда новини на конвейр.

5. От Марс ли са паднали потребите на социалните мрежи?

Появата на социалните мрежи даде усещането, че вече може да има съпротива срещу безкрайния поток от информация, която може да те унищожи със своето постоянство. Социалната мрежа е разрушител на йерархии и инструмент за достъпност. Тя осигурява възможност да си близко до хората до които иначе никога не би успял да се приближиш. Само, че социалната мрежа съществува заради своите потребители. А те не са паднали от Марс, те са същите тези медийно изнервени и информационно изциклили хора, които съществуват в състояние на почти вечна истерия, създадена от едри заглавия и гръмливи новини.

Това вече си е специфично българско уеднаквяване. Тук медиите създадоха цяла култура на скандала. Българските медии са така свръхразглезени от скандали, че вероятно във всяка друга страна нашите журналисти щяха да си прегризат пръстите от скука. Скандалите обаче приличат на безкрайна заря – в началото може да е интересно и забавно, но в един момент хората стават резистентни и нечувствителни към всичко наоколо. Това проличава и в социалните мрежи. Поредното заглавие може да предизвика внимание за около 5 минути. След това всичко отново потъва в лежерната тишина на бездействието. Тази социална парализа бе разчупвана на няколко пъти в последната една година, но и това разчупване носеше белезите на модерната епоха – трая кратко и по никакъв начин не успя да се организира трайно. Хората излязоха на „Орлов мост”, всички засънуваха нови партии и политическа система, а после дойде лятото и пролетта на недоволството приключи с меланхолия по това какво време беше.

6. Няма място за никакъв песимизъм

Няма да завършваме песимистично. Защото просто база за песимизъм няма. Медиите могат да бъдат враг, но всъщност са едно от най-големите достижения на човечеството. Те са като огледало на света, а понеже самият свят не е постигнал съвършенство, то и медиите не могат да бъдат наречени съвършени. В медийния свят обаче хората имат уникално предимство – те могат да получат видимост за своите каузи, проблеми и идеи. Медиите са толкова много, че всеки получава не само своите 5 минути слава, но и бонус (в добрия случай това е журналистка с дълги крака, която пърха с мигли докато се слуша какво й говориш) – достигането до повече хора.

Медиите могат да свързват хората, независимо от мрачния образ на описания в началото реещ се над Земята космонавт. Хората може да са като космонавти, но в решителните мигове успяват да се организират и да поискат промяна на света.

Защото хората могат да живеят чрез медиите, но не могат да живеят в медиите. Те трябва да живеят в реалността. А тази реалност може да бъде подобрена единствено от самите тях.

Дори и медиите ще ви кажат това. 

Без уеднаквяване.