Завинаги под небесата, взети всякаш от картина на Моне

Във "Ванила скай", ексцентричен шедьовър на режисьора Камерън Кроуи, почти цялото действие се развива под едно невъзможно красиво небе. То е толкова метафоричен участник в действието, че когато най-накрая се оказва, че всичко това е сън, ангелът на истината споделя, че е трудно да си представиш, че нещо може да е истинско под такива небеса, взети всякаш от картина на Моне (Monet-like skies). Ако някога изгубите малко време да се загледата в картина на Моне неговите небеса ще ви удивят и възторгнат. Небето в картините му съществува като отделен свят, весприсъствено и все пак далечно. Истинска поезия, ако питате мен. Това, което са римите за поета е небето за художника. То е начинът му да се устреми към вечното, защото човекът всъщност е извисяващо се същество - то иска да лети, иска да е част от необятното, иска да разгадае всички тайни, да разбере всичко до едно, да свърже цялата вселена в невидими нишки и да стане всесилен.

Нашият постоянен поглед към небето с други думи всъщност е израз на опита ни да бъдем богове...

Не знам дали Моне би се съгласил с мене.

Днес със старият репортер се случи нещо удивитлно. Вероятно в резултат на леката температура, треската от коварния предпролетен грип и удоволствието да помързелуваш малко насред дивашки капитализъм се загледах в небето. Все едно го беше рисувал Моне. По небето плувата застрашително сиви облаци, но там, където имаше пролуки се виждаше неописуем син цвят. Цвят, който разтърсва душата от вълнение и я кара да мечтае за нещо отвъд всичко край нас. Кара я да мечае за вечност, за да може един ден да е в състояние да разбере смисъла от тези неистови небеса.

Гледах небето и се чудих дали пък един ден няма да се окаже, че всичко това наоколо е просто една измислица, кратък сън, или още по коварно - сън в съня.

Небето стоеше над София неразбираемо, прелестно и удивително, а аз потъвах в този цвят и направо ми се дорева. Не ми се дорева от философско безумие или умопомрачение. Малко преди това бях гледал клипчета как хора в Каракас се сбогуват с Уго Чавес. Те го изпращаха във вечния му път с такова вълнение, че беше трогателно. А после видях това небе, което все едно бе изкарано от картина на Моне.

Човекът е безпомощен пред красотата. 

И винаги ще бъде. 

Красотата може да съществува сама за себе си. Тя е удивително егоистична и заради това винаги привлича. Замислих се, че точно поради тази причина ми е трудно да бъда религиозен. Религията е опит да обедини всичко в едно. Да намери център на вселената, да го посочи и да те остави да му се преклянаш в покорство и покой.

Обаче красотата е твърде неистова, за да бъде обяснена така. Тя, красотата, е егостична като красиво стихотворение. Замислих се, че ако Висша сила все пак има, то не е необходимо тя да прави всичко с някаква причина. Бог може да бъде не само творец. Той може да бъде естет. Бог, казах си, е поет, а това го прави недостижим за църковните ритуали, защото поетите понякога искат преклонение, но не държат да бъдат разбирани.

Едно невъзможно красиво небе може да бъде обяснено с цял учебник от физични закони, но това ще е все едно да ти покажат рентгенова снимка на мис "Плейбой". Нея удивителна я правят не биологичните закони, а начинът по който тези закони за осъществени естетически.

Гледах небето, чийто син цвят започваше да става пронизително лилав и си казах, че съм изградил странна космогония - един Бог, който се е втренчил в красивото и се чуди как да го подобри като поет стихосбирка и един обикновен небесен зяпач, който осъзнава величието, както и леката студенина между нас и красотата. Това е теория за самотата, но въздигната до ранг на съзерцателен култ. Всеки от нас се стреми към красивото, божествата, хората, природата, целия живот. Заради това животът понякога ни се струва измислен.

Ние просто живеем в стихотворение.

В един свят с небеса, които сякаш са взети от картина на Моне.