След като чух новината, че
моят любим траш-метъл вокал Манол Глишев, кандидат за трошач на полицейси
черепи, несполучил окупатор на свободна практика и истеричен антикомунист, ще
издава стихосбирка, реших, че не трябва да съм егоист, а да споделя с всички вас
тайните на успеха при писането на модерна поезия. Попих този опит с години
четене на поезия от възвишените десни умове. В процеса на това четене,
гарантирам, не пострада никой друг, освен мозъчните ми клетки. Писането на
модерна поезия е занимание изтощително и е свързано с пиенето на много алкохол,
така че преди да пристъпите към писане убедете се, че мокрият бар е зареден
добре. Модерната поезия е палаво заиграване с интелекта, така че не можем да си
позволим банално заглавие като "Есенна вечер". Модерната поезия
изисква заглавия от типа "#щедухашли?", защо не и "Психопат на
зазорявяне", а в краен случай може да се мине с "Флуктоация номер
7", например. Тоест заглавието трябва да носи послание към публиката, че
авторът е неподражаем естет, който прелива от толкова мозък, че се чуди какво
да го прави и като минимум е изчел поне четири изречения от Клод Леви-Строс.
Заради това в името на този пътеводител ще озаглавим стихотворението
"Дискурс". Сега вече може да изпием първото малко, да втренчим поглед
в стената на стаята като немски философ към наденичките си с кисело зеле и да
се замислим. За начало ни трябва някой шокиращ образ. Например:
Онзи ден в кенефа четох
Бодрияр
Схващате ли - задължително
трябва да има четене на нещо ерудитско, но същевременно да се покаже на света,
че авторът е човешко същество със своите нужди. След това тръгваме към
геополитическото обобщение на ситуацията в света:
Почесах се по дясната топка
и усетих цялата болка на
Украйна...
Тук ясно се демонстрира, че
авторът не е някакъв си пропаднал пияница, а насред шума на кръчмите успява да
се интересува от световните събития и душата му стене от ужас.
После си опиках обувките
и се изпълних с цялото безсмислие на земята
Скачаме на по-високо ниво.
Трябва да разбъзикаме мозъка на читателя и да намекнем, че натурата ни е
сложна. После пак се заиграваме с политиката и я обвързваме с екзистенциалното
страдание на телесността:
Пръднах леко, но дори и тогава
все едно казах
"Оставка"
Вече трябва да се ориентираме
към финал, защото изчерпваме философските функции на тялото, а това в модерната
поезия е явен знак, че цялото ни послание се изчерпва. А докато стигнем до този
момент има вероятност цялото пиене да е свършило и да сме останали без
странични основания за антикомунизъм. Заради това слагаме поантата:
Написах с жълто че съм млад и
умен,
въздъхнах с облекчение като
приключих
а Бодрияр го забравих в кенефа
Схванахте ли - с финалната
поанта демонстрираме една палава незавършеност и оставяме отворена вратата за
опус, наречен "Дискурс 2" в който ще разгромим с модерна словесност
деградиралите комунисти и ще ги изправим за разстрел пред стената на историята.
След написването на този стих е задължително да си уредите участие в сутрешен
блок, където да отидете с шалче вместо с вратовръзка и да убедите вселената, че
заслужавате държавна издръжка, понеже болезнено изострената ви съвест няма да
търпи никаква форма на принудителен труд за олигархията. На този процес помага
и, ако сам се обявите за ходещият морал на вселената. Ако някой се усъмни -
пратете го да прочете стиховете ви.
Той така или иначе нищо няма
да разбере от тях...
No comments:
Post a Comment