Жалко е да си човек при капитализъм

Трудно е да се надникне в душата на един капиталист. Не само защото има силни подозрения, че такава принципно отсъства, но и защото той рядко изпада в емоционални откровения. Но пък, когато се случи, е като заря в нощно небе. Ето какво мисли шефката на Регионалния съюз на хлебопроизводителите и сладкарите във Велико Търново Жени Сапунджиева: "Преди време австрийците ни казваха да въведем поточни линии, защото няма да сме зависими от работниците, защото машините не боледуват..."

Чухте ли? Разбрахте ли? Работодателите са наранени, защото зависимостта от работниците им пречи. А как е зависим един работодател - ами просто трябва да плаща на работниците. Направо непосилно иго и бреме за сърцето на правоверния капиталист. А зависимостта става двойна, когато проклетият работник вземе, че неблагодарно се разболее. Трябва да му се плащат осигуровки, болнични и други неща, които причиняват тежки зависимости.

Дали пък в думите на госпожата няма да открием някакъв пристъп на хуманизъм, някакво човешко разкаяние? Реалността е безпощадна. Работодателите оставали в зависимост от работниците, защото инвестицията в неразболяващи се машини не била по силите им. Ето това е истинското лице на онова, което обикновено виждаме гримирано под тонове либерална патетика. Работникът пречи, защото иска заплата. Човекът е прът в колелата на идеалния капитализъм, защото просто е човек. Идеалният свят на пазарната икономика би бил един безкраен машинен конвейер и работодатели, свободни от всякакви зависимости. Стерилно, подредено и без никакъв човешки фактор, който да пречи на джоба.

Машините също така и не стачкуват, не искат да имат свободно време. Как доблестният капиталист да не ги възжелае с цялото си сърце? Така той ще се рее сред банковите си сметки, независим и радостен като анимационен герой.

Наистина е жалко да си човек.