Скандалът с черно-белите учебници за бедни ученици по
никакъв начин не може да бъде свален изкуствено от дневния ред на обществото.
Когато темата избухна като политически ядрен снаряд мнозина лакеи на кабинета,
съзнателни или не, започнаха веднага да търсят псевдологични аргументи за тази
стъпка - ама черно-белите учебници не означавали дискриминация, това било начин
не да се изтъкват различията, а да се подпомогнат "притеснените"
родители, това нямало да се отрази на учебния процес. Проблемът обаче е доста по-голям
от това опростенчество. Тук не говорим за проблем само на образованието, а за
огромна рана в цялата държава. Рана, която медиите предпочитат да заобикалят,
за която политическите сили с малки изключения не говорят - огромното
неравенство, което е на път да разкъса социалната тъкан на българското
общество. Два учебника, две държави - това звучи като диагноза за клинична
смърт. В този смисъл действията на издателство "Просвета" по никакъв
начин не могат да бъдат оценени като прогресивни. Черно-белите учебници са
окончателната присъда на прехода. Богатите си направиха собствена държава, а в
нея няма място за никой, който разваля този ред на успелите.
От всички оправданията за безумието най-много ме изкефи
аргументът на един яростен писач срещу БСП, който с наплюнчен патос обяви, че
учебниците не създавали неравенство, а просто го регистрирали. Великолепно. По
същата логика, ако утре някой предложи идеята децата на богати родители да
ходят в отделни училища, за да не се бъдат с отрочетата на мърльовците и
лузърите, тия пак ще твърдят същото. Че това не е неравенство, а просто
съобразяване с реалността. Да, ама не, както казваше един доносник, който вече
не е на този свят. Неравенството не е като климатично явление, което не можеш
да промениш. То и създадено от кофти политика и токсично десни идеи, които в
България минават за връх на политическата мода. Ако човек приема неравенството
като нещо естествено трябва да провери дали сърцето и мозъкът му са на мястото
си. И целта на една образователна политика е не да регистрира неравенството, а
да се бори с него. Противното е все едно хирургът да отваря пациент просто, за
да регистрира тумора в него и след това да го зашива с вдигането на рамене, че
природата така е решила. Ето това е най-дразнещото в България - винаги ще се
намери някой психически обременен, който от мракобесна омраза към комунягите да
приема всяко извращение и дори да му се наслаждава с оргазмичен трепет и
публицистични стонове.
Вкарването на такова разделение в училищата моментално ще
постави кръст на всички образователни реформи, напъни и усилия. Защото
училището трябва да е онзи инструмент, който дава равен шанс за успех на
децата, който да развие техните способности. Това няма как да се случи, ако
едните учат от по-хубави учебници. Това е знак към децата на
"притеснените", че те са граждани втора категория, че са от
черно-бялата България и няма никакъв шанс да излязат от нея. И това не е
пресилване, това е реалното лице на социалната дискриминация. Това е
образователен апартейд, арогантна сегрегация от крайнодесен тип. Заради това не
приемам и ироничните подмятания, че видите ли - сега викът за социална
справедливост бил направил така, че са останали само скъпите учебници. Те няма
да бъдат скъпи, ако държавата най-накрая си дойде на мястото и започне да ги
осигурява безплатно за всички ученици. Така де - време е освен фирмите, които
са близки до властта и децата да видят, че държава наистина има. Един учебник
по предмет и той да е безплатен. Това изобщо не струва скъпо. Изисква се воля и
разбиране. Изисква се десните драскачи да млъкнат за една минутка, за да могат
поне за момент да си потърсят съвестите из прахоляка в който са ги оставили.
Подобно разделение e изключително опасно, макар много
хора днес умишлено да се опитват да пренебрегнат този риск. Едно общество,
което не се бори с бедността, а просто я "регистрира" е обречено на
гибел. И това не е моя прогноза. Метафората на черно-бялото, черно-белият свят
на "притеснените", ми припомни един стар, но великолепен текст на
Христо Смирненски със заглавие "Босоногите деца". Цветовото
разделение е буквално реализирано в творбата. Босоногите деца имат черни кръпки
на сивите панталони и мъкнат свръхтежки колички с дърва. Междувременно са
описани светлите ресторанти на Чамкория, където "черната сянка на глада не
протяга ръце". Минав богато семейство - детето се интересува не тежат ли
дървата на неговите връстници. Майката буржоазно и компетентно отговара:
"Не, маминото, те са свикнали". И тогава босоногите спират - залива
ги сив и задушен прах, вратовете им са почернели. Единственият цвят вън от това
е малката струйка кръв, която се стича по крачето на едно момиченце. И тогава
Смирненски се намесва като глас на това отчаяние на тази подтискаща сивота и
казва, че един ден точно това момиченце ще вдигне черните си юмручета и така ще
се стигне до онзи революционен момент - "Два свята, единият е
излишен". Всички прилагателни са взети директно от текста. Смирненски е
знаел, ах, колко добре е знаел, много по-добре от цялата ни омерзителна днешна постмодерна
интелигенция, че когато се опиташ да натикаш едни хора в черно-бялото, то в
отговор ще получиш именно вдигнатите юмручета. Тогава цветните разко ще останат
без оправдания, без обяснения и ще потънат в страхливо сумтене...
No comments:
Post a Comment