Преди десетина дни директорът на Театрално-музикалния филхармоничен център в Разград Левон Манукян бе арестуван заради "потенциална злоупотреба с пари". Обвинението към него стряска: според прокуратурата той е източвал бюджета на Министерството на културата чрез цяла серия от фиктивни назначения. Твърди се, че само през месец септември Манукян е назначил близо 60 души в театър в Разград и то на заплати, които сериозно надвишават доходите на старите служители. Така отделяната сума за заплати от 150 хиляди лева през август е скочила над един милион пред следващия месец. Мила родна картинка!
Няколко дни по-късно се оказа, че това не е единствен случай. Срещу директора на Родопския драматичен театър в Смолян Румен Бечев бяха повдигнати обвинения за абсолютно аналогична схема. Според служители на театъра, които са пожелали анонимност, източените средства в Смолян можели дори да задминат аферата в Разград. От културното министерство реагираха като опарени и веднага обявиха, че започват цялостна проверка на културните институции. Министърът на културата Найден Тодоров дори обяви, че има сигнали за злоупотреби в още седем театъра, но не пожела да уточни кои точно са те.
Описваме съвсем схематично случаите, защото конкретните нарушения тепърва ще се избистрят, за да получим цялостната картина на финансовия бардак в културната сфера. Ироничното е, че когато през юни Манукян става директор в интервю той не крие своето намерение за масови назначения. В разградски сайт те са описани така: "една от първите задачи, които си е поставил в следващите дни е да назначи доверени хора в администрацията". Всичко това се описва като част от неговия план да раздвижи живота в поверената му институция, да кани гости от чужбина, а и защото всичко това било част от стратегията, защото "работата на директора не е да стои зад бюро". Случаят придоби още повече публичност, когато в защита на Манукян скочи Тони Димитрова. В емоционален пост във фейсбук тя обяви, че няма как да забрави съвместната работа с Манукян, всичко, което са свършили заедно и допълва, че би се мразила, ако замълчи в ситуация в която всички други мълчат.
Наистина е много трудно да се говори в окото на такава прокурорска буря, но от пръв поглед веднага едно ключово нещо прави впечатление. Такива схеми няма как да се реализират локално. Дори и Остап Бендер да стане шеф на регионален театър няма да успее да източи бюджета, ако по веригата няма съучастници дори и в самото Министерство на културата. Именно това придава на разкритията леко комедиен характер. Горят бушоните, но не и истинските инициатори на това крупно мошеничество. Проблемът е, че в България всички такива корупционни драми биват затрупвани от нови и нови скандали и е почти сигурно, че цялата истината никога няма да излезе докрай. Така истинските схемаджии в културата може да са спокойни, щом бурята утихне потокът от средства ще потече отново...
Присвояването на такива пари обаче е зловеща диагноза за състоянието на българската култура и особено за театрите в момента. От години насам много хора се гордеят, че публиката се била завърнала, билетите се разпродават, а цели трупи не спират да обикалят България, за да показват постановки. Проблемът идва, когато видим какъв точно репертоар се сервира на публиката. От години насам чалгата мощно е превзела театралното изкуство, а постановките, които събират зрители обикновено са доста пошли комедии. Хората отиват, посмеят се малко, а после си тръгват без в тях да остане дори и малка следа от видяното.
В "сериозното" изкуство нещата са още по-драматични. В последните години не остана нито една пиеса, коята да не бъде напълно деформирана от нарцистични режисьорски приумици, които превърнаха театърат в гротеска, в някаква сянка на онова, което трябва да бъде. Всички сочат с пръст и виновника за това - бившият министър на културата Вежди Рашидов, който въведе правилото субсидията за театрите да се дава на продаден билет. Вината обаче едва ли е изцяло негова. Рашидов беше изправен пред невъзможно за решаване уравнение - изключително скромен бюджет за култура, който не само не се увеличава, а намалява, и същевременно изискването културната сфера да заживее нов живот и да допринася за развитието на страната. Неговата реформа би адреналин в задъхващите театри, но цената за това се оказа жестока. За да привличат публика голяма част от тях се отказа да задават нови пътища в изкуството, а заложиха точно на продаваемото. Така културата се комерсиализира до неузнавоемост и от нея изчезна онова, което я прави велика - несъгласието, бунта, опълчването на традицията, търсенето на нови гледни точки и пътища. Няма как да държим насочен пръст към Рашидов. Няма как той да е отговорен за репертоара, а под шапката на Министерството на културата са и много други институции, които едва мъждукат заради мизерните средства, които получават.
Истината е, че в годините на прехода политика в областта на културата практически няма. Рашидов беше първият, който се опита да вкара някакъв ред, но според мен на практика установи, че без по-сериозен бюджет и без различен подход нищо няма да се постигне. Така или иначе точно неговата реформа и нейната редакция няколко години по-късно създаде условията за източване на бюджета. Днес виждаме горчивите резултати от дългогодишно бездействие.
Проблемът обаче е доста по-голям. Българската култура е в най-мъртвата си точка. Тя вече не успява да произведе нищо достатъчно смислено и бунтовно, което да остави следа след себе си. Само си помислете - като връх на политическото изкуството ни бе представяно поставянето на сцената на Народния театър на нелепата халтура "Хага", пиеса на украинката Саша Денисова, която си представя въображаем процес срещу Владимир Путин. Дори и хардкор евроатлантици се възмутиха от плакатната кухост на постановката, а това, всички знаем, не работи добре за каузата по изясняване на истината на драматичните събития в Украйна. И проблемът пак не е в самата постановка, защото театрите трябва да са поле на ожесточена политическа дискусия в нейните изначални философски измерения, а във факта, че такива пиеси се поставят конюнктурно. Цяло поколение театрални режисьори откри, че ако полягат пред мейнстрийма това ще им осигурява възторжени отзиви в либералната преса, а оттам-нататък нищо друго няма значение. Фактът, че по този начин превръщаме театралното изкуство в жълтопаветна гротеска няма никакво значение. Кой би се осмелил да застане пред тази вълна и да й се противопостави. Най-малкото никой не би допуснал пиеса с противоположен бунтовен смисъл да бъде видяна. А това вече не е изкуство. Това е особено дърварска пропаганда. Политическа чалга за либерални полуинтелектуалци.
Периодично гърмят и скандали с проектите, които фонд "Култура" финансира щедро. Последната драма беше с пресъздаването на картините на Владимир Димитров-Майстора от трансжени. И понеже в България отдавна няма истинска културна критика, спорът за направеното се измести изцяло на политическа почва. Медиите на "Америка за България" започнаха да крещят до изнемога, че драг-кралиците винаги са били част от нашата култура, а тези срещу тях обявиха проекта за част от налагането на джендър-идеологията у нас. Дори и да и е имало по-дълбок смисъл във финансирания проект той никога не се появи на бял свят. Защото по стара българска традиция това е поредната проява, която е направена единствено да вземе някакви пари, да покаже нещо скандално, а после да изчезне завинаги в канализацията на българските скандали.
Защото истината е, че край Министерството на културата от години паразитират хиляда души, които са сложени на котлова храна, а тази среда не предполага развитие, не развива смисли, нито дава посоки. Това е големият проблем на нашата култура - тя едва мъждука и вече сме стигнали до момента, че дори да се дават 10 процента от БВП за развитие на тази сфера, тя на знае какво да ги направи. Тя може единствено да ги усвои с фиктивни договори и брокерите в културата да стават все по-богати. Ето до какво водят пазарните принципи в културната политика на една малка среда. Болезнено е. Проблемът е, че дори и тези скандали не се началото на лечение.
Те просто показват колко прогнила е средата.
Добре дошли в 21 век.
Векът на културната чалга и нейното всемогъщество.
No comments:
Post a Comment