Страстната седмица на невъзкръсналия парламент

 

Типично по нашенски – България посрещна Страстната седмица дълбоко разделена, политически разтърсена, с разрушен диалог, в интригантско блато и абсолютна липса на перспектива. Дори и да не иска човек би се запитал дали пък някъде дълбоко в ДНК-то на народа все още не буйства пламъка на варварството, на онова езичество, което предпочита битката пред съгласието, конфронтацията пред прошката, яростта пред смирението и катастрофата пред спасението.

Екстремно удоволствие е да живеем в тригодишна политическа криза, но може би най-лошото е, че хората вече свикнаха с това състояние. И така политическият процес се превърна в скандалжийско риалити, който озарява екраните на телевизорите от време на време, но има съвсем малко общо с истинския живот и проблеми. Ето в това се крие най-голямата опасност от конфронтационния режим на съществуване. Политиката се обезсмисли, а това води след себе си непредставими последици за всичко в държавата.

Всичко това като на екран беше прожектирано в първото заседание на 49-ото Народно събрание. Един парламент, буквално мъртвороден, който стана просто епизод от кризата, а не начало на нейното излекуване. Защото предизвестеният проблем с избор на председател на Народното събрание избухна като колба в лицето на алхимик. И нямаше как да е по друг начин като вземем предвид факта, че нито един от политическите лидери не покани другите на какъвто й да е разговор. Не за коалиционни взаимоотношения, а поне за избистряне на техническите подробности. Другото име на българската криза е мълчание. Всички мълчат и чакат да видят какво ще стане. Авторите на политиката се превърнаха в зрители и всичко се обърна на холивудски спектакъл.

В момента в който НС излезе в почивка, за да се чуди как да излезе от поредният лабиринт в който се вкара самичко се сетих за култовата лента „Омагьосан ден“с Бил Мъри. В нея главният герой се оказа заключен в ден, който се повтаря отново и отново. Но точно на това напомнят българските парламентарни драми.

ГЕРБ пак предложиха Росен Желязков. „Възраждане“ пак предложиха Петър Петров. ПП/ДБ отново предложиха ротационно председателство.

Всичко е под индиго, всичко е кавър версия на преживени неща. Всичко е толкова плоско, че няма накъде повече.

6 партии влязоха в парламента, но забележете – преди началото нито една не се опита да говори с останалите. Това прави спекулациите за една или друга политическа формация, че стои в дълбока изолация напълно погрешни. Няма партии в изолация. Всички са в изолация, защото дребните политически сметчици обезкървиха в зародиш възможността за по-стабилно управление.

Не съм очаквал някога да го кажа, но опитът на ГЕРБ в тази криза им позволи да заемат най-неочакваната за тях ниша – те предлагат диалог, разбирателство, сядане на масата около общи приоритети, някакво смирение, така нехарактерно за партията на Бойко Борисов. Да, те винаги са управлявали в коалиция, но с ясно изразен доминантен фактор. Волята на лидера на ГЕРБ винаги е била незаобиколима, дори и когато той е давал най-проблемите министерства на своите партньори и ги е оставял да вадят най-горещите въглени от огъня.

Борисов бързо разбра, че климатът е сменен и че многоликата воля на българския народ няма да му позволи повече комфортът на едноличната власт. Заради това предложи себе си като помирител, а след пет парламентарни избори в рамките на три години, такава поза е повече от изгодна.

ПП/ДБ от друга страна заеха талибанската позиция, че няма да се коалират с Борисов, нито са бюрото, което да му издаде индулгенция за прошка. И ако годината беше 2021 това щеше да е възможно най-ефектният и изгоден коз на масата. Само че две години по-късно, при кошмарно ниски нива на избирателна активност и абсолютно безвремие, техните действия може би носят радост на хардкор избирателите им, но със сигурност разрушават техния авторитет и гонят периферия.

ПП/ДБ си позволиха най-голямата грешка в епохата на постмодерната политика. Те станаха заложници на своите фейсбук-инфлуенсъри. А социалните мрежи от години са територия на перманентен конфликт, в която диалог отсъства, а себеподобните виждат и хвалят само себеподобни. Там, където враждуващите групи се срещат кипят яростни битки, но напълно лишени от аргументи. ФБ се превърна в политическа стена, която парцелира електоратите и напълно разпада обществената тъкан, която предполага поне минимум нива на съгласие.  Талибанската армия е ефектна, красива и величествена, но ако човек стане неин пленник, то на практика никога няма да излезе от тази клетка. Разноликите парламенти показват, че без диалог просто няма да стане, а инфлуенсърите вече приемат дори сядането на една маса за предателство.

Капанът е жесток и непоколебим.

Диалогът обаче е разрушен не само между политическите формации. Той е прекъснат и в самите партии, което издава, че обществото е разкъсано в своята сърцевина и, че този проблем ще ни тормози дори и политическата криза да бъде разрешена ненадейно и странно.  Защото се видя, че дори и градската секта на дясното е раздвоена в отношението си към процесите. Над 100 интелектуалци написаха мелодраматичен призив за съставянето на правителство между първите две политически сили. И тук не коментираме техните основания или фигурите, които са подписали възванието. Става дума за това, че ръководствата на техните любими партии напълно пренебрегна техните основания и хвърли мотивите им в кошчето. Не твърдя, че нямат основания, но подобно отношение е показателно за атмосферата, която цари в цялата държава. Никой никого не слуша. Всички живеят в своя балон и чакат нещата да се случат от само себе си. Това никога не става така.

Знак за кризата е и това, че в мига в който Румен Радев застана пред Народното събрание, за да се обърне към депутатите и българските граждани, то в залата почти нямаше партия с която да е в добри отношения, с изключение на ИТН.

Пред него на банките стояха народни представители една част от които с радост биха му поискали импийчмънт, друга, която вече не вижда никакъв смисъл да говори с него и трета, която просто не го бръсне за никакъв фактор.

Отбелязваме това не със злоба, но това е част от разпарчетосания пейзаж на българската политика, където никой с никого не влиза в диалог, а хората… хората кучета ги яли. Буквално и преносно.

Дори и в крайна сметка това Народно събрание да излъчи управление, то със сигурност ще бъде краткотрайно и измъчено. Защото онова на което Библията би трябвало да е научила християните, практически не съществува в политическия процес. Ето как се сдобихме с поредния мъртъв парламент, с поредните драматични експлозии на нетърпимост, които ни водят със страшна сила към нови избори.

Но понеже България вече отдавна не съществува в нормалната реалност, а в нейната холивудска версия, то сигурно и следващия вот ще възпроизведе по кошмарен начин същите нетърпимости, същите противоречия, същите партии и същия безкраен цикъл отново и отново, отново и отново…

Лошото е, че героят на Бил Мъри пробваше няколко пъти да се самоубие, за да прекъсне цикъла, но винаги се събуждаше, принуждаван от обстоятелствата да живее отново. 

Така ще и с България – смъртта не е решение. 

Но пък това другото живот ли е изобщо?

 

Ще роди ли правителство водовъртежът на политическата криза?

 

Драматичният шекспиров въпрос "Да бъдеш или да не бъдеш?" в България от две години насам е придобил едно особено битово и психарско политическо звучене и гласи: "Ще има ли правителство или няма да има?". Вероятно на света съществуват държави, където подобно питане не е обагрено с яростта на политическата интрига и пепелявата несигурност на бъдещето, но у нас той става все по-дълбочинен, болезнен и отваря пътя на несвършваща криза. Защото от месец май 2021 година дотук България е имала редовно правителство в продължение на 164 дни. През останалото време страната тъне в някакво конституционно безвремие, в някаква юридическа халюцинация в която служебните правителства едно след друго кадруват, залагат дългосрочна политика, уволняват, ширят се и се месят грубо в политическия процес, за да може този вакуум да продължи максимално дълго. Мътната вода е изключително удобна среда за прекалено много хора.

Изборите на 2 април за пореден път не дадоха ясен отговор на поставения въпрос. Напротив - те влязоха в политическата история с много интересен туист точно на финалната права. Доста анализатори и социолози бяха убедени, че обедението между ПП и ДБ има всички сили и възможности да се откъсне от ГЕРБ с поне пет на сто и да финишира първо, което ще му позволи да вземе мандат за съставяне на управление и от позицията на силата да си осигури парламентарно мнозинство. Вероятно заради това лидерите на ПП/ДБ направиха една рядко разфокусирана кампания и се класираха втори единствено заради ината на електората си и жаждата за промяна, отколкото заради реални послания и поставянето на ключови проблеми и политики.

В нощта на изборите се оказа, че ГЕРБ са първата политическа сила. И изведнъж всички потънаха в космическо мълчание. Журналистите дебнеха пред масите за коктейл, наредени пред централата на ДБ в София (подготвени за отбелязване на Голямата Победа), но никой не се появи. Бойко Борисов също потъна в столичната нощ, а без него партийците му започнаха да се измъкват тихомълком, за да не застанат пред микрофоните. Единствено Костадин Костадинов обикаляше от медия в медия, напомпан от резкия ръст на "Възраждане", а и от идеята за нови избори, които вече са изгодни единствено и само за него, защото политическият застой и криза му преливат гласове със страшна скорост и темпо.

В информационната тишина стана страшно забавно и комедийно да се слушат анализаторските видения и импровизации. Видях как класически десни полуинтелектуалци мъдро обясняваха как фактът, че ГЕРБ и ПП/ДБ са запазили мълчание било израз на израстването на политическия живот и показвало, че съвсем сериозно се работи за правителство между първите две политически сили. Думите били като оръжие и заради това било страхотно, че ги няма. Това е някаква извънземна логика, на която, уви, ние като смъртни създания не сме съвсем подвластни. Три дни след вота Бойко Борисов се появи на хоризонта и на бърза пресконференция обяви, че ще покани всички партии на разговори за бъдещето. След това добави, че най-стабилната форма за управление е кабинет между ГЕРБ и ПП/ДБ и дори им подхвърли няколко захарчета - обещание, че ще бъде гласувана съдебната реформа и неясен флиртаджийски намек, че управленска коалиция днес би могла да се превърне в сериозна коалиция и за местните избори.

За да стане какафонията още по-голяма на следващия ден групичка от над 100 "интелектуалеца" (кавичките тук са повече от задължителни) написаха мелодраматичен апел към ГЕРБ и ПП/ДБ да съставят правителство. Там личаха имената на такива епохални фигури като Васко Кръпката, Богдана Карадочева, Тодор Тагарев и кой ли не още от кръжока по сектантска политика. Нямаше как да не направи впечатление, че една сериозна част от имената са директно свързани с ДСБ и ДБ, което означаваше със сигурност едно - в най-твърдото ядро на жълтопаветната клика се заформя сериозен разнобой.

Ден след това лидерите на ПП/ДБ най-накрая се появиха на бял свят. На съвсем кратка пресконференция на която не отговориха на нито един въпрос те обявиха, че няма да подкрепят мандат на ГЕРБ или правителство с участието на ГЕРБ. А когато мандатът стигнел до тях щели да предложат свой кабинет.

Във всяко друго пространство и време това можеше да мине за принципна позиция, пълна с морал и достойнство, но в изтормозената от постоянни избори България вече не е сигурно дали това е точно така. Най-малкото само седмица преди вота Кирил Петков развихрено беше заявил, че хората няма да простят на втората партия, ако не подкрепи първата. Само че тогава социолозите му шепнеха, че първа ще е неговата коалиция. Е, не се получи. Тогава?

Всъщност достатъчно е човек малко да си поиграе с гугъл, за да намери серия от изявления на Петков, които противоречат на заетата позиция. Аз открих следното твърдение например: "Натискът идва от хората у нас, на които им е писнало да ходят на избори и ще накажат всеки политически играч, отказал да подкрепи работеща формула за управление". Това е казано пет дни преди изборите. Какво се промени, че този извод изведнъж се оказа неактуален?

Ето защо бягството от въпроси всъщност показа, че ПП/ДБ изобщо нямат план за действие. Освен хипотетичният такъв, че ГЕРБ провалят своя мандат поради една или друга причина, а те правят правителство на малцинството, което се радва на бурно парламентарно одобрение. Честно казано дори тийнейджър, който си фантазира за вечеря с Дженифър Лопес има повече основания да се надява на успех, отколкото описаното тук въображение.

И така в тази ситуация въпросът за правителството придобива все по-интересни измерения, особено след явния бойкот на ПП/ДБ да вземат участие в разрешаването на кризата. Което е явно недооценяване на ситуацията, защото човек няма как да не се съгласи с Кирил Петков - хората ще накажат всеки, който взриви работеща формула за управление. Наясно съм, че в политиката има принципи, идеи, разграничения, но между ГЕРБ и ПП/ДБ разлика почти няма в политиките и поклоните пред американското посолство. И щом разграничението не е политическо и явно, то очевидно е задкулисно и тъмно. Не опира само до това дали Борисов иска индулгенция и опрощение, а и до това защо ПП/ДБ са готови да платят изключително солена цена, но не и да сложат край на кризата.

Тоест най-стабилната формула - кабинет на първите две политически сили вече е отписана и пратена в историята. В тази ситуация обаче ГЕРБ не са останали без козове. Нищо не им пречи със своя първи мандат те да предложат експертно правителство с конкретна програма и ограничен мандат и пак да върнат топката за обяснения в полето на ПП/ДБ. Защото стоте полуинтелектуалеца няма да млъкнат - те ще обикалят медиите, ще надуват тромбона и ще хвърлят десния електорат в постоянен смут.

Разбира се - винаги е възможен вариант при който експертно управление е подкрепено от ГЕРБ, ДПС и БСП, които имат достатъчно гласове за подкрепа. Виждам, че цялата дясна анализаторска общност постоянно вади този сценарий на преден план, защото си мисли, че ако се осъществи това по магически начин ще разтвори тяхната вина за кризата в социални възмущения и вълна от фб-статуси. Тук обаче, както винаги, те си правят сметката по изключително грешен начин. Защото експертният кабинет не е коалиция и второ, ако този вариант се осъществи и събере подкрепа, той може да се окаже достатъчно дълготраен, за да даде време противоречията да погребат ПП/ДБ.

Правителство с втория мандат на ПП е практически невъзможно. Защото дори и ГЕРБ да дадат гласове за неговото избиране, това означава, че те вече ще държат постоянно зареден пистолет до слепоочието му. Мнозина си мислят, че целта на Борисов е да приласкае ПП. Според мен неговите действия ясно показват, че той иска да ги занули, а с глупавите си действия те му оставят терен за това.

Третият мандат при това развитие става рисков, но същевременно възможен под формата на кабинет в последния възможен момент, който да прекъсне серията от служебни правителства. Тук обаче отново се дава власт на президента Румен Радев, който този път може би изобщо няма да бави раздаването на мандатите, а ще ги връчи скоростно, за да прекъсне всякакви възможности за управление. Защото всички описани варианти се нуждаят от време, за да бъдат оформени или да се случат както трябва. Ако няма време, то вървим с космическа скорост към избори в края на юли, а след тях вече никой не знае какво точно ще се случи. Това е нашият миниатюрен хоризонт на събитията.

Но е факт, че поредни избори не поставят край на политическата криза, а я усилват и това е ясен знак, че България се нуждае от някакъв сериозен и дългосрочен разговор за бъдещето. Без него ще продължим да потъваме към дъното и в крайна сметка ще се удавят тези, които мислят, че могат да използват кризата за бензин за своя политически резервоар. Само стойте и гледайте. 

Доста трупове ще минат по тази река...

 

 

Питайте БСП!

 

"Вие сте по-млад, но Илияна Йотова помни, казвам го като ЕНГ, когато най-голямата добродетел на една партия беше да постави държавата пред партийното и пред избирателите". С този крилат лаф се обърна вчера Бойко Борисов към президента. Разбира се, че без да отчита факта, че Йотова все пак е с една година по-млада от Радев и това, което вероятно е било замислено като комплимент за политически опит се превръща в поредното нахлуване на слон в стъкларски магазин...

Но друго прави впечатление в думите на Борисов. Внезапното му откритие, че една партия може да постави държавността пред своите интереси. Всъщност в историята на прехода една-единствена формация е правила това.

БСП.

Нито една друга партия не е действала държавнически по време на всички кризи, които ни заливаха като проклятие. Започвайки от Кръглата маса, минавайки през буреносните дни на 1997 година, стигайки до истинската битка за отвоюване на държавата от лапите на Бойко Борисов.

Всъщност, ако нещо в думите на бившия премиер дразни, това е именно липсата на памет. При него държавата беше похитена, завлечена в спалнята с чекмеджетата и, ако не беше БСП днес тя още щеше да е там.

После много други се залепиха като хлебарки към този бунт, но виждаме, че всичките им усилия са просто театър и рано или късно привършват като сенки около ГЕРБ и компания.

Много ще е добре един ден всички партии да са държавнически. Но това е сложен, трънлив, измъчен път. Битката е тежка, но си заслужава.

Питайте БСП.