Невъзможното българско дясно

Процесът на разпад на политиката в България придоби смайващи стойности тези дни, защото засегна една от най-миниатюрните обществени формации, които някога са шествали по нашите земи – Демократи за силна България. Независимо от помпозните клишета на нейните създатели генезисът на това образувание никога не е бил политически, а сектантски. ДСБ възникна като богословско, а не обществено явление с една-единствена цел – да сакрализира вовеки фигурата на Иван Костов и да му осигури саркофаг, където Командира да е недосегаем за времето на останалите простосмъртни, направо като герой от фентъзи-роман, потънал в своя собствена вечност.

И понеже ДСБ винаги е било секта, а не партия, самата идея за някаква демокрация там е безумна. Сектата е в състояние да съществува единствено в монотеизъм, тоест всяка друга фигура, освен тази на лидера по дефениция може да бъде пожертвана във всеки миг от битието в името на проспоритета на патрона на организацията. Идеята, че костовистите са някаква чиста и реформаторска част от българското общество, която напрягала мускули да осъществят санитарни и полезни за държавата дейности, е красив мит, който обаче не се потвърждава от нищо в реалността. Всъщност именно тук е проблемът  - езикът на богословието и езикът на политиката не се пресичат никъде, защото едното е факт от вечността, а другото е обречено да се занимава с преходната реалност.

Но ето че невъзможното стана. Част от сектата се пробуди и разбра, че ДСБ е party for one, тържество за един-единствен човек, а това обрича всички останали на съществуване като спомагателни обекти. И заради част от най-младите кадри на партията обявиха публично своя бунт, написаха гневна декларация, напуснаха ДСБ, а няколко от бунтовниците направо се вляха в нововъзникващия проект „България на гражданите” на Меглена Кунева, който се радва на силно социологическо обожание и обгрижване.

Всъщност именно сегашните патетични излияния на бягащите от ДСБ могат да ни разкрият най-добре трагедията на невъзможното българско дясно. Защото дясното в България е основно и само литературна фантазия, която осенява единствено индивиди с псевдоелитарна нагласа, които говорят на космически български и нямат почти нищо общо с реалността в нейният банален и прелестен вид.

Лично на мен най-интересна ми се видя статия на Петър Николов „ДСБ като отломка на прехода”, която е като манифест на кариеризма, който отчаяно иска да придобие морален блясък. Заради това авторът заема поза, която е любима на „десните” у нас – позата на неразбрания идеалист – консерватор. За да може бягството от потъващия кораб да изглежда като супергеройство в статията ни се описват елементи от никога несъществувало минало. Защото гражданският ентусиазъм на „активното малцинство” винаги е бил софийски феномен. ДСБ беше партия на жълтите павета, което е нещо полезно за църква, но за политическа формация в България това е интелектуално самоубийство. Политиката не може да бъде прерогатив на една малка група на университетски преподаватели, които да се изживяват като овчари на неграмотното стадо. Да не говорим за друго – независимо от патетиката в текста така и не формулирана каузата, която е отличавала костовистите от останалите хора в страната. Защото идеята за „капитализъм, свобода и евроантлантическа интеграция” съвсем не е монопол на ДСБ. Едва ли ще намерите програма на партия в парламента, която да отрича тези три стойности. Всъщност именно този снижен хоризонт на каузите е основен проблем на България, но това е тема за друг и то доста депресивен разговор. Всъщност Петър Николов в своята апология на бяството, идеално разкрива интелектуалният вакуум на десницата. Тя не знае какво е. Тя вече не знае какво поддържа. А в мига в който божеството, което седеше в центъра се разклати, дясното започна да потъва като „Титаник” след сблъсъка с митологичния айсберг.

Избрах си Николов от цялата плеяда млади кариеристи, които си биха шута от ДСБ и поради друга причина. Той е от хората (разбира се, че е преподавател в Нов български университет, къде другаде биха му позволили да нарича своите лични фантазии политология), които отчаяно се опитват да формулират идеята за „български консерватизъм”, дори и това да означава да говорят пълни дивотии и да разчитат на традиционното българско презрение към историята, за да не бъдат заловени на политическото местопрестъпление. Преди известно време попаднах на едно интервю на Николов, озаглавено свръхпомпозно: „В България консерваторите изпревариха държавността” и в него той се опитва да разкрие трагедията на българския консерватизъм. Интересно, младият кариерист я намира на много екзотично място: „В България в епохата на националната еманципация традиционната фанариотска аристокрация е практически остракирана от националното тяло на българите. Затова именно българският консерватизъм е плитък. Защото му липсва фундаментът, който би го превърнал в нещо по-дълбоко.”

Велико! Значи фанариотската аристокрация е била основата на консерватизма, но българите с техните глупави претенции за национална независимост са прецакали шанса в България да има десница от западен тип. Колко интересно!

Това, което Николов срамежливо като костовист в опозиция премълчава е, че фанариотите са били едни гърчеещи се копелета и, ако бяха осъществили своята политическа роля докрай, днес България нямаше да съществува изобщо като национален и политически фактор. Съответно нямаше да има и българска десница.

Всъщност Николов разкрива най-значимия факт за българската независимост – тя се случва въпреки националната аристокрация в нейната по-голяма част. На практика съществуването на независимата българската държава е като протест срещу нововъзникващата буржоазия, която е намерила своя финансов и политически комфорт дори и в рамките на политическата система на Османската империя. Ако корените на неосъществения консерватизъм са във фанариотската аристокрация, то значи неговото унищожение и поглъщане е модерното действие, което ни е изградило като държава. Тоест България съществува заради един знаменателен политически акт, който няма как да не е вълнуващ – потъпкването на пригодилата се аристокрация.

Вероятно заради това е трудно да формулираш традиционна дясна кауза в страната. Защото корените на десницата в света на Петър Николов са по-черни от душата на десен финансов министър.

Ако се абстрахираме от тази кратка политическа постдесебарска мутация, трябва да направим извода, че невъзможното българско дясно страда от липсата на точна диагноза. Защото посочените от самата десница проблеми не са истински, а само халюцинирани. Истинският проблем е друг. Проблемът винаги е бил, че в България дясното е невъзможно в неговия западен вид. Тоест - българската десница не успя да развие автентични идеи и да схване, че антикомунизмът е път без изход, защото най-разпалените идеолози на идиотската версия на комунизма всъщност емигрираха в нея, когато палачинката се обърна.

Но пък вероятно това прави възможен интелектуалният преход от верността към старият социкономист, който смяташе, че държавно-регулираната икономика е единствено възможна (Костов) към снахата на член на Политбюро на БКП (Кунева). В кой свят на традиционни десни ценности и фанариотски аристократизъм този преход може да бъде определен като консервативен, десен, морален, разумен и капиталистически?

Заради това преди да водим каквато и да форма на дебати по оста ляво – дясно, трябва да върнем нещата в техния автентичен вид. Днес с просто око се вижда, че левицата е в идеологическа криза, защото фалира откъм нови идеи. Обаче и десницата е в това състояние – тя може да предложи единствено прашни и страшни ценности от своето минало, което е все едно да възхваляваш нежната музика на грамофона в ерата на айподите.

Защото, ако „дясното активно малцинство” иска да има сериозно роля, то просто трябва да зареже клишетата и да даде отговори на най-големите дивотии, сътворени по време на прехода. Защото една огромна част са лично тяхна заслуга, която ще ги преследва като лоша карма още много години.

България спешно се нуждае от морална яснота, преди да почне да води велики политически дебати. Но моралната чистота е непостижима докато десницата е сектантски самоизолирана в своя собствен добър свят, а единственият изход от нея е като решиш да си намериш господар, който може да ти гарантира, че ще те паркира за кратко в парламента.

Известният медиен експерт Георги Лозанов издаде преди известно време книга със свои статии, която озаглави „Мое дясно”. Нямам намерение да я прочета, но заглавието й е изненадващо честно. В България дясното може да съществува единствено като лична фантазия.

Фантазия кратка, черна и похотлива като тийнейджърски блян.

И невъзможна за осъществяване като него.