90-те години - копелето на българската носталгия

Преди няколко дни видях на снимка обложката на албума от 1985 година „Brothers in arms” на великата група Дайър Стрейтс и ме разтресе много мощна носталгия. А носталгията е нещо много коварно, защото е като дрога, която не те пуска с дни. „Носталгията е разговор на отсъстващия с отсъстващия, обръщение на далечния към далечния”, казваше великият палестинец Махмуд Даруиш. Заради това доста време не спрях да се обръщам към този мой далечен аз, който преди толкова години цели 4 месеца не слуша абсолютно нищо друго освен „Братя по оръжие” и си мечтаеше един ден да успее да свири на китара като Марк Нопфлър.

Този албум, заедно с избраните хитове на Куин и албумът на Дженезис „We can’t dance” бяха вероятно първите касетки, които съм купил по свой личен избор в шантавото начало на 90-те години на миналия век.

Това време, точно онези години са копелето на българската носталгия. Никой не си ги спомня с нищо хубаво, лицата на хората стават мрачни, когато си спомнят размирното начало на прехода и стартът на новобългарския хаос, който продължава и до днес.

Само, че аз бях тийнейджър и не съм забелязвал особеностите на политическото време.

В личното ми време понякога политиката нахлуваше като много мощен интерес, като постоянно чувство на объркване, че трябва да живея в свят за който никой не ме е подготвил, като мрачно предчувствие, че животът започва да прилича на извънземно проклятие, но като цяло, когато се сетя сега за онова време изпитвам по-скоро сладостна тъга, отколкото ярост и недоумение. Това със сигурност е ефектът на захарната старост.

Гледната точка от бъдещето към миналото винаги е заредена с умиление, особено, когато човек наблюдава собствения си живот и преживява моментите си като свое лично кино, най-мащабната продукция от всички.

Началото на 90-те години ме завари в кротка социална амнезия на младеж, който тепърва се чудеше защо късите поли на съученичките му предизвикват такъв интерес в него. Времената бяха шантави – нямаше интернет, телевизорите с дистационно бяха абсолютна рядкост, беше абсолютната диктатура на касетките, а в България масово започваха да се издават книги, недостъпни в предишните години.

И така наскоро се оказах пред няколко предмета, които носят духа на 90-те години и внезапно си помислих, че историята на онази епоха може да бъде разказана единствено чрез тях. Почти като в онзи роман на Жорж Перек „Животът. Начин на употреба”, където се описват единствено вещите, замръзналият живот на хората в рамките на една секунда.

Преди няколко седмици се сблъсках с първия артефакт от онези години - старите ми касетки. В тях съм инвестирал пари (колко пъти съм се лишавал от закуска, за да мога да си купя дори една), интерес, емоция и възторг. Днес дори нямам къде да ги слушам, защото не съм виждал касетофон от години, но нямам емоционална енергия да ги изхвърля. Всяка касетка има история и, ако ги запратя на бунището все едно да си откъсна сърцето и да го подхвърля на жълтата преса.

Обичах да си купувам касети с обложки на които има текстове, защото ми се струваше нередно да не разбирам какво искат да ми кажат рок-музикантите. Прекарах дълги часове над странни английски думи и речници и още тогава осъзнах колко мъчителна е работата на преводача, особено, ако не схваща културните контексти, референциите, пародията, различното общество. Същите песни, които ме вдъхновяваха тогава слушам и днес, но просто вече не е същото. Сега музиката е по-достъпна и слава богу, но тогава всеки нов албум до който можех да се добера беше интелектуално приключение. В епохата в която всеки компютър може да се превърне в звукозаписно студио е трудно да се разбере, че имаше бизнес, наречен „звукозаписно студио”, където блед тийнейджър можеше да отиде с празна касетка и списък с любими песни и да си плати, за да му направят уникално лична компилация, която да върти до изнемога.

Същата е ситуацията и с видеокасетите.

Те стоят самотни и негледани в едно ъгълче на библиотеката ми, но ми се струва кощунство, за да ги изхвърля. На едната от тях има три филма на Брус Ли, озвучени по онзи досаден начин от началото на 90-те години. Но Брус Ли беше легенда. Във времената, когато нямаше клюкарски сайтове си разправяхме истории за него. Тогава в онези дни смятахме Брус Ли за всесилен супермен, а ранната му смърт допълнително го героизираше в очите ни. Гледал съм как Брус Ли ступва лошите хиляди пъти и никога не ми омръзваше. Вероятно това е бил ефектът на липсата на друго кино, но в кунг-фу по начинът по който той го демонстрираше имаше някаква странна магия. Точно както в края на 80-те години единствените културни факти, които стигнаха до мен като откровение бяха филмите „Монасите от Шао Лин” след които скачахме като изоглавени, за да постигнем изящната хореография на актьорите и „Индиана Джоунс и Храмът на обречените”, където жрецът на Кали извади с гола ръка сърцето на една от своите жертви.

После, разбира се, имах видеокасета с филма „Стената” на Алън Паркър, филм, който съм гледал сигурно 150 пъти. Музиката на Пинк Флойд е убийствена, ама и Боб Гелдоф си го бива в ролята на рок-музикант, който изперква и почва да се мисли за някакъв фашистки лидер.

Първият път, когато гледах „Стената” изобщо нямах представа какъв е сюжета на филма, не схванах уникалната меланхолия, депресия и поезия на Роджър Уотърс, която лъха от всяка нота, но пък музиката е език сама по себе си и през нея някак, без да знам нито една дума разбрах филма.

Все пак това беше началото на 90-те години, една Стена наистина беше рухнала, цените в магазините скочиха като атлет на допинг, вятърът на промяната вееше в запуснатите паркова, другарките в училище станаха „госпожо”, учебниците ни се нуждаеха от пренаписване, по телевизията се появиха брадати мъже, които твърдяха, че в течение на целия си живот са били вътрешни дисиденти и певците започнаха да използват мръсни думи в песните.

Късният социализъм беляза нашето детство със събиране на картинки от дъвки „Турбо”, с размяна на картички с футболисти, с безкрайно препредаване на френските комикси за кучето Пиф, последните екстремни броеве на списание „Дъга”, където имаше уникално як комикс за космически екип от елитни нинджи, наречен ЕЛО (Екип за ликвидиране на опасности), за някакъв пич Добромир, който още в древните български времена раздаваше кунг-фу ритници.

После страстта към тези кротки вещи беше разпиляна като есенни листа, защото новата епоха ни заля с всякакви дъвки, картонени маратонки, които изглеждаха добре, но се разпадаха при първия дъжд, шоколади от Турция на недосегаеми цени. Изобщо в началото възприемах 90-те години предимно през своите усещания за вещите.

По-късно разбрах, че това е било време на постоянни раздели – лични, обществени, социални. Приятелства се разпадаха, политиката нахлуваше в живота на всички като високоалкохолен коктейл, чуваше се за митинги, за Градове на истината, за бдения със свещи, за мравки, люспи, комунисти, седесари. Всичко, което бях възприемал като непоклатимо, трайно и вечно се промени пред очите ми. Готината част е, че никога не възприех това като нещо много драматично, защото в началото на 90-те години, бях зает да изследвам за себе си новия литературен живот, понеже все още книгите бяха достъпни, а аз можех да живея основно през тях.

Все още в библиотеката си мога да открия книгата „Разкази с неочакван край” на Роалд Дал. Тази книга е велика, защото образът е велик разказвач. Само, че навремето си я купих, защото на корицата й имаше две голи жени. Не знам какво точно съм очаквал да прочета в нея, но при всички положения не текстът не покри моите представи за нещата. Но тогава почнаха да издават всякакви книги – 31 забравени любовни романа, колекция от стари романтични класики, цялото творчество на Карл Май, криминални романи на килограм. Това бяха романтичните времена на издателския бизнес в България, защото вероятно тогава никой не е плащал авторски права и всеки трети си мислеше, че може да стане издател. Кориците на всички книги бяха шантави, странни, а заглавията преиначени.

Живях с много от тези книги в продължение на години. Почнах да чета като месомелачка, защото, когато човек иска да разбере епохата, трябва да прочете книгите й. Така 90-те се отпечатаха в мен като вечно проклятие. Времената в които компютрите бяха утопия, вестниците бяха яростни, половин България остана без работа, а животът се промени завинаги.

Започнаха да говорят за окултизъм. В Пловдив, спомням си, всички си споделяха истории за някакъв полтъргайст (нахлуването на тази дума в българския език също е тема за цял роман) Кики, който свалял чорапите на девойката, чиято стая обитавал. Нямам представа колко време може да стои в нашия свят един полтъргайст, но от втората половина на 90-те години за Кики вече няма абсолютно никакви новини. Може и той да е решил да емигрира някъде в странство, за да се спаси от постпреходната депреси, която налегна народа, когато разбра, че 90-те няма да бъдат кратък отрязък от време, а период, който бележи началото на нещо дълго, шантаво, странно и не чак толкова добро...

Днес предметите ми от 90-те години стоят забравени, прашасали, непогледнати, изолирани от останалата действителност. Малко е плашещо като си помисли човек колко много се е променил животът само за 22 години. Касетките изчезнаха, видеоплеърите останаха в историята, старите книги се оказаха непотребни, картинките от „Турбо” вероятно отдавна почиват в рая на дъвките, списание „Дъга” отплава в историята. Всички символи на моето детство са част от все по-неразбираем свят, за който вече не мога да гарантирам, че някога изобщо е бил реален.

Но носталгията е разговор на отсъстващия с отсъстващия. Значи единствено тя може да прескочи безвремията и епохите и да те върне в годините по които можеш да тъгуваш цял живот. Когато си в носталгия теб те няма, отсъстваш, защото точно тогава тръгваш да пътуваш по единственият смислен начин изобретен от хората – пътуването в паметта назад.

А може би смъртта е нещо като окончателна носталгия по всичко. Тя може би те завръща назад към онези години в които си отсъствал от себе си, за да можеш да ги изживееш отново, но както трябва.

С други думи, има надежда, че някога ще проумея големия смисъл от 90-те години и тяхната тиха прелест и почти отровна сладост.

Дотогава обаче обикалям музея на вещите и се чудя аз ли съм живял този живот.

Очевидно е, че съм бил аз.

Иначе нямаше да ми е толкова весело да си спомням.