Три сценки от постколедната депресия

1.

Всеки път като видя реклама по телевизията, която ме тероризира с някаква коледна идеология ми идва да скоча като траш-метъл певец на сцена и да закряскам като Годзила докато хеликоптери я улучват с бойни ракети. Не че съм срещу коледния дух, не ме разбирайте погрешно, просто не съм убеден, че тая цялата телевизионна мистификация работи. Мразя да ме призовават да бъда добър и смислен един ден пред цялата дълга и шибана година. Останалите дни какво да ги правя? Да си ги сложа в сиви-то, което един ден ще тропна на бюрото на дявола докато ми избира по-горещ казан ли?

Телевизионната Коледа има много малко общо с Рождество Христово. Не знам защо между двете се слага знак за равенство. Убеден съм, че Исус никога не е казвал: "Купете си плазмен телевизор на промоция в Мое име, защото Се родих на света".

И не съм убеден, че е призовавал бедните да се тълпят на коледните намаления в големите търговски вериги. Както не съм убеден, че би одобрил една голяма част от народа да се търкаля пияна на неговото ежегодно парти по случай рожденния му ден. С други думи, без да съм сертифициран християнин, и без да съм сигурен, че съм християнин изобщо, мога да ви кажа, че съм доста сигурен, че Той нямаше да тъне във възторг.

Телевизионната коледа е празник на консуматорското бохемство. Тя изисква задължително излъчване на всички части на "Сам вкъщи", безкрайни телевизионни реклами, неистовата убеденост, че сега му е времето да си вземеш смартфон на далавера и безкрайни обобщения на това каква е била годината. Честно - на кой му пука каква точно е била годината? Щом са оцелели отново да се давим в малкия и безнадежден екран (тук се опитвам доста нескопосано да цитирам Ленърд Коен), значи няма смисъл от някакви равносметки. Оцелели сме в поредната година на лудост. Наздраве! И после в тишаната да се ослушваме да не би пък този рекламния пич Санта Клаус все пак да прозвънва с шейната в мрака навън. Така де - една от удивителните способности на човека е никога да не губи вярата си във възможността на чудесата. Това е единственото, което ме спира да хвана пътеката на войнстващия атеист. Хората са способни толкова много да чакат чудо, че сякаш в генетичната им памет е записано, че някога са били свидетели на нещо подобно.

2.

Заради всички тези мои скептични съмнения тази Коледа постъпих по съвсем дисидентски начин. Изолирах се от света. Почти не писах есемеси с пожелания и се задържах пред телевизора средно по около 10 минути на ден. Реших да напредна с четенето. Но и тук се издъних. Трябваше да чета нещо сериозно. Откога съм си взел "Свобода" на Джонатан Франзен, ама всеки път като трябва да я почна ми се повръща. Първата му книга, която набарах "Поправките" макар и много добре написана бе така удивително депресивна, сковаваща, черна и отчаяна, че не знам дали ще доближа нещо ново от този образ. Вместо това четох романа "Ужас" на Дан Симънс. Никога не можеш да сбъркаш с добрата стара фантастика. Това е най-сигурният начин, че можеш да се самоизолираш в света в който неистово желае коледа и да си останеш дисидент не само към телевизионните пиршества, но и към сериозните снобарии. В крайна сметка няма да призовавам никого към революции днес. Единственото, което ти трябва в този свят е да си честен към себе си. Понякога. Не много често.

3.

А два дни след коледа се озовах на пловдивските гробища. И вероятно това е причината да напиша този текст. Събрахме се на 40 дни на едно мое приятелче от детството, което не бях виждал 20 години, че дори и повече. Всъщност аз така и не го видях повече жив. Събрахме се на помена.

Точно този ден небето беше наистина сиво. Въздухът беше студен. Винаги е подтискащо на гробищата. Хората стоят и мълчат. Плачат. Няма какво друго да правиш. Тъпашката жестокост на неочакваната смърт е най-голямата възможна трагедия във вселената. Това, което ме потресе обаче, че само на 30 метра от скърбящите хора, някакъв пич  с багер копаеше гроб след гроб. Човекът очевидно трябваше да навакса с работата. Всички стояха и мълчаха, чуваше се само как този с багера копае и копае. Беше много стряскаща картина. Човек носи и това знание в душата си. Той (човекът) знае, че един ден от него ще остане само тази дупка в земята. Нищо повече. Всички коледи, емоции, празници, надежди, трепети ще се съберат в това малко пространство и вероятно в същия ден, в същия миг в който се запътиш към него, някъде също такъв багер ще копае вечните жилища за други хора.

Сетих се, че четох една статия тези дни. Сайтът в който я прочетох не беше сериозен, но все пак в нея се казваше, че учените предупреждавали, че повечето хора, които били погребани в последните 20 години не се разлагали в земята. Така твърдяха някакви професори. Знае ли ги човек и те колко са луди. Ама, викам си аз, ако и мъртъвците отказват да си отидат от този свят и да се разпаднат на "прах при прахта", защо постоянно ми рекламират вечния живот отвъд. Очевидно този тук си струва.

Когато стигнах до извода за ценния живот тук, простих на всяка една телевизионна коледа по земята.

Защото никой не ги гарантира, че там, отвъд, телевизията не е пет пъти по скапана. А си представете концерт на Азис умножен по вечност...:))))

Заради това махнах с ръка и се върнах при книгите.