Смъртта на
хора, които се трудят в нечовешки условия, за да могат да свържат двата края и
да сложат малко хляб на трапезата, започна да се превръща в най-кошмарното
повтарящо се събитие в нашата абсолютна разградена държава. И, когато човек се
зарови в тези случаи, когато реши да види на какво се дължи този ужас, в
повечето случаи се сблъсква с примери на ненаситна алчност, жестока
експлоатация, яростно преследване на печалби и абсолютен непукизъм по отношение
на обикновените хора. Всичко това не е изключение. Това са характерните черти
на онова, което наричаме "пазарна икономика", за да скрием истинското
му име - дивашки капитализъм.
Нека да
припомним последните няколко случая, които разтърсиха България, но от които
нищо не последва. В края на юли и началото на август 2013 година кална маса
затрупа петима миньори в мини "Ораново". Медиите веднага се спомниха,
че през 2007 година в същата мина бяха ранени 12 души след взрив, което
показва, че мястото винаги е било проблемно. След тази трагедия станаха ясни
ужасяващи факти - миньорите са били държани почти на минимална заплата, а
повечето от тях са работили в кошмарните условия, защото иначе е трябвало да
стоят безработни, а семействата им да мизерстват. Това е картината на един
феодализъм за който никой не говори в България. За това как хората нямат
никакъв избор, а са принудени да рискуват своя живот, защото иначе обричат
семействата си на безпросветна бедност. После се разбра и друго. Докато е
държал хората на минимални заплати собственикът на мината Красимир
Михайлов-Паргов е купил кола за 800 хиляди лева на сина си. Той е избрал да
даде парите са луксозното возило вместо да обезопаси работните места на
жертвите. Паргов дори не се появи на мястото на трагедията, когато се случи
всичко. Тогава министри даваха гневни изявления, държавата медийно се
активизира да разследва, но след това политическата мътилка на несвършващия
преход удави тази тема и повече за "Ораново" не се чу. А условията
там не се са подобрили. Мините бяха затворени, след това отворени отново и сега
чакаме с ужас да видим кога е следващия път, когато ще влязат в новините.
На 1
октомври 2014 година пък жесток взрив в завод "Миджур" край
видинското село Горни Лом отне живота на 15 мъже и жени. Експлозията направо ги
изпари, от тях не остана абсолютно нищо. Наложи се да се погребват празни
ковчези. Във фабриката демонтирали стари снаряди на гръцката армия. Защото в
Гърция демонтирането на нещо толкова опасно е забранено от закона. И тогава на
помощ винаги идва България, където всичко е позволено. Хората от околните села
по осем часа на ден демонтирали снарядите при почти постоянна опасност за
живота си. Взривът тогава уби майката и бащата на едно петгодишно дете, защото
те просто не са имали друг избор. Заплатата им е била 250 лева месечно. По тази
тема се шумя малко, после дойдоха парламентарните избори и обществото ни потъна
в обичайната политическа суета. Денят за траур мина, а после медийна тишина,
сякаш журналистите почнаха да възприемат безкрайната върволица от жертви като
нещо нормално и едва ли не част от пейзажа. Въпросите как така собственикът на
завода всекидневно е пращал хора на близка среща със смъртта просто не получиха
отговор. В България има медийно обожание около фигурата на предприемача, дори и
тя да е сенчеста като маскиран герой от холивудски филм.
Миналата
седмица стана нова трагедия. Рухна хотел "Вероника" в курорта
"Слънчев ден" и уби четирима работници. И от този случай може да направим една
анатомия на тези убийства. Това са убийства, защото системата на
предприемачество и бизнес, която е установена в България неумолимо и неизтощимо
води като смърт. Когато се разследват причините за трагедията се установява
следното. Голяма фирма е наета за рекострункция на хотела. Тя наема
подизпълнител. Подизпълнителят намира трета фирма да му върши работата. Какво
се получава - първата фирма има договора, втората прибира част от парите, а
двете заедно си намират трета, която вече наема обикновени хора, най-вече роми,
които да работят без договор, без осигуровки, без защита, на ненормиран работен
ден и то за по около 10 лева на ден. Такова разтоварне на отговорностите води
дотам, че началникът на строежа кара хората да влязат да работят, въпреки, че е
получил предупреждение, че е опасно. И веднага възниква въпроса - дали животът
на тези обикновени работници е означавал нещо за него, дали е осъзнавал, че
като ги е накарал да работят в необичайно голям риск, той ги е обрекъл на смърт.
И къде е отговорността на другите две фирми, които в тази пирамидална схема на
изпълнител - подизпълнител - подподизпълнител на практика са довели до тази
ситуация?
Това е
схемата на българския капитализъм. Това е предприемачеството у нас. Това са
тези, които движели държавата напред, както твърдят пазарните талибани, които
получават неограничено телевизионно време да ни убеждават, че липсата на
регулации е в основата на всеки прогрес. Кажете това на работниците, погребани
от огромните парчета бетон, лишени от живот, защото в България държава просто
няма. България е една куха структура, където думите са подменили действията,
или както казва Велислава Дърева - България живее само със спомена за държава.
Всичко останало подсказва, че такава просто няма. Има някаква институции, които
съществуват само, когато медиите ги осветят, които започват да пишат безкрайни
стратегии за справяне с проблема, а след това всичко остава на хартия и хората
продължават да умират като мухи на работните си места. Кажете това за държавата
на миньорите, които могат да бъдат убити всеки момент, на шивачките в
предприятията край границата, принудени да се трудят от тъмно до тъмно и при
това дори с нормирано време да ходят до тоалетната.
Именно
липсата на истинска, социална държава позволява тази нечовешка и дивашка
експлоатация. Хората са оставени да оцеляват сами. Няма кой да провери
условията на труд. Синдикатите отдавна са се превърнали в някакви
псевдоорганизации, които се интересуват единствено от своя комфорт и близост с
властта. Партиите също будистки са потънали в някакви странни и отдалечени
проблеми, карат се за собствения си дневен ред, а той има много малко общо с
живота на тези, които са принудени да избират между потенциална смърт на
работното място или живот в постоянна безработица. Какъв избор е това? Каква
държава е това?
Но
представете си само какъв е живота на жертвите. Какво виждат по телевизията те?
Там шестват някакви зализани нарциси, които им превръщат в централна тема
кърменето в молове, самозабравени и досадни министри, които с треперещи гласове
им говорят за хибридна война, някакви изтупани богаташчета, които могат с
часове да дрънкат за комунизма като основен източник на беди за сегашното
общество, някакви "умни и красиви" нарциси, които все дрънкат за
успелите, без да виждат, че повечето от тези успели имат буквално кръв по
ръцете си. Защото България живее и съществува като вампир. Тя изтисква и
изсмуква буквално последните остатъци от предишна икономика, а нова икономика
така и не се появи. Нима е добра перспектива да останеш в страна, която си
представя бъдещето като безкраен конвейр за бармани и сервитьорки, които да
обслужват чужденците по застроеното море.
Тази бездна
между реалният дневен ред на хората и измисления дневен ред на политическите и
светски елити ражда усещането за безнадежност. Все едно си влязъл в килията,
решетката е хлопнала, катинарът е заключен, а някой е метнал ключа в морето.
Май заради това зимата на 2013 година бе осветена от огъня на хората-факли -
тези, които избраха самоубийството пред това да търпят всекидневната мизерия и
липсата на всякакво бъдеще.
Мнозина
имат отговор какво ни затвори в този грешен крачол на времето, където България
е покосена не само от геополитическите ветрове и но и от старите демони на
алчността, печалбарството и тоталният непукизъм. Българският капитализъм вече
се държи като масов убиец, защото на нас ни представят само неговите бляскави
примери, тези в луксозните и климатизирани офиси. Никой никога не си прави
труда да види как живеят хората в провинцията, гърчени системно с ниски заплати
в потосмукачната система на бизнесмени, които се чудят само как да купят ново
"Ауди" на поредната си силиконова любовница. И всяка поредна жертва
показва само едно - хората не са дневен
ред в тази държава. Колкото и фризирани статии да произведат лигавите пиарки
или "либералните" журналисти проблемът не е в липсата на правила,
както твърдят, а в това, че капитализмът в България винаги стига до нечовешки
крайности. В западните общества с години са опитомявали пазара, за да може той
да работи за хората, докато тук е пълен разгул. Тук системата съществува, за да
прецаква обикновените хора. Тук масовият убиец те дебне навсякъде докато постоянно
ти говорят, че всъщност държавата прецаквала всичко. Обикновеният българин
съществува в безкрайна пустиня, където може да вика с години без да има кой да
му обърне внимание. Не знам кой ни отне солидарността като общество, но без нея
България съществува само на думи. И именно, защото солидарност няма, държава
няма, страната ни прилича на тиктакаща мина, която не е ясно кога ще избухне.
Но взривът ще бъде неизбежен.
Подобно на рухнал хотел, който ще затрупа
системата.
No comments:
Post a Comment