Яката дупара на РБ – никой не ще да я бара...

Романтичните отношения между остатъците от Реформаторския блок и ГЕРБ стигнаха до фазата "Първичен инстинкт" (онази фаза, където жената, кръстосва краката си като стратегически е пропуснала бельото) съвсем неочаквано. Миналият вторник, когато Росен Плевнелиев измъчено и под очевиден натиск от Брюксел връчи мандата на реформаторите, шансовете да има нов кабинет бяха сравними с тези клип на Гери-Никол да не се върти около нейната яка дупара. Между другото най-новата песен на младата нимфетка направо трябва да стане химн на РБ - яката дупара, кой ще я бара, кой ще я бара...

Историята се превъртя няколко пъти преди флиртът да достигне до нещастен край и Цветан Цветанов с вид на човек, който е очаквал едрогърда блондинка, а е получил мъжкарана без гърди, да обяви, че този парламент няма да може да състави правителство и се върви към нови избори.

Тъжно и мъчително.

Няколко дни преди това Бойко Борисов бе дал всички възможни знаци, че  размишлява сериозно върху офертата на РБ, а Томислав Дончев изстиска целия възможен лиризъм на душата си и обяви, че има богата фантазия и може да си представи Божидар Лукарски като премиер.

Да, реформаторски кабинет няма да има, но, моля ви, в името на играта на въображение само си представете, че живеете в държава, където Лукарски е премиер. Лукарски, по дяволите. Нека да припомним, че това е човекът, който само преди две години написа, че Александър Стамболийски е бил убит зверски от комунистите и това остави огнена следа в българската историография. Лукарски, братче! Същият човек, който се самообяви за такъв универсален специалист, че последователно бе спряган за министър на спорта (човекът е футболен фен и коментатор), за министър на правосъдието (някога е завършил право, тоест нима може да има по-голям специалист по реформите), а най-накрая бе паркиран като министър на икономиката. Малко след като бе избран на този висш пост той не издържа и разкри защо е идеален за него. Оказа се, че бившата му жена и тъща са работили там и той редовно ходил в министерството, за да се вижда с тях. Това, ако не го прави истински академичен спец по икономика, кое го прави изобщо, а? Треперете, нобелови лауреати по икономика, нестъпвали в министерства. Какво изобщо разбирате, лузъри такива?

Другото име, което бе извадено от бездънната кадрова банка на РБ бе това на Румен Христов. Младите поколения ще имат проблем с тази персона, защото тя не им говори нищо. В името на тяхното ограмотяване ще споменем, че същия бе кандидат за президент на СДС през 2011 година. Тогава той получи фундаменталния резултат от 65 761 гласа или преведено в кошмарния език на процентите - 1,95 на сто. Румен Христов има кариера на натегач по време на прехода. Бил е заместник-министър на земеделието в правителството на Филип Димитров, оцелява на същия пост и при Любен Белов, после се върти в президенството покрай Петър Стоянов, ама проклетия народ така и не успя да му научи името. От виновното минало бе възкресено и друг кандидат за премиер, името на когото пуска ледени тръпки по гърба на разбиращите - посланичката ни в Турция Надежда Неински, артефакт от археологията на СДС, бивш син лидер с желязна захапка и метален глас. Като посланик Неински блесна с тотална неадекватност - тя беше неоткриваема по време на опита за преврат срещу Ердоган тази години и много българи отчаяно отново и отново опитвали се да се свържат с нашето посолство знаят това. А най-накрая се появи и най-страховитият вариант - начело на правителството да застане самият министър "Дайте отпечатъци" Петър Москов, страшилището за циганските квартали, адептът на здравната реформа разбирана като концлагер. Това е вариант с който майките плашат децата си или ги карат да си ядат вечерята. Москов ритуално бе изритан от ДСБ в началото на седмицата, а той веднага побърза да осмуче политически ситуацията. Ожали се, че е жертва, попита дали ще го интернират докато сигурно наум е изчислявал колко време е удобно да мине преди да подаде молба за членство в ГЕРБ.

Всичко това е много яка дупара, но никой не пожела да я бара. Ша въ запаля, ша въ запаля, пееше още Гери-Никол, но нейните политически последователи не успяха да изтръгнат чувственост от партньорите си.

Всъщност, ако погледнем назад от самото начало ГЕРБ даваха знаци, че много не им се участва в това. До самия край на любовната афера те така и не пожелаха да кажат по какъв начин ще реализират своята подкрепа за новия кабинет. След срещите в понедлник последваха единствено уверенията на Цветан Цветанов, че има съгласие за премиер от РБ, но нищо повече. Партията на Бойко Борисов запази много стратегическо мълчание дали ще участва с министри в кабинета или просто ще осигури гласове за неговото избиране и подкрепа. И двата варианта са повече от интересни.

Всъщност в случая ГЕРБ, макар и в последния момент, прояви силен инстинкт за самосъхранение. Ако те наистина искаха да правят кабинет, можеха да го направят в рамките на своя мандат. Даването на политическата отговорност в ръцете на партия, която се пръска по шевовете, когато остане без антидепресанти, щеше да остане в политическата история като ритуално самоубийство, като уникално харакири, извършено с неясна цел. И двата възможни варианти на подкрепа водеха към падане в огромна пропаст от която ГЕРБ щяха да излязат, но с цената на много натрошени кокали, а реформаторите...е, те реформаторите така или иначе отдавна са в задгробния живот, при тях това щеше да е мъчително упражнение по живот, но доста неуспешно.

Нека пак в името на боговете на политическите анализи да си представим как би изглеждал кабинет  РБ и ГЕРБ заедно в рамките на този измъчен и изпушил парламент. Това щеше да е като семейство с домашно насилие. Реформаторите щяха да ядат бой, но в края на деня да хлипат тревожно и да прощават на насилника с идеята, че той ще се промени и ще стане ангел. ГЕРБ не са партия, която би се съобразявала с нечия чужда програма освен своята, което ще рече, че реформаторите щяха да бъдат принудени да правят компромис след компромис докато не загубят и последните си останали политически задръжки. Най-накрая и двете страни щяха да почнат да се оглеждат за наемни убийци, за да се отърват от мъките.

Още по-екстремна и натоварена с перманентен екшън щеше да е да си имаме кабинет на реформаторите, които само да е подкрепен от ГЕРБ. Още си мечтая за тази алтернативна България. Това щеше да е идеален начин остатъчната десница да разбере на практика как се чувстват труженичките на Околовръстното след натоварен работен ден. Подобен вариант би дал глътка въздух на Бойко Борисов, докато същевременно бавно изсмуква политическата му виталност. 

И на този болезнено-еротичен фон много ме изкефиха как звучаха реформаторските коментари по темата правителство. Те бяха екзистенциално натоварени и пълни със сълзи. Трябвало да направят кабинет, за да спрат БСП, стенеше един от тях. Това е отговорност пред държавата, лирично лъжеше втори. Трети твърдеше, че Кремъл чака по границите и само гордо дясно управление може да спре хищните евразийски орди, които искат да дойдат тук и да накарат евроатлантиците да пият "Белуга". Четвърти (говорим за Александър Йорданов) се отдаваше на стратегическа мастурбация за това как по време на мандата на Румен Радев трябвало да има само дясноцентристки мнозинства, защото така щял да бъде спрян Путин.

Сега е смешно за четене. Дупарата остана необарана. Май не беше толкова яка...

Всъщност именно в коментарите бе концентрирана мизерията на ситуацията. Защото няма по-тъжно нещо от това да гледаш залеза на една политическа сила. Реформаторския блок възникна в странните дни на лятото на 2013 година, когато пърформансите победиха смисъла. И всички знаем, че това беше инженерен проект, който първаночално бе замислен като партия-секта на Росен Плевнелиев, инструмент за осъществяване на политиката на зализаната олигархия, тайната секс-играчка на Иво Прокопиев. Като се видя, че това няма да сработи, а дори и с цялото възможно напъване на света РБ може да вземе само около 7 процента, коалицията бе трансформирана като формация, която да дели властта с ГЕРБ, защото много грантаджии искаха да се доберат до заветните държавни заплати. А най-накрая, когато хиените свършиха своя пир с трупа, от РБ замириса силно, но Любен Дилов-син успокояваше, че това не е признак за смърт, просто десницата си имала такъв естествен аромат.

След всички колизии обаче ъдбата на РБ е предрешена. Те отдавна са обитатели на отвъдния свят, живо доказателство, че партиите-духове понякога могат да се завърнат, но единствено и само като кратък кошмар, преди завинаги да се стопят в небитието. Плъховете напуснаха кораба, направиха си друг десен проект и само призракът на дупарата остана да се мержелее над политическия пейзаж. Ех, политическите следовници на Гери-Никол не успяха да постигнат звездна слава. А пък знаете как е - в следващия парламент ще има достатъчно други кандидатки и така залязва реформаторската слава...